Пеещият дворец

Свитата на Престолонаследника

Магия без любов  

е магия без мечти!

Ако Любовта е магия за хората -

истинската обич е магическото и проявление.

ПЕТА ГЛАВА

    Чувствах се  замаяна и леко окрилена от допира на двете ни тела. А може и от пивото да беше, но имах усещането, че имам крилца на всяка част от тялото. Лека и безтегловна бях. Неговите бързи и плавни крачки създаваха сила на триене между моите гърди и рамене му. Чувствах се  настръхнала, сякаш милионите клетки по моята кожа реагираха на допира на неговите. Неосъзнала изцяло същността на положението си и значението на изпитваните от мен чувства се намерих поставена на пода, в изправено, вертикално положение, очи в очи с него. Е, да си кажа честно, май малко се разминавах с погледа му, но това сигурно беше, заради поникналите невидими крила на крайниците ми.

      - Време е да си лягаш.- ме изкомандва най-безцеремонно той. Вярно с един такъв мил глас, като че ли говори на дете, но пак си беше заповед.

   - Абсурд!- усмихнах му се замечтано, и да си призная, малко може и отнесено, поради невъзможността си да фокусирам немигащо очите си право в неговите.  Алкохолът си казваше своето. – Не искам! – продължих. Упоеният ми мозък съзнаваше, че се държа глупаво и точно като дете, но…Как да се държи човек попаднал в приказка? Ако някой, някога напишеше такова ръководство, може и да опитах да го прочета, само че с оглед на леко замъгленото си съзнание, разбирах, че този някой би трябвало да съм аз. И осъзнавах, че нямаше да се прочета, просто защото щеше да е напълно погрешно написано и пълна катастрофа.

     - Не разбираш! Все още не ти е толкова лошо, а и аз не искам да …

   - Аз пък искам! - безцеремонно го прекъснах и като го заобиколих, потеглих с несигурна, но маршова стъпка, обратно към залата. Ръмжането зад гърба ми не беше нещо, което очаквах, но се поколебах само миг, свих рамене и продължих да крача. Не стигнах много далече. Той ми препречи пътя изправен в цял ръст и с царствеността на владетел .

    - Какво сега? - го запитах провлечено,и ,признавам, твърде неблагоразумно от моя страна.  - Не знам къде ти са чорапите, а ако ти се спи пижамата си я търси при майка си. Или за по-сигурно попитай и двете си майки - може всяка да ти е оставила по една на топло застланото ти легло.

    - Трябва да се прибереш в стаята! – твърдо ми отговори той.

    - Не ми се спи? Ти от думи не разбираш ли, защото превод няма да ти правя. Развали ми цялото удоволствие от вечерта!

Възмутена бях. Това си е пълната истина. Още по голяма истина беше обаче това, че всъщност се чувствах жалка. Страхувах се от неизвестното, от безпомощността си и невъзможността да се преборя с натрапчивата и постоянна мисъл, че всъщност на 27 години аз бях напълно неценна и безполезна жена за дори един обикновен мъж. Що се отнасяше до това той да притежава красотата на принц Чаровник, но от онази странна версия на хибрид от опасен побойник и хрисим домашен любимец, то въобще нямаше начин да се класирам в листата, дори и на последно място в списъка да съм. Общо взето ако мъжете знаеха на колко въпроси ежеминутно се налага да си отговарят жените сами, нямаше и уста да отворят, когато някоя жена, уморена да се бори с постоянните си терзания ги попита нещо напълно нелогично за тях. Ще си мълчат и ще я прегърнат, за да я успокоят и няма да отвръщат с всевечните реплики „Глупости!”,”Ти пък сега? Това откъде го измисли?” и още, и още…

В безкрайно черните му очи, вторачени в  мен, заискряха сребърни нишки. Ръцете му ме хванаха за раменете и заставиха очите ми да се вгледат в неговите .

    - Киарра!(Любима) –завибрира гласът му. - Трябва да се прибереш в стаята!Сега!

    - Не! Ти може да се прибереш , аз не искам.

Това вече ама на нищо не приличаше.Не исках да бъда затворена, а и се чувствах  безполезна. Не исках това! Тук технологии нямаше, книги не ми предложиха, от стаята ме извеждаха само да ме нахранят и пак да ме приберат, а сега, като има какво да правя”Прибери се, та прибери!”.

    -Не! – повторих силно. - Няма… да… стане! Не искам… да… бъда затворена! Аз да не съм ти домашен любимец? Кажи? Такава ли съм? Когато ти е кеф  ме галиш, като ти омръзна - хайде в стаята. Жив човек съм. Скучно ми е! Безполезна съм, а навън има толкова за разглеждане, а ти искаш да се затворя отново. Не ис...кам. И…

Повече нищо не можах да кажа, защото  силните му ръце обхванаха лицето ми и получих най-страстната целувка, за която дори и не бях мечтала. Когато дългият му езикът, се обви около моя, кръвта ми завря, сърцето ми се разбунтува, ума ми - ами той направо забрави какво е. После, отново се върнах в коридора, пред стаята, защото той ме пусна, като че ли нещо го изгори. Дишаше тежко (а аз бях спряла да дишам дори), очите му бяха придобили такъв тъмен цвят, че….

    - Прибери се !Моля те, просто върви! – изръмжа ми той в лицето.Сякаш за пръв път виждах как скулите ме потрепваха от някакъв вид емоция.

    - О, я стига! –направо ми извря от сърцето, - Това твоето вече е прекалено, правиш забележки, грабваш ме като някакъв си чувал, а после решаваш че ще ме целуваш. И щом си пробвал ,съобрази, че не ставам, и хайде пак да се прибирам. Не така! Искаш или не? Желаеш или не понасяш? Спри се на едно, не може всичките! Искам да знам сега, в този проклет момент за какво иде реч и...

Той ме изгледа странно, сковано, изръмжа, а в очите му сребристото се беше втечнило и омесило с оникса. След това - вече летяхме с такава бързината, че всичко около нас се размаза.

***

     „Каква прелест!” – си мислех застанала на брега на езерото, в което се оглеждаха трите луни – бяла, оранжева и червена. Звездите по небето бяха толкова прекрасно едри, че дъхът ми спираше пред силата на металната им светлина. Каква нежност и сила едновременно имаше в тази картина! Нямаше как да обясня на някого, който не беше я зървал, какво е да си под такова небе, пред такава водна простор,… пред такива очи. Очите му бяха станали наситено сребристи, а по лицето му се четеше тъгата. Не знаех защо е така, но  в този момент не ми се и мислеше. Не исках да развалям безкрайната свобода, която чувствах, повикът да извърша нещо лудо и безотговорно, кипеше от дни в мен. Да сдържаш себе си беше…трудно. Да се опитваш да се примириш с външният свят, да угодиш на заобикалящата те среда…Да не си себе си! Не издържах!

Топлият повей на изпълнения с цветна тишина ветрец, играещ си с огледалния образ на луните, мъжът зад мен, чието дихание, като милувка, усещах по гърба си – всичко това ме накара да искам и копнея.

    Съблякох се и влезнах във водния басейн. Стана ми горещо и тръпки пролазиха по тялото ми. Нещо прошумоля зад мен и водата се раздвижи – бавно и тежко. Вълните замилваха кожата ми. Той беше  вече зад гърба ми. Ръцете му ме обгърнаха и привлякоха. Неговата възбуда ме зашемети, а устните му вече обхождаха врата ми. Беше прекрасно!

Той ме обърна с лице към себе си и впи устните си в моите. Езикът му се обви с моя, създавайки спирала от вълшебна плетеница и  тялото ми започна да гори – всичко в мен се запали, пукаше, трещеше като истински стихиен пожар в сухо поле. С всяка негова ласка аз исках още, копнеех за повече. Неосъзнато се хванах за раменете му, повдигнах се и го обгърнах с крака. Не, че успявах изцяло да го обиколя – та  той беше два пъти по-едър от мен. В този момент ръцете му обхванаха задника ми, разтривайки нежно двете полукълба и изпращайки по всички мои неврони  талази от гърчеща ги страстна топлина.

      Не разбрах кога ме е извадил от водата. Осъзнавах само, че изведнъж се намерих по корем на земята с повдигнат нагоре таз и разтворени крака, заклещена под неговото тяло. Беше ме приклещил да не мърдам и ръката му безпогрешно намери моята сърцевина. Разтвори ме и загали, като похитител и откривател на съкровища, а тялото ми просто, ей така си завибрира в удоволствие. Всичко в мен зазвънтя, сякаш аз бях китара, а той музикант, който настройва моите струни. Странен шум се чу зад гърба ми и електрически импулс премина през мен. Чувствах го как беше готов да се потопи дълбоко в недрата ми. А тялото ми гореше. Имах чувството, че вътрешността ми се е втечнила до бълбукаща лава и зове… Бях зашеметена, дори още не бях обладана, а вече се тресях от страст. От търсене, искане, желание да го имам в мен. „Колко си жадна и граблива!” – възмути се едно пискливо гласче в главата ми. Не ми пукаше! Исках този мъж, а по това, което усещах – и той мен. Той се тласна леко и влезе, после се дръпна и така постепенно, с всеки нов тласък усещах как се разтягам, за да го приема, твърд и вибриращ, настъпващ дълбоко в моята женска същност. Тласъците му, примесени с вибрирането, накараха тялото ми да усети най-невероятното чувство, спохождало го досега – аз се разпаднах - цялата ми телесна маса, окапа, като разложена от костите ми, а после се върна и намести на предишните места, като прилепна още по-добре от преди.”Какво за Бога е това?” – крещеше мозъкът ми, но сърцето ми лудо препускаше, като че ли за пръв път бе пуснато на свобода и сега, обхванато от някаква лудост, беснееше в гърдите ми и ме караше да се задъхвам. Той не само ме обладаваше, той ме покоряваше и властваше с тялото и  движенията си над мен. Исках го…И го взимах!

***

   Не помня много от „След това…”. Мисля, че подобно нещо не ми се бе случвало. Какви ги говоря? Наистина не ми се беше случвало. На 27 години е рядък, даже да не кажа патологичен случай да си девствена. Аз, много ясно, че не бях!  Това, което със сигурност обаче знаех беше, че човек е способен да изпита огромно удоволствие, дори да си мисли, че от него може да умре, и пак да иска да го изживява. Луда работа, но пък много, много чувствена и… Е, аз бях жива и „След това…”, но дори след като изминаха часове, имах чувството, че все още всичките ми кости, продължаваха да се наместват и скърцат, като стари панти на врата. Какво разтърсващо изживяване!

Когато се пробудих, отдавна беше настъпила светлината. Денят на тази планета идваше блестящ и красив, осветен от двете прекрасни звезди - слънца. Примижах срещу силната светлина и  се протегнах. Леки тръпки пролазиха по кожата ми и сякаш хиляди нощни пеперуди разтвориха крила и се приготвиха да излетят, някъде далеч на тъмно. Чак тогава усетих, разбрах осезаемо, че всъщност не съм в леглото на голямата си стая, а в такова от жива плът. Разтворих широко очи и се огледах. Един тъмен и дълбок поглед, изпиващ ме и обследващ беше вторачен в мен. Аз бях в него. Ужас! Легнала в  наподобяваща ембрион поза, а голото му тяло се бе обвило около мен, като че пазеше някоя скъпоценност. „Мида и черупка.” – ето за това се сетих в онзи момент.  Не знам, даже как успях да реагирам с такава бързина и скочих като попарена от вряла вода. Сърцето ми щеше да пробие гръдния кош, да мине през кожата и да излети, бог знае къде. Толкова силно усетих ударите му. Зашеметена бях, от съня, от невъзможността да накарам мозъка ми да осмисли всичко и от действителността, която сякаш шеговито, но доста болезнено ме плесна по голата кожа. Осъзнах пълната си голота. Абсолютно и тотално чувството на показност пред непознатият свят се всмука през кожата ми, навлезе в кръвоносните ми съдове, облада всеки мускул и всяка кост. И – подивях! Напълно се видях гола,сънлива и без грам съвършенство под силната слънчева светлина. Аз?! Колко смешно! Колко ужасно! Напълно гола бях пред него! Него? Какви бесове…? С всичко…с едрите ми топчести като презрели дини гърди, закръгления си таз и сланинката по корема... Къде бяха адските дупки, когато най – много ти трябваха?! А очите му не спираха да ме следват, да ме гледат вторачено и немигащо. Жалка картинка ! Той се надигна от земята и аз почти се задавих със слюнката си в опит да я преглътна и прекарам през сухото си, като пустиня гърло. Този мъж … беше гол! При това божествено красив и …О-о-о! Обърнах се. ”Ама, че работа! Добре си се справила сестро и май снощи си се наквасила до козирката!”- сама се натирих и проклех.

     - Добре ли си? – дрезгавият мъжки глас опари кожата ми. Съзнанието ми усети миризма на опърлени косъмчета по врата. Лудост! - Зачервена си на някои места, но мисля, че трябва да те прегледат за вътрешни… -  той спря, несигурен в думите си, после довърши - неудобства.

Вътрешни какво?! Май не бях разбрала нещо! Той за мен ли говореше или за това,че съм просто едно неудобство. Обърнах глава към него, силно възмутена и безумно засрамена от себе си. Такова унижение! Не знам как  го погледнах, и защо го направих, но го направих и избухнах:

       - Ти да не си откачен! Боже в мозъка ли нещо ти има? Вътрешни неудобства! Какви ги говориш?

Гола - облечена, ама май въобще не ми дремеше, особено, когато ми кипваше така! Може да не изглеждах изящна и идеално красива, както изглеждаха другите жени от кралството му, но пък все пак имах някаква гордост. Чудесно, правили сме секс - няма проблем! Не му е харесало! И  с това ще се справя. Но да ме пита, дали, поради големината на височайшето му мъжко достойнство се чувствам разкъсана и с вътрешни неудобства – това вече го приех много лично и подигравателно…

Толкова се вбесих, че когато се опита да ме приближи така се развиках, че ушите ми писнаха. Затворих очи и ей така се разкрещях…И това,да се държа така по детски не ми беше присъщо, но…крещях. И колкото повече осъзнавах комичността на действията и вида си, толкова повече изпълвах гърдите си и усилвах гласа си.  Цялото напрежение в мен, преживяването на случилите се досега неща просто се изсипваше на талази след всеки нов вик и облекчаваше тежестта, която ме бе притискала досега. Имах нужда точно от това – да излея всичките си притеснения, всичката вътрешна несигурност, всичките въпроси, останали без отговор и всичката обхванала ме лудост… Когато успях да спра, уморена от напъна на гласните си струни и осъзнала се, него вече го нямаше. Предпазливо се огледах. Застанала близо до мен, стоеше  Лин с някакво разтворено наметало. Тиен също беше тук и ме гледаше така, като че ли от устата ми излизаха не звуци, а крокодили с крила.

     - Боже, Мия! Страшна си! Откъде го извади това чудо? Сигурна съм, че цялата планета те чу. – каза приятелката ми, като продължи да ме гледа с укор и да държи ръцете си на двете си уши в случай, че реша да повторя това с крещенето.

Лин пристъпи бавно към мен, сякаш вървеше към подивяло животно, което трябваше да се укроти.

      - Ела, нека да те завия. - тихо и нежно припя гласът и,- Да идем в лечебницата, ще те прегледат и ако има нещо…Няма да те боли. - някак тъжно тя продължи напевно да ми говори.

Уморена бях. Уморена от всичко преживяно, но крещенето помогна да се освободя от натрупания гняв и от напрежението събрало се в мен. Хилядите въпроси, които от дни непрестанно си задавах, като: Какво може да стане? Какво ще се случи? Как ще живея с това! – най – после се примирих, че не зная тези отговори. Не беше и нужно. Човек просто трябва да живее и това е. Каквито и планове да правим, да пресмятаме и се стремим да ги осъществим, то накрая все нещо не е точно така, както го искаме. Затова, понякога просто трябва да се оставим и реем по течението на живота!

Оставих ги да ме покрият с наметалото и мълчаливо да ме отведат накъдето искат. Не исках да говоря, нито да обяснявам. Когато най-после се осъзнах, разбрах, че се намирам в помещение с нежна светлина. Изправена и наобиколена от сфери, които трептяха и премигваха, сякаш ме сканираха. Всъщност те май точно това правеха. Никой не ме ръчкаше, бодеше или караше да вдигам ръце, отварям уста, да вдишвам - издишвам - просто тези кълба вършеха дейността на лекаря и правеха изследванията, но без никакъв риск и болка, както ми обясниха по-късно.

     - Тя е невероятно добре! - заяви лечителката, когато прегледа приключи. - Може малко да е отмаляла, но физиологията и е силна и здрава.

Лин облекчено въздъхна.Тини все още се мусеше, може би заради шума, който бях сътворила. Е, за това всъщност и аз вече съжалявах. Не знаех, че беше възможно нещо да ме накара да се вдетиня до такава степен, че да се сърдя и викам за няма нищо. Май не бях постъпила добре и го бях обвинила несправедливо.

Когато излязох вече облякла се с дрехи, Тини ме плесна нежно по рамото и твърдо заяви:

    - Не ме плаши повече така! Направо удар щях да получа, когато ме извикаха и приближихме мястото, където ти крещеше, като че ли те режеха жива. Направо щях да умра, докато се уверя, че си  добре.

     - Май просто изпуснах парата. А и той,…-  цялата се напрегнах от спомена за онзи момент.

     - Шшт, да не си посмяла пак да се разкрещиш! От къде го намери това гласище? Цяла сирена си станала!- веднага ме спря моята приятелка.

Усмихнах се.Тя винаги успяваше да ме развесели така, дори и в най-черните ми дни и в безкрайно сивите ми настроения. Погледнах към Лин, чието бледозелено лице, почти бе възвърнало спокойното си изражение. В този момент при нас влетя и нейно величество другата ми свекърва – Тиани – драконландската кралица. Тя се огледа само за миг, после се доближи до мен, сграбчи  ръката ми и  ме заобръща и оглежда, като че ли съм сувенир от пазара, който беше решила да купи, но му търсеше някакво несъвършенство.

     - Добре е. - констатира накрая.- Лечителката какво каза?

    - Всичко е наред. – отвърна и Линеади. Напрежението, което беше изострило до преди малко красивите и черти, сега бавно я напускаше, възвръщайки спокойствието и ведрината на женското магическо лице.

    - Добре си, нали?- обърна се тя към мен. - И нищо не те боли? – допълни, след като и бях кимнала за потвърждение,че съм наред.

    -Не. – отвърнах. - Ако не се брои накърнената ми гордост и себелюбието ми! – продължих. После реших, че вратата откъдето влезе Кралицата е и изход да се измъкна,заради това се насочих на там, отворих рядко и се втурнах навън.

     - Чакай! – чух зад гърба си, - Изходът не е там!- отговори на незададения от мен въпрос Тиен. Изходът? Да, наистина не беше оттук. Поне не и за мен! Когато излязох, почти щях да изхвърча през разкрилия се пред мен балкон. Истината – просто нямаше как да прелетя разстоянието, което ме делеше от твърдата земя. Бях излязла на тераса, от която се разкриваше прекрасен 360 градусов изглед към града - столица на тази планета. „Подобно нещо едва ли ще може да се види в близките хиляда години от Земята!”- си помислих натъжена. Ние, хората бяхме много назад от това, което съществуваше тук, макар да си имахме и нашите технологии. Все още ми се виждаше като сън - дълъг и без времеви, но от момента в който се разкрещях, мозъкът ми осъзна, че всъщност всичко е истина. Реалност, която трябваше да се живее. Това дори нервните влакна по кожата ми го потвърждаваха, усещайки сега нежната топлина на ветровитото течение разхождащо се по терасата и носещо чудното ухание на слънце, цветя и безгрижност. Върнах се  в кулата, защото осъзнах, че сградата е точно такава. Лечебницата бе дълга и висока сграда с много етажи и тераси, наподобяваща висока и широка кула с разпределени несиметрично и стъпаловидно просторни тераси.

      - Добре, сега на къде е изходът? - попитах примирена с мислите си и с достигналата ме съдба. Последвах,мълчаливо двете кралици.

***

      Тази вечер в Тронната зала цареше отново тишината. Шумът от бала и хилядите гости от предната вечер, сега не съществуваше. На дългата, кристална маса вечерята бе сервирана. Столът ми сам излетя изпод нея, когато пристъпих напред. Освен „обичайните заподозрени”, тоест кралят, приятелката ми, двете „свекърви” -Линеади и Тиани, както и Хару, него няма как да го изпуснем, в залата имаше още една нова личност. Останалите от свитата не се виждаха наоколо.Сигурно следваха неотклонно своя Престолонаследник. Не обърнах веднага внимание, но когато новият в групата се изправи насреща ми и наведе в почит глава(както правеха, често хората които срещах в последно време), сякаш нещо ме жегна – изглеждаше ми някак познат. Стойката, широките рамене, буйната коса, но в чисто сребристо сияние, доста приличаща…Ама този приличаше на краля! А щом приличаше на него, значи…приличаше много и на Престолонаследника - моя съпруг.

    - Разреши ми да ти представя, – прекъсна мислите ми самият крал, - другия ми син Максиминас Аруда  Моргано.

 Стоях истукана, като залепнала дъвка за пода, вторачена в златисто-зелените очи, които да уточня, бяха изумрудено зелени, не като на…него - черни. ”Черен драконланд се ражда на хиляда магически цикли веднъж, Господарке!” Трепнах уплашено. Този глас? Отново го чувах в главата си.

„И пак е трудно да има толкова магическа кръв, колкото има той, скъпа моя ми Кралице.”

”Какво става с мен?”- си помислих. Невъзможно беше да чувам в главата си някого. Аз съм от Земята и никога не съм била ясновидка или съм била магически феномен.Тихият радостен смях, който отекна в главата ми ме накара да потреперя, дори малките косъмчета по ръката ми настръхнаха от този странен звук. Вгледах се изпитателно в новия член на кралската династия, от която и аз бях станала част.” Ако този си играеше с мен… Още от сега му се пишеше страшно. Всъщност, пак мисля глупости! Какво страшно? Та аз съм човек! Човек съм и при това – жена. - и  си седнах на мястото. Някак за първи път в живота си загрях, че с магия или без, имаше едно много опасно човешко същество на Земята, неподлежащо на укротяване, ако само не го иска. И то беше жената. А аз, може да не притежавах магия, но … определено и сигурно бях жена.

     - Приятно ми е! - кимнах на Максиминас и обърнах цялото си внимание към храната. Тишината отново обгърна залата. Останалите сигурно си говореха и шегуваха мисловно. Така ми се искаше да бъде по-шумно. И да не се чувствам така, сякаш говорят за мен зад гърба ми. Намръщих се от киселите мисли в главата си.Но пък какво ли очаквах – да ме обичат и потупат по ръката, че съм станала съпруга на бъдещия им крал. Аз кралица? Глупавата, не притежаваща нито магия, нито достатъчно фина красота земна жена, каква кралица ще е?  Все пак, трябваше да си призная, че не обмислих заветното „Да!”. В онзи момент сигурно съм страдала от умопомрачение и Тини със сигурност беше права да ме кори. Но каквото бях сторила, вече беше сторено. И да съжалявах, и да се нагрубявах сама - нещата вече стояха така. Просто щях да ги приема и да живея, както мога оттук нататък. И да се старая да не посрамвам повече земното женско съсловие, разбира се. Единственото, за което определено не бях съгласна в момента беше да бъда затворник, както досега.  Да, може и да не бях като тях, но пък можех да върша доста неща с двете си ръце. Трябваше ми работа! Някаква уморителна дейност, с която да забравя възможно повече неща. И да не се чувствам така безполезна, от което се озлобявах дори към себе си. А и не исках да мисля за случилото се предната вечер. Не! Определено не исках да мисля за това, защото трябваше да си призная, че колкото и обидена да се чувствах, всъщност беше пострадала само и така безполезната ми гордост, а останалото беше вълшебно удоволствие за всички притежавани от мен сетива. Наведох се и задъвках прилежно вкусната храна от чинията си. Леко недоволство премина през мен, когато глътнах последната хапка, а в чинията ми, отново имаше същото количество от това, което току що бях изяла. Въздъхнах. Май ще се примиря и с това. Дори и магията беше на негова страна, може и да не присъстваше в залата, но чинията ми пак беше пълна точно с това, което първо изяждах от нея.

***

   „Мислиш ли, че все пак я е боляло? И, че има наранявания? – изпрати мислите си  Лин към Тиани.

„ О, Лин! Дано да се пръкне в някоя немагическа дупка, онази глупава елфка, която го нарани така! - отвърна и скорострелно кралицата, - Всъщност, не знам.Но това е нашият син! Да, може и да е повече драконланд и да е буен, често неразбран, дори и от нас, но… Той не е чудовище!  И всеки тук на масата, може би, освен тях двете, знае, какво означава в нашия свят  един мъж да нарани жената, която му е отредила Магията! Единствената за всеки един от нашите мъже е свята, повече, дори и от живота им.”

 „И аз така!- намеси се, между две парчета месо, Макс, - Откога ви повтарям, че той не може да направи това! А, Негово Величество Краля, все ми се мръщи! Ето! Майко, той пак ме гледа кръвнишки, като че ли…

„Стига! – отсече Лин;

„Престанете и двамата! – подкрепи я Тиани. – Джефрис, откога си станал такъв? Макс няма вина за случващото се. Никой не може да избира съдбата, която му е предопределила Магията!Знаеш го повече от добре!”

Джефрис Моргано, разбираше какво му говори, бившата му жена и кралица, останала негова добра приятелка и винаги откровена в изказа си към другите, без да се смущава от това, дали на някого му харесват нейните думи. А, на него в този момент, те въобще не му харесваха! Той въздъхна тежко.Трудно беше да си и крал, и баща. За крал може и да го биваше, но май изпусна шанса да се подобри, като баща за децата си. Особено за Джонаас. Първородният му син по рождение беше тих и потаен и още от дете той криеше своите чувства и мисли. Може би нещата се усложниха още повече, защото при него магията, въобще липсваше. Единственото, което имаше младото момче бяха ръцете, краката, тялото. Никаква магия, нито възможност да се превръща в дракон. След раздялата с Тиани, тя прецени, че синът им трябва да остане при него. Затова и беше благодарен. Тя имаше права над детето и можеше да му го отнеме, но не го направи.

     Все пак синът му беше престолонаследник на трона на Магическите планети, а и на Драконда. Тиани смяташе, че покрай природените си брат и сестра ще е по-добре и няма да е самотен, толкова, колкото на родната и планета, особено, като все още не можеше да се преобразява. Циклите се редяха, Кралят помъдряваше, а децата изведнъж пораснаха дотолкова, че вече да не търсят и искат неговото бащино внимание. Е, може би все още от време на време малката принцеса го търсеше, но за момчетата…Май отдавна беше изпуснал точният цикъл от магическо време и те сами бяха изградили начина си на магическо съществуване и мислене.Той погледна към новата кралица. Магията вече беше започнала да я променя. Косата и в началото в убит изкуствено-червен оттенък, сега блестеше в ярките нюанси на прекрасните пурпурни цветове. Беше станала по-дълга и жива. Нежното розово-бяло лице, някак блестеше в сияние при всяко малко движение от нейна страна. Още по интересното беше, че свободната магия танцуваше около младата жена, минаваше през нея и отлиташе нанякъде, променила вида,мириса и нюанса, с който се беше появила в самото си начало. Да привличаш към себе си свободна магия беше опасно за повечето магически хора. Да оформяш и успееш да промениш тази магия, беше изкуство, което се придобиваше на преклонна възраст и то след доста упражнения и усилия.Това не беше за всеки привилегия. Докато тя - Кралицата… Кралят усещаше вълнението, което вече нагъваше стените на Двореца. Той се събуждаше, ако вече не беше буден и бе открил новата си Господарка. А тя беше нещо различно, като синът му. В Магическият свят различните се допълваха и изграждаха една неповторима единна магическа симфония. Такава рядко се случваше, но невъзможно в този свят нямаше, съществуваха само различия. Кралят погледна към втория принц, красив жизнерадостен младеж, често ядосващ с шегите си своя по-голям  брат. Само, че… нещо просветна и магията завибрира в ума му.

 „Макс, ще се пробваш ли да оправиш тази каша? Или само ще повтаряш, че си нямал тази възможност? – подхвърли мислите си кралят към него.

„За мен ли става въпрос? – някак вяло му отвърна принцът, без да вдига глава от така интересната му в момента чиния пълна с остатъци от храна.

„Максиминас!”- повтори Кралят.

„Разбрах те от първият път! Ще се заема Ваше сиятелство. Само после…да няма проблеми.” – и намигна в ума си на майка си. В отговор Лин изгледа и двамата възмутено.

Следва продължение.