*Разказът е отличен с Втора награда в Националния литературен конкурс, посветен на творчеството на Никола Вапцаров, град Благоевград – декември 2011г., в раздел Проза.
Кой му лепна този прякор, не се разбра. Ала се оказа като втора кожа за буйния тинейджър с непокорен характер. Не бе любимец нито на учители, нито на съученици. Бързо кипваше, задаваше въпроси, провокираше всеки несигурен в себе си. Обожаваше да дразни другите. Не се интересуваше какви оценки ще получи. Баща му имаше пари и бизнес. Бъдещето пред него изглеждаше розово и безоблачно.
Когато се разбра, че преподавателката по български език е получила инфаркт и за два месеца ще дойде заместничка, дори Пантерата леко се притесни. Но то беше колкото да изчисли бързо какво би му струвала в левове или евро шестицата за годината и матурата. Нищо работа! Баща му имаше талант да омайва преподаватели и директори. Все пак бе влиятелен бизнесмен, а те - бедни учители.
Седеше отегчено на последния чин, когато влезе тя – мъничка като запетайка, с руса като пшеница коса. Очите ú уж гледаха строго, а всъщност весело се усмихваха. На колко години беше? Над петдесет? Претегли я в пари – облеклото върху нея не струваше дори сто. Фасулска работа за баща му, усмихна се доволно той. Ще я купи за няколко хилядарки.
Госпожица Паулина Андреева обаче се оказа костелв орех. Още първия час започна с проверка на знанията. Установи липсата на такива и стриктно го отрази в дневника.
Спокойно, каза си Пантерата след часовете. Всички се правят на важни в началото. После подвиват опашки. Българичката обаче го изненада със своята упорита неотстъпчивост.
Беше изминала седмица. Той, естествено, не смяташе нито да учи, нито да се държи прилично в часовете ú. Тя, логично, поиска среща с родител отново и Пантерата изпрати баща си. Очакваше след това промяна. За негово съжаление, не бе, каквото искаше той.
-Да си опичаш акъла – процеди през зъби баща му. – Да седнеш и да научиш каквото се иска. Получа ли още едно оплакване, не само няма да видиш издръжка, а ще те пратя на работа.
Пантерата присви очи и не отговори. Нещо не беше наред. Докато разбере, щеше да прави политика и на госпожица Андреева, и на баща си.
Имаха обичайния двоен блок часове в понеделник. Започваха да изучават Вапцаров. В междучасието младежът пробяга през информационното море в Гугъл и си набеляза няколко смущаващи въпроси за автора. Смяташе да изненада учителката, да провокира нейната компетентност и да я постави в неудобна ситуация.
Вместо това остана поразен от ловкостта, с която тя се измъкна от поставените капани. На въпросите му отговори с въпрос, карайки го да се замисли над своите собствени думи.
В края на часа тя го погледна усмихната:
-За проявения интерес към автора получаваш индивидуална задача. Тя ще оформи оценката ти следващия час.
Младежът я погледна снизходително. Какво пък, нека поставя задачи. Таблетът му има отговор за всичко.
-Избери си стихотворение от Вапцаров и го научи наизуст. Ще го изрицитираш пред класа. Помни, че трябва да докосне душата ти. Да го почувстваш като свое, иначе само ще изхабиш времето от часа и провалиш своята оценка.
Как не, вече се изсмя ехидно наум той. Нито ще учи, нито ще рецитира, още по-малко ще изчете цялата глупава книга със стиховете на някакъв си поет.
Така мислеше той. Съдбата обаче не мислеше точно така. Баща му се прибра бесен. На оплакването му от глупавата идея на Паулина Андреева, го хвана за ризата и почти го вдигна до нивото на очите си:
-Ще научиш каквото е казала! Създадеш ли ú проблем – знаеш! Книгата е на първия рафт вляво в библиотеката в моята стая.
Момчето сви юмруци. Какво се е вкиснал старият? И за какъв дявол е седнал да прави мили очи на тая Пшеничка? Отвори уста да каже нещо, но баща му изръмжа:
-Отивам на делова среща. Има проблеми с бизнеса. Ако не се прибера до няколко часа, обади се на Вера.
Не се обади нито след няколко часа, нито отговори на неговите позвънявания. Мразеше последната любовница на баща си. Мразеше и майка си. А други близки нямаше. Изгледа няколко филма, послуша музика. Не можеше да заспи, не можеше и да върши нищо друго. За първи път си помисли какво ще стане с него, ако нещо се случи с баща му. Нямаше и най-малка представа къде и какви банкови сметки има, с какви пари разполага. Пусна телевизора, просто да му говори някой, за да не се чувства като призрак в къщата.
Огледа стаята на баща си. На първия рафт вляво стояха само три книги – Библията, „Изкуството да бъдеш Бог” и Събрани съчинения на Вапцаров. Томчето бе старо, издадено отдавна, когато баща му е бил млад. Подвързано допълнително в мека кожена, то приличаше на скъпа реликва. Разгърна я. С равен ситен почерк в левия ъгъл стоеше семпло посвещение: ”Загубиш ли Вяра, всичко си загубил.”
Пантерата седна в креслото на баща си и отвори първата страница. Думите от началното стихотворение го поразиха, изненадаха, очароваха. Още повече, че в него се появяваше образът на пантерата: „ като ранена в сърцето пантера...” – отекна в душата му. Произведението го докосваше, преобръщаше, замисляше. Прочете го няколко пъти. „Може би искате да я сразите, моята вяра..”
Като в забавен каданс чу името на баща си в екслузивна новина. Скочи като ударен. След половин час беше в „Пирогов”. Минутите се сливаха в часове, в разговори с непознати - адвокати, бизнес партньори на баща му, бивши любовници, бивши приятели... лешояди с различни лица.
Дните минаваха и истината го удряше всеки ден с все по-силни плесници – няма банкови сметки, няма пари – всичко е проиграно или поне така казваше Вера. Как мразеше тази изкуствена кукла и нейните фалшиви сълзи! Усещаше, че вероятно го лъжат, но нямаше как да го докаже. Като единствен наследник никой не можеше да му отнеме апартамента и вещите на баща му. А изпитите? А матурата?
Седмица след погребението той се появи в училище със стиснати устни и юмруци. Никой не го закачи, но той знаеше – сега започваше борбата. „Борбата е безмилостно жестока...” – прозвуча стихът на Вапцаров в мислите му. Знаеше цялата стихосбирка наизуст. Научи я в нощите след погребението. Тази книга - една от трите единствени на баща му – бе свързана с обичан човек от живота му. Кой, трябваше да разбере. И може би тогава щеше да стигне до истината защо неговият баща не му е оставил нито лев.
Часът по български започна. Бяха стигнали до преговорния урок за Вапцаров. Както обикновено, Паулина Андреева попита:
-Някой по желание?
Пантерата стана. Видя присмехулните погледи на съучениците си. Знаеше какво мислят – сега го няма татенцето да ти купува оценките. Погледна учителката. Бе облечена в черно и за секунда му мина налудничавата идея, че е заради баща му. Какво, по дяволите, ги свързва, запита се той. Очите ú излъчваха нежност и топлота, с каквато не бе го гледал никой освен баща му, и то когато Пантерата бе още дете.
-„Ето –аз дишам,
работя,
живея...”
Думите се късаха като мъжки сълзи от сърцето му. Гласът му отекваше в стаята. Сякаш силата му разстрелваше мъката и безгрижието. Когато приключи, всички мълчаха.
-Можеш да посещаваш консултациите в сряда – каза вместо коментар учителката. – Така ще се подготвиш по-добре за матурата.
Между почасовата работата в Кол-центъра (баща му се беше погрижил да научи добре няколко чужди езика) и бясното учене да навакса пропуснатото по всички предмети, консултациите в сряда идваха като балсам за душата му. Паулина му даваше освен знания, и майчински съвети и наставления, които в този момент бяха жизнено важни за него. И той вярваше, вярваше в светлото бъдеще, което сам може да изгради.
Матурите отминаха, а след тях и кандидат –студентските изпити. Резултатите бяха повече от добри. Можеше дори да учи в чужбина, ако имаше пари.
Седяха на чаша фреш с госпожица Андреева и обсъждаха какво да запише, когато тя изненадващо съобщи:
-Винаги съм искала да замина за Англия. Можем да отидем заедно.
Пантерата я погледна изненадано. Жената се смути и за да избегне неудобното положение, извади от чантата си книга, подвързана със същата кожа като томчето с Вапцаровата поезия на баща му.
– Тук нищо не ме задържа повече – тъжно се усмихна тя. - Искам да ти подаря нещо за спомен. – и му подаде книгата.
Пантерата отвори първата страница. Позна почерка на баща си: ”Всичко можеш да загубиш, но не и моята обич.” Двамата се гледаха. Тишината тежеше от минало и бъдеще, сплетени в светлинен възел.
Жената измъкна кожената подвързия от едната корица и извади банкнота.
-Струва цяло състояние. В томчето на баща ти има още една. Обещах му да ти кажа при нужда.
Вечерта галеше нежно уморените сгради на Лондон. Пантерата бързаше да се прибере след поредния успешния ден. По пътя мина край цветарски магазин и избра букет свежи цветя за своята духовна майка. Днес ставаха три години от пристигането им тук. На картичката написа с неравен ъглест почерк: ”Бронебойни патрони за нея няма открити!”. И се усмихна – за първи път с душата си.
© Илияна Каракочева All rights reserved.