Sep 28, 2010, 11:15 PM

Параклисът 

  Prose » Narratives
1651 0 11
7 мин reading

 

 

       От града до Шумково най-бързо се стига по шосето – дори да изпусна автобуса, все някой камион ще спре да ме качи. Има и друг път – по-дълъг, защото извива през гората нагоре, до къшлите и оттам се спуска плавно към селото. Някога е бил с макадамова настилка, от която не е останало много и сега е мек, покрит с листа и приятен за ходене, ако не бързаш много. В края на гората пътят прави широк завой заради реката. Там, под сянката на три големи чинара, е манастирът. Или по-скоро това, което някога е било манастир. Сега са останали само един малък параклис и ниска каменна постройка, едната половина на която обитават десетина кози, а в другата живее отец Никанор. Невисок, сух, с кожа като каиш и една саката ръка, отецът се грижеше за параклиса и изнасяше служби по всички по-големи църковни празници. Малко хора идваха на тези служби – предимно старци от селото, а в лошо време параклисът оставаше празен, но дядо Никанор не пропускаше нито една. Обичам да ходя в параклиса и ми стана навик почти всяка седмица да го навестявам.

       Вървя бавно през гората. Тази част на пътя, макар и стръмна, е приятна – под дебелите букови сенки не усещам жегата на юлския ден. Тихо е, само от време на време предупредително изкрещява сойка. Премятам из ума си изминалата седмица, с нейните кроежи, радости и разочарования. Уж живея сам, а пък не мога да остана насаме със себе си –  цял ден в медицинския пункт, а вечер – по къщите – болни баби, одрани и ожулени деца. Или пък най-лошото...                                                 Замислям се за отеца, там, в параклиса. Съвсем сам, вече повече от петдесет години. И тези години не са го превърнали в човекомразец – приятен, тих човек е, с малко отнесена усмивка, която те кара да се чудиш за какво ли мисли, докато рови с къса пръчка в праха между краката си. Разговорите с него са накъсани от дълги паузи. Не тежки и отегчителни, а такива, в които да си събереш мислите. Не знаех почти нищо за живота му, преди да стане свещеник, докато един ден той не ми разказа сам.  

        Роден долу, в селото, Руси, както било мирянското му име, растял    весело и буйно момче. Пакостите ходели по петите му. Учил каквото учил в началното училище, а после го цанили аргатин. Отначало с овцете – цял ден по пасищата и просеките. После, като поотраснал – в ковачницата. Хем занаят да научи. Вървели си годините, Руси растял. На осемнайсет вече му се ергенувало и взел да се заглежда по момите. А и те го заглеждали – млад, хубав, със занаят – кой няма да го иска? Простичък бил животът в Шумково в ония години – работа, работа, а в неделя – хоро на мегдана. Вечер, по седенките – разменени тайни погледи, мъжко сумтене и момичешко изчервяване – ей такива неща. На една такава седянка забелязал Злата. От сой момиче била, хубавка, оперена. Както се казва, пламнал му калпакът и взел да я сподиря – където тя, там и той. Не било лесно, но открадвали по някой час – я зад снопите на нивата, я скрити зад  каруца със сено – да се порадват един на друг, да си пошепнат ласкави думи. Нещата отивали към годеж. Че и по-нататък. Но докарали в село вършачка. Локомобил – голяма, черна парна вършачка. Опушвала селото, но вършела и работа, не като старите дикани, с набити отдолу кремъци. Местели я от нива на нива, радвали ù се. Е, имало дни, разваляла се. И кой, ако не ковачите, ще я поправи? Така и него ден – изпращяло вътре нещо и машината спряла. Майсторът останал долу да откачи привода, а Руси се покатерил по машината да освободи задръстените валци и да сложи ремъка. Лесна работа било. Всичко било почти готово. И тогава, никой не знае как, се включил привода и колелата се завъртели. Голямото колело направило един оборот, преди да спре. Заедно с ръката на момчето, повлечена от ремъка.                       Грабнали го, метнали го на една двуколка и право в градчето, при фелдшера. Постарал  се човекът – наместил счупените кости, зашил раните и върнали Руси у дома. Мислел, че бързо ще се оправи, но ръката се възпалила и трябвало да влезе в болницата на околийския град. Лекували го там, каквото го лекували - цял месец лежал, а после пак се върнал на село. Върнал се, ама сакат – ръката му така и не се оправила. Извъртяна на една страна, изсъхнала. С ковашкия занаят било свършено. И още нещо свършило. Не могла Злата да понесе страшната, грозна гледка. Оставила го и не след дълго се омъжила за сина на чорбаджията. Отишъл Руси на сватбата, постоял, погледал, пил едно вино за здравето на младоженците. Пусто било в душата му, студено. Повъртял се още някое време из село, пък отишъл в града. Потърсил утеха в църквата и не след дълго владиката го пратил в Черепиш. А след две години в параклиса над селото, тогава съвсем запуснат, се появил нов свещеник – Руси вече се казвал Никанор. Захванал се той, макар и сакат, да постегне параклиса. Помогнали му съселяни и скоро започнал да служи всяка неделя. Рядко слизал в село – да види майка си, да свърши някоя работа. Понякога срещал Злата – вече с две деца, понаедряла, но още хубава. Само дето невесело някак гледала. Знаел Никанор какво става – колкаво село е. Знаел и го ядяло отвътре, но при среща само навеждал очи и бързал да отмине. Богато момче взела Злата, но излязъл пройдоха и пияница. И не само това. Често вдигал ръка на младата си жена. И така тръгнало – дните се разтегляли в месеци, те пък – в години. Дошла войната, Златиният мъж се сдушил с немците и заминал за Германия. Заминал и ни се видял, ни се чул повече. А животът в Шумково си течал – сменяли се кметове, сменяли се управници. Само гората оставала същата. И параклисът в долния  край. В селото имало поп, но някои предпочитали да повикат отец Никанор – дете да кръсти, очите на някого да склопи. Женели се хората по новому – в селсъвета, без свещеник. Не признавала властта църковния брак и дори негласна забрана имало над венчавките в църква. Така се омъжила и голямата дъщеря на Злата. А после, един есенен ден, на прага на малката му стаичка в каменната постройка застанала самата Злата. Зачервена от изкачването през гората, смутена от срещата с някогашния си любим. Дошла да го калеса за кръщене на внучето. Поканил я отецът вътре, да се уговорят за нещата, дето трябвало да се приготвят. Било към обяд. Когато Злата излязла и се запътила отново към село, вече се смрачавало. Вървяла колебливо, дори по едно време спряла и дълго гледала към губещия се в сумрака параклис, сякаш искала да се върне. Минало кръщенето, както му е редът. Дошла зимата и заради дълбокия сняг почти никой не навестявал параклиса и неговия служител. Ден преди Коледа нея година, по пътя от селото, бавно, с чести почивки, се изкачвала женска фигура. Влачела зад себе си малка шейна с привързана за нея обемиста бохча. Като стигнала горе, спряла да си поеме въздух, поотупала снега от дрехите си и почукала на вратата. Злата била. А в бохчата – хляб, лук, картофи – ей такива работи. Никой не отвърнал на чукането и жената отишла да види дали отецът не е в дама, при козите. Нямало го там, нямало го и в параклиса. Престрашила се тя и влязла неканена. Никанор лежал на пода до изгасналата печка, ни жив, ни умрял. Челото му горяло, а устните били напукани от треската. Простудил се отецът, ама мислел, че ще мине от само себе си, та не взел мерки. И болестта го съборила.   Три дни останала жената при него. Само веднъж слязла до селото, да вземе някои лекарства от фелдшера. На третия ден вратата на стаичката се отворила и надолу по пъртината, влачейки празната шейна, заслизала Злата. Вървяла бързо, уверено, а по лицето ù пробягвала лека като мъглица усмивка.

      Прескачам едно поточе - ръкав на реката и се изправям пред параклиса. Отец Никанор е седнал на трикрако столче под сянката на една джанка и дяла нещо с ножчето си. Поглежда ме, кимва с кротка усмивка и продължава заниманието си. Сядам на земята до него и опирам гръб о дървото. Мълчим. Той знае, че като си подредя мислите, ще му разкажа нещата, които стават в града, а и по света. Тъкмо да започна и отецът вдига глава, засланя очи с ръка и се заглежда надолу, към Шумково. Обръщам се. По пътя бавно, много бавно, помагайки си с ръчно издялан бастун, върви възрастна жена. Изчакваме я, без да разменим дума. Когато стига на равното пред къщата, тя спира, оправя черната си забрадка и ни поглежда – очите ù, потънали в орбитите и обградени с бръчки, се смеят. Отец Никанор се изправя, изтупва треските от излинялото си расо и се усмихва малко смутено. Поглежда ме и разбирам, че май е време да вървя. А новините ще му разкажа друг път. Без друго важните неща не се случват на другия край на света, а тук, на края на гората и в селото, опънало се мързеливо под горещото обедно слънце. Кимвам на двамата старци и се запътвам надолу. Изравнявам се с параклиса и поглеждам – над сводестата  врата, върху бяла хоросанова мазилка е изписано името му ‘Св. мчци. София, Вяра, Надежда и Любов’.

© Вакрилов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Фин рисунък, майсторско перо, без натруфеност, която би изменила на спокойния език, леещ се като планинско поточе.Браво, Вакрилов!Аплодисменти за класния разказвач и за хуманиста!
  • Тегли, тегли словото ти - като магия. Много сочно, красиво, богато слово! Живо е тук, истинско е. Благодаря ти за насладата,Вакрилов!
  • "Без друго важните неща не се случват на другия край на света, а тук..."
    Думи нямам... Тук са всичките - в този разказ!
    Благодаря!
  • Браво!
    Много хубав разказ!
  • Прочетох, замислих се, усмихнах се...
    Благодаря!
  • Много умело разказваш, Вакрилов*. И ти вярвам. Край такъв параклис само чудеса могат да се случват!
    Май няма да чета повече тази вечер - напълни ми душата!
  • Благодаря ви, Хора!
  • Днес го четох в обедната почивка. Бях решила да почета, докато обядвам и дори не предполагах, че този разказ така ще ме стегне за гърлото, че не само няма да успея да прекарам хапка, а и ще ми избият сълзи от очите...
    Браво и от мен! Не само ми напълни душата, но и очите (със сълзи).
  • Браво! Напълни ми душата!
  • Хубав разказ!
  • ...важните неща се случват и бездруго и когато трябва!
    Като награда!
    Хубаво е...ех...!
Random works
: ??:??