Пишеше разкази така, както се любеше - напористо, с хъс, без да обръща внимание на времето и усилията, вложени в тях. Разбираше от поезия толкова, колкото диспечер на вечерен влак от кравешки лайна, затова на картичката под името му се мъдреше надпис - "Разказвач на истории". Сам не знаеше откъде му хрумна тази щура идея, но обичаше надписа (почти бе влюбен в него) и картичката си. Описа себе си в поредица от разкази, не скъпеше черните краски, пишейки за характера си и заобикалящия го свят от лицемери и празнодумци.
Истински се промени, когато публикуваха няколко негови разказа в централни вестници, почуства се горд и някак си, по-важен.
Телефонът започна да звъни денонощно, обаждаха се кой знае какви откачалки със странни молби и желания.
- Ало, писателят ли е? Адски ми е скучно, чета Вашите разкази, искам да се любя с Вас! Възможно ли е да го направим сега?
Разбира се, че беше възможно.
Скачаше в гащите и тръгваше към поредното разочарование, докато един ден разбра, че върши всичко ...