На Нестор жена му беше пехливанка. Така казваха всички.

     Не знам какво точно значи това, но веднъж му изсипа цяла кофа кюмюр върху главата. Видях го с очите си, по това време се бях скрил в мазето и гледах списание с голи мацки. Затова реших, че и Нестор е пехливанин. Иначе нямаше да издържи толкова. Те двамата се бяха взели. Той пиеше, и тя пиеше, ама само тя го биеше. Нестор носеше кофите с въглища от мазето, а тя ги хвърляше връз него.

     Пехливанска работа.

     Веднъж Нестор дойде в нашия апартамент да търси огънче. Баща ми го изгони, но хвърли след него кибрит. Така пламна враждата.

     – Ти луд ли си на Нестор да даваш кибрит? – попита го мама. Тя беше кибритлийка.

     – Защо? Защо не?

     – Той ще подпали цялата кооперация!

     – Че тя си гори открай време, тая кооперация – съобщи баща ми и съблече потника си, защото беше още зима, а по това време надуваха парното. – Огънят топли.

     Като изрече това, майка ми му изсипа нещо в чинията и замириса лошо. Не се скараха, но оттогава баща ми отиде да живее на друго място. Чух, че се е преселил при Пехливанката на Нестор и затова реших да проверя.

     Те живееха на два етажа над нас. Виждал съм как Пехливанката простира гащи и суши зеленчуци на простора. Веднъж едни птици ѝ изядоха марулите. Но тя не се обади на полицията. Защото Нестор, мъжът ѝ, беше полицай. От ония, дето носят оръжие, защото нямат право да го употребяват.

     Загледах се, за да видя татко. Той живееше при Пехливанката и сигурно там, на терасата, щях да го видя. Поиграх малко с топката, ама нали към сакат, повече се преструвах; все гледах нагоре. Татко не се появи. Зеленчуците си стояха цял ден и мухите ги ръфаха. Защо пък точно марулите трябва да се изсушават?

     – Мамо, татко не е там. – Казах го на вечеря. Имаше варени картофи с масло, много ги обичам. Но бяха в хладилника и малко посивели ми се сториха. – Пехливанката суши марули. Те стават ли за ядене? Или това не са марули? А, мамо?

     Мама я нямаше. Исках да си поговоря с някого. Лошите хора казваха, че мама е отишла да живее с пехливанина Нестор, но съвсем в друг блок, който е далеч от нашия. Затова предпочитах да общувам с нея на вечеря – нали нямаше как да я видя през деня, ако хората са прави. Жените са си вкъщи само вечер и съвсем за малко, а мъжете – никога.

     Не че татко го виждах. Как може да не му простира дрехите Пехливанката на Нестор, щом като той живее с нея? Те са се събрали не за друго, а заради простора. Винаги съм си мислил, че просторът събира хората. Там всичко е чисто.

     Дори понякога решавам, че на простора се вижда най-добре. Две въжета – а върху тях е защипано всичко от теб. Там са вътрешностите на хората. Пехливанката имаше само марули – това беше цялата ѝ вътрешност. Затова я пере и суши. Когато вътрешността ѝ се напои от лошотия, хвърля я на простора и после пак си я връща, чистичка. Като съвест.

     По едно време ми хрумна, че са ме изоставили.

     Тази мисъл не ме напусна.

     Дори по-късно, когато напуснах родителите си. Нямаше какво друго да направя – не биваше да ги изоставям.

     Преди това тряваше да нараня Нестор и Пехливанката. Направих го. Не ме хванаха. Според мен мама и тате ще се съберат отново, когато разберат, че вече няма с кого другиго да бъдат.

     А на мен не бива да ми благодарят. Защото дори не ги мразя, когато не ги обичам. Просто не искам да ги виждам. Може би са прекалено нависоко. Когато започне да остарява, човекът се опитва да лети. Сигурно защото нозете не го държат вече.

     Веднъж бях на виенско колело.

     – Виж, виж колко сме нависоко! – казваше приятелят ми. Настояваше да се кача. И аз го направих.

    Жумях. Страх ме е от високото.

     – Погледни, де! Погледни простора! Каква гледка!

     Погледнах. Просторът е ужасен. Като този на Пехливанката. Няма нищо чисто в него. Само вятърът свисти и те принуждава да скочиш – той ще те понесе за малко и после ще те остави на гравитацията като родител.

     Виж, напоследък обичам да крада. Това е хубаво. Не крада чуждото, а излишното. Мисля, че ще стане човек от мен. Няма какво друго да правя; пък и никой не ме наказва. Хората изхвърлят много вестници и списания. Мога и да ги чета. И вече зная, че съм на прав път. Дори понякога си мисля, че може... Е, да не прекалявам. Рано е да се надявам чак толкова. Но съм чувал, че хората обичат сакатите. Тези, които са паднали от високо. Милостиви са към тях. Но го правят за себе си – от високо падат само лошите, които са отишли на билото без да са го заслужили. И аз нямах билет за виенското колело. Качих се в последния момент. Не защото го исках. Просто ме беше страх и исках да го преодолея.

     Не успях. Но пък сега съм добре. Някой ден ще ви кажа какво направих с Пехливанката и с Нестор. Не беше трудно. И те не обичаха високото. И защо се бяха качили тогава там? За да крадат, за какво друго? Отгоре се отнема щастие, а отдолу – само вещи. Това вече го знам. Обаче всеки има право да падне, ако не е готов да лети, нали?

     Нестор и Пехливанката също го разбраха. Но някои хора просто не умеят да падат.