По стъпките на изгрева (2)

Отзад напред

     Обичам кафето си с мляко. Не добавям захар от години. Отдавна подсладителят ми е морето. Там, където можеш да се сблъскаш с първичността ми и всичко онова, което усещаш, но не виждаш. Почти замених писането с цигари. Пуша рядко, когато говоря, но оставих белия лист.

Не знаех какво точно искам да кажа. Не бях сигурен, че ми се споделя...

     Подразнен съм от себе си. Стиснал съм гнева и съм го оставил да бълва вместо мен. Да блъска по емоциите ми с разочарованието, преследващо всяка секунда от деня ми. Да хвърля искри в очите на другите, да отдалечава, да пренебрегва, да изглежда егоизъм. Да се самосъжалява на моменти. Да хули не Любовта, а слабостите, които създава. Слабостите или още най-смелите ни мечти в човешки образ... и онези липсващи части от пъзела на живота ни, чиито пейзажи така и не успяхме да видим.
     Оказва се, че за някои любови човек никога няма да бъде готов. Защото... те не са предназначени да бъдат утеха, но пък крият задължителни уроци, приближаващи ни до отреденото. Онова, което съчетава спокойствие и заменя индивидуалния урок с взаимната помощ по пътя на изгрева...
     Не бях готов за нейната любов, защото тя нямаше смелост да се усмихне на цветята, които й подарявах. Нямаше смелост да ме допусне до живота си. Не разказа на никого за мен, освен когато за пореден път бях сгрешил във вълнението си да я доближавам все повече към моята реалност. Така всъщност се прокраднаха мислите за самосъхранение. За невидимо бягство. Бягство с цел оцеляване, където всичко научено шепнеше, че непознатият път изисква повече от това, което съм. Предложи ми маска, дори и костюм. И ме загледа...
     Сега вече бе мой ред да се изплаша от сериозността на въпросителната. Избягах от тази любов, без дори да усетя кога точно го направих. Дори не защитих избора си, не намерих за нужно...

Нещо липсва в мен. Може би желанието да плащам компромиси със задна дата.