Обадиха ми се по телефона, че кученцата са станали на 45 дни. Ваксинирани са и вече мога да отида да си избера. Подскочих от радост! Поне по 1 път на ден си мислех за наследника на моя Шарк, който скоро щеше да е у дома. Потупах Шарк по масивната глава.

- Е-е-е, шампионе, скоро ще трябва да се въоръжиш с търпение, синът ти ще дойде при нас.

Шарк ме погледна, прозя се шумно и положи муцуна върху предните си лапи. Обякох се по най-бързия начин (по-късно разбрах, че пуловерът е наобратно - с ръбовете навън) и тръгнах към колата. Пътят до "Овча Купел" от "Дианабад" е доста дълъг и с тия дупки и задръствания пристигнах със скъсани нерви чак след час и половина.

На вратата на апартамента ме посрещна Иван, собственикът на Хъни. Помоли ме да изчакам, за да премести майката на кученцата в другата стая, защото беше невъзможно някои друг, освен Иван и жена му, да се доближат до тях. Покани ме в кухнята, където ме връхлетяха банда дребни хулигани, които бяха решили на всяка цена да остана без връзки на обувките и ако може без панталон. Понеже се занимавах вече почти 20 години с тази порода, знаех, че трябва да изчакам,  докато кутретата се успокоят и спрат да ми обръщат внимание, или поне не чак толкова.

Изпушихме по цигара с Иван, изпихме по кафе.

Аз си завързах остатъците от връзките на маратонките и започнах да наблюдавам играта на малките разбойници. Исках внимателно да направя своя избор, защото Шарк беше вече доста стар и може би това щеше да е последното му поколение.

Направи ми впечатление едно от кутретата, то стоеше малко по-встрани от останалите и гледаше право в мен. Кучетата и повечето животни не могат да издържат да гледат човек в очите дълго време, и затова очаквах малкия да си измести погледа от мен. Гледахме се  вече почти минута и на мен започна да ми става смешно. Наведох се към мъника и продължих да го гледам в очите. Той отстъпи малко назад, но така, както си беше седнал, просто си избута дебелото дупе назад с предните крака и силно ми излая в лицето. Стреснах се и подскочих.

Доста се посмяхме с Иван, но изборът беше направен - това беше моето куче.

Понеже Шарк беше бащата, ми се полагаше едно кученце, но при хората, които гледат и развъждат кучета, има неписано правило да се оставят някакви пари за здравето на кученцето. Оставих 20 лева на Иван, гушнах малкия и се запътих към колата. Пътят обратно мина доста по-бързо. Кутрето седеше на седалката до мен, все едно се беше возило стотици пъти в кола. През целия път продължаваше да ме гледа. Напуши ме смях. Държеше се все едно искаше да ми каже нещо. Имах известни притеснения относно посрещането на Шарк. Никога няма да забравя как един ден, когато се прибрах у дома, Шарк ме посрещна радостен с говорящия ми папагал в уста.

Вярно, че папагалът, кацнал високо на секцията, почти по цял ден викаше Шаррррк, Шарррррк и свиркаше нашия сигнал. Е, най-сетне го беше хванал.

Сега се молех наум да приеме мъника, защото покажеше ли още в началото, че е против да съжителства с него, бях сигурен, че нещата няма да приключат добре.

Отворих вратата на апартамента и влязох. Както винаги, Шарк седеше в коридора и ме чакаше.

- Виж, Шарки, виж сина си. Казах аз и клекнах с кученцето в ръце.

Шарк наостри уши и бавно приближи към нас. Поднесох малкия към него (с едно наум) и чаках да вида реакцията на стария. За голяма моя радост, след като го души и изучава цяла минута, Шарк го близна по муцуната и отиде да си легне в хола (естествено, на моя фотьойл).

Времето минаваше бързо и докато се усетя,  мъникът, на който след много мъдруване дадох името Макс, порасна и за моя голяма радост беше одрал кожата на баща си.

От години  вече не ходех по кучешки борби с моите животни и за да могат да изразходват неизчерпаемата си енергия, с няколко приятели организирахме няколко поредни силови състезания за кучета. Състезанието беше за дърпане на тежести по релсов път. Вече на година и половина, Макс можеше да започне с по-сериозните натоварвания. След две години стана шампион на България в средна категория.

Малко след това Шарк почина от старост, но беше оставил частица от себе си, част от смелостта, силата и голямото си сърце. Беше оставил в наследство един истински ПИТБУЛ.