ПЕСЕНТА ОТ МЕГДАНА

Пак сме там!

Пак сме избягали от града, пак сме на село!

Пак сме в двора, до мегдана, дето се пресичат две улички, дето е заграден от каменни дувари, а зад тях надничат прелестни бели къщи.

Всяка вечер, след непосилен труд по ниви и дворове, там се събират жените от махалата и млади, и стари, насядали са покрай дуварите, предат, плетат, шият и си разправят, коя днес, какво е правила, какво утре ще прави.

И внуците, дето нямат още и пет годинки и те са там!

Приседнали до жените, прегърнали кучето, което не се отделя от тях и слушат!

Една вечер се забавиха, а беше станало време за вечеря, та излязох и от портата им викнах да идват.

Чуха ме, но ни отвърнаха, ни станаха, та пак викнах:

- Хайде бе хлапета, вечерята ще изстине !

Пак си стоят и пак си слушат, какво си говорят жените.

Викнах ги пак, надигнаха се, приближиха се, но главите им са обърнати назад. Питам ги, толкова ли интересни неща говорят бабите, че не искат да си тръгнат и чувам:

- Дядо, те не говорят!

- Как да не говорят, като от тука ги чувам?

- Не говорят бе дядо!

- Ами какво правят?

- Те пеят!

Заслушах се!

Прави бяха!

Жените си говореха…

Думите се лееха …

И, като че ли пееха!