Беше един от онези дни, в които , ако се вярва на метеоролозите,имаше магнитни бури.
Или слънчеви изригвания..или не знам още какви природни катаклизми.
С две думи-беше отвратителен ден. Седях на металната пейка в чакалнята на автогарата в Ч.
и убивах времето до тръгване на автобуса ми със зяпане по съседните пейки. Тъпата болка в едната половина
на главата ме правеше неконтактен и раздразнителен. И леко напрегнат.
Та, седях си на пейката с настроение на прегладнял алигатор, зяпах наоколо и поклащах преметнатия си крак.
Нерви.И тогава някой седна до мен. Почти изпъшках от досада. Мразя нахлуването в личното ми пространство.
- Господине, вие добър човек ли сте?-гласът беше на жена,която почти шепнеше.Звучеше някак изплашено.
Що за смотан въпрос? Наистина изпъшках от досада.Бегло хвърлих поглед към посоката , от която идваше въпроса.
Да , жена , с изрусена коса и ...като че ли позната физиономия. После отхвърлих тая мисъл .Има стотици хора ,които си приличат.
Но очите,хм,очите ги помнех ...