Писателят

Пишеше разкази така, както се любеше - напористо, с хъс, без да обръща внимание на времето и усилията, вложени в тях. Разбираше от поезия толкова, колкото диспечер на вечерен влак от кравешки лайна, затова на картичката под името му се мъдреше надпис - "Разказвач на истории". Сам не знаеше откъде му хрумна тази щура идея, но обичаше надписа (почти бе влюбен в него) и картичката си. Описа себе си в поредица от разкази, не скъпеше черните краски, пишейки за характера си и заобикалящия го свят от лицемери и празнодумци.

Истински се промени, когато публикуваха няколко негови разказа в централни вестници, почуства се горд и някак си, по-важен.

Телефонът започна да звъни денонощно, обаждаха се кой знае какви откачалки със странни молби и желания.

- Ало, писателят ли е? Адски ми е скучно, чета Вашите разкази, искам да се любя с Вас! Възможно ли е да го направим сега?

Разбира се, че беше възможно.

Скачаше в гащите и тръгваше към поредното разочарование, докато един ден разбра, че върши всичко по навик. Пишеше разкази по навик, говореше по телефона с непознати хора по навик, дори сутрин хранеше папагала си по навик, за да не го намери вечерта с обърнато коремче в клетката му. Ядеше и пиеше механично, работеше по същия начин, необръщайки внимание на дребните камъчета, които можеха да преобърнат колата. В него остана да тупти само едно желание - да опипа с ръце всички женски полови органи на света. Досещате се, че това е невъзможно, но писателят обичаше да пише за невъзможни неща, затова написа и разказ на тази тематика. Даде го за печат тук и там, но навсякъде му затваряха вратите с думите -"Не става, рано е още за такива".

Той изпадна в тиха ярост, пиеше по цял ден, заряза писането и се отдаде на единствената си страст - женските гениталии. Пред дома му се изви нескончаема опашка от женски индивиди, усетили странна слабост между бедрата, готови на всичко, за да го докопат. Но тъй като не бе по силите му да притежава всички жени на света, написа този разказ, който сега вие четете, навярно с погнуса и отвращение, но и мъничко тъга за онова желание, което никога не загасва в нашите очи, държи ни нащрек и готови за любовни приключения.

След време авторът на тези редове щеше да има щастлив брак и добър син, дискретното желание пресъхна и се превърна в примерен и благонадежден поданик на банановата република, в която живееше. В нея не се случваше нищо - сменяха се само правителства и тирани, голи обещания и празни надежди, но сит и пълен бе единствено търбухът на властимащите. Докато един ден народът го прибраха в златна клетка, подобна на тази на папагалчето, и се превърна в техен роб. Писателят се опита да пише затова, но не намери смисъл в своите действия, дори бе арестуван и заточен на безлюден остров. Но послужи за пример на сина си, който скоро изпита същото плътско желание, неговият син също, но си държаха устите затворени, останаха на свобода, и заживяха щастливо, както се казва в приказките и историите с добър край.

А този край нямаше да го има на белия свят, ако не го записа синът на писателя, за да увековечи него и вечното човешко желание, стремежа към съвършенство, пренебрегвайки дребните страсти, които всеки от нас крие неохотно в душата си. А те са най-гениалното нещо, подобна на онази част от женската физика, мечтана в най-дръзките ни сънища.

Да помечтаем сега заедно.