По алеите на тишината...
Притискам устни.
Погребвам усмивката.
Поглед – наляво... и надясно...
А после се спускам по алеите на тишината.
Така да бъде. Така да е.
Бях уверен срещу презиращите очи на тъгата. Продавах душата си в петнадесет минути. Някъде – в дъждовен уикенд, разнасящ ароматите на пролетта. Между четири стени и отекващи любовни слова. С препускащи емоции, тичащи като роби на ежедневието. И бълбукащи чувства, размътващи съзнанията ни. А ти впиваш ноктите си толкова дълбоко. Почти прошепваш, че е време...
Но как да спра... да искам?
Едва откъсвам се от устните ти. Чувствам се виновен без вина. И ме наказваш. Или пък ме провокираш, за да се ядосам?! Студените течения отнасят онзи поглед. Отдалечаваш се и става до болка познато. Твърде сиво за приемане. Твърде мрачно за живеене.
Но вървя.
А ти знаеш, че е бурно в мълчанието ми...
https://www.youtube.com/watch?v=wW2jXYn3_4Y
© А.Д. All rights reserved.
