Под небето и под луната нищо ново 1

                     Прилежно чаках автобуса на спирката. Още от къщи нещо ме присърбяваше носа, ами какво да правя работа на смяни, няма делник, няма празник, както ти се падне и нощна, и дневна, но нали парите оправдават всичко.

Не, че някой ни проверяваше, особено нощното дежурство, но обичах да съм лъснат, бръснат и в добро настроение.

Усетих някаква жена да ме наблюдава и да се подсмихва. Нещо нередно ли е видяла.

Незабелязано прекарах ръка по дюкяна на панталона си, ципът вдигнат, оня си стои мирно в гащите. Копчето на сакото закопчано, плъзнах ръка нагоре, ризата закопчана, възела на вратовръзката на място...

Обувките, в бързината съм тръгнал по чехли или сандали с чорапи, нее.

Чантата,... взел съм по погрешка дамска чанта, стига бе, я се стегни, то изтрепали се мацките да си забравят чантите в къщи.

Хвърлих й скрит поглед. Наблюдава ме и с насмешка. 

Еее, няма ли да дойде най-после автобуса.

'' Усмивката ''се приближи до мен.

- Дано не греша, вие сте Петър,... майка ви се казва Силвана,...а аз,  съм просто Рая.

Говореше всичко това на една ръка разстояние от мен, колко ли е това '' една ръка разстояние'', да й почувстваш дъха дали не е яла чесън в супа или таратор.

- Да, да, аз съм - смотулевих - И мама се казва Силвана, а вие...

- Рая - не изчака тя - Виждали сме се няколко пъти на улица ''Ален мак'', вие живеете на  номер 12, а аз живеех известно време на 16.

Премигах уплашено. Вярно, мама и тази Рая се прибираха от работа, когато излизах от пътната врата.

- А, ето това е синът ми Петър - смееше се мама - Петьо това е Рая,  от скоро живее тук,... заедно с Тошо, Тодор де.

- О, много се радвам,...мам, отивам за Глория, на урок по английски е и после отиваме в сладкарницата, Госпожо Рая, ще се виждаме...

Още няколко  пъти се срещахме на улицата, поздравявахме се усмихнато, после я виждах с две момченца, казва  '' Тръгнали сме на разходка, той Тодор все е зает с нещо ''.

              Погледнах я, въздъхнах тежко. Точно сега ли трябваше да съм нощна смяна.

Подадох ръка

- Госпожо Рая, не очаквах да ви срещна  тук в Атина, вероятно сте в командирова.

- Да хубава командировка, от доста време съм тук - засмя се тя - А вие

- Ами и аз съм в командировка само, че от по-дълго време - на свой ред се засмях заради отределенията ни за време - Прибирате се от работа ли

- Да, от работа, и вие ли...

- Нее, аз отивам нощна смяна - съкрушено казах - Чакам 611, на последната спирка ни чака служебен микробус, качваме се и по работните места.

- Искаш ли да те придружа до последната спирка

- Разбира се, стига да имате време - засмях се

- Или не - решително предложи Рая - Да си разменим телефонните номера, няма ли да е по-удачно... Записвай.

Продиктувахме си цифрите, контролно си позвънихме.

- А искате ли в събота - набрах кураж - Да се уговорим и разхождаме из Атина

- Съжалявам, събота ми е най-натоварения ден, сутрин от статмо Лариса пътувам за Кинета, чистя  две жилища, после в един офис и в 20 и 30  часа на влака обратно...

Как го каза, командировка - вяло се усмихна тя - Ще ти се обадя, приятна работа.

                Сравнително леко дежурство. Имаше време да отворя страничката със спомени...

Тодор, Тошо,... бяхме го определили като темерут. Не го ли пускаха  да играе с нас децата, той ли не искаше. Вясваше се понякога в игрите ни, вървеше смешно, все едно марширува, но и двете му ръце се движеха покрай тялото му едновременно, а не ляв крак-дясна ръка. Носеше топка с която  сам си играеше, врътне се и се прибере в къщи.

Какво завърши, какво работеше, никой не знаеше, пък и не се интересувахме, но Тошо с никой  не беше приятел.

                 Не бях зубрач, а по скоро комбинатор, завърших средно, приеха ме от раз в модерното

Икономика с профил  Компютърни технологии. Там срещнах очарователната колежка Симона, и така се влюбихме един в друг, че морето ни беше до коляно.

- Искаш ли да се оженим - я попитах

- Не... не искам да се омъжвам за никого - бе категорична - Можем да си имаме момиченце, да си е наше, но без да се женим, в Америка това сега е  модерно.

Кога ли пък е ходила там, едва оправяше автобусите от тях до нас и обратно. Даже и по-възрастните й родители не можаха да я склонят, моите също. Дълбоко еманципирана жена, си мислих тогава, щом се харесваме имат ли значение някакви подписи.

А коремчето й издайнически набъбваше и два дни след изпит, роди момиченце Глория. Не пожела имена на баби, дядовци, Глория й харесвало,... Глория Петрова. Дипломирахме се.

И заживяхме тримата заедно, но отделно от родителските тела, апартамент за младо семейство и перспективни кадри.

За годините живяли заедно не сме си казали ни една дума накриво, съхранявахме любовта си, не се поддавахме на съблазни или да  завиждаме някому '' Ей  онези имали вносна лека кола и кожени боти '' или '' Този от къде изкара толкова пари, та си купил друг апартамент ''.

Ние тези неща ги имахме, плюс момиченцето ни Глория.

              Изпратихме Глория на Зелено училище за 20 дни. Вечерта със Симона се любихме като шампиони. Мислех да си взема  два дни отпуск и със събота, и неделя да изчезнем някъде.

Сутринта гледам в антрето само една  чанта, в кухнята закуска и кафе за двама.

- Охо, ти си подранила - смеех се радушно - Закусваме , приготвям чантата си и тръгваме.

- Не, ти оставаш тука - контрира ме Симона

- Не те разбрах - все още през смях попитах

- Ти оставаш тук,... заминавам само аз, все някой трябва да се грижи за Глория, и това ще си ти...Заминавам сама и не ме търсете.

- Ами Глория, какво ще й казвам,... ще пита къде е мама, защо не ме посреща.

- Ти ще измислиш нещо. И без това тук нищо не ме свързва и ми омръзна.

- Но, нали ти така искаше - не отстъпвах - За какво бяхме толкова време заедно, за какво родихме Глория...

Гледаше ме тъпо и безразлично.

- Ще й обясниш, ще я излъжеш нещо... Заминавам и не ме търсете. Не искам нищо от вещите, нито тук, нито където и да било. По документ, де юре и де факто, ти си бащата.

- Чакай Симона, не прибързвай моля те, отложи го...

- Не - категорична бе тя -  И не се опитвай да ме спреш.

И с чанта в ръка трясна вратата зад себе си.

Стоях като ошашавен.

Разбирам, едни били пияници, аз не съм...

Други били немощни, отново не съм, колкото иска толкова получава...

Трети във финансов колапс, аз и тук държах фронта...

Ако тя има странични увлечения , за 10-12 години, нямаше ли да си проличи.

Тогава.

             Беше излязла модата на легално/нелегално гурбетчиство, та замазах сред любопитните отсъствието на Симона. А ние с Глория се преместихме при майка и татко на Ален мак 12.

- Татко Пепи, ти нали няма да ме изоставиш - ме запита веднъж - Аз лошо дете ли съм, че мама избяга...

Натъжих се.

- Не миличка, никога няма да те изоставя, ти си едно много добро момиченце и не слушай хората какво говорят - успокоих я с мутиращ глас.

Глория не харесваше родителите на Симона, и за това не й казахме, че са починали, все едно ги е нямало  и тях на този свят. Спряхме да говорим и за Симона. Постепенно смених и снимките с нея.

               И един хубав слънчев ден двамата и с колата, се озовахме в Атина.

Въобще не е лесно, или вече не изглеждаше така трудно. Глория издържа изпитите в Американскя колеж, наехме по-голям апартамент, мама дойде да я гледа, изпращаше и посрещаше на колежанския автобус, грижеше се за нея.

А аз работех, работех неуморно...

И изведнъж из -зад облаците изкочи слънце.

Намерих добре платена основна работа, почасово в Интернет клуб, следях обяви за жилище.

- Ей колега, ти нали търсеше жилище, намери ли ...До нас се продава изгодно къща, след работа да ти я покажа - ми съобщи колега.

Хареса ми, не толкова къщата, колкото цената и близостта до автобусни спирки.

И с помоща на майстори-българи, татко, за след два месеца имахме с Глория наше си жилище.

Беше последна година в Американския. Понякога минавах оттам и гледах на паркинка спряни леки коли, мотори, на възпитаниците  ще са.

След няколко дни в къщи я чакаше  сребристо  джипче Тойота RAV 4.  Макар и втора употреба, тя го заслужаваше. Чаках в пред гаражната врата с бяла препаска в ръка.

- Затвори очи и ще ти завържа препаската, имам изненада за теб скъпа - тихичко прошепнах- Дай ръка да те водя.

И без тактовете на барабан бяхме пред джипчето.

- Глория, скромно подаръче за теб - весело казах и свалих препаската.

Тя премига няколко пъти, докосна джипа с ръка и по детски се хвърли на врата ми.

- Благодаря татко Пепи.

Дипломира се... Сега на къде, в Атина, в Лондон или в Лос Анджелис.

Избра редовно право в Лондонски университет и право задочно в Атинския университет.

Намерихме квартира в кампуса, а в Атина си е в къщи.

И двамата ни с добро, ни с лошо споменавахме Симона, а тя дали е съществувала...

               Скришом прибърсах  навлажнелите си очи.

 Звън по Скайп

'' Татко Пепи, как си - нежното гласче на Глория - Татко, обаждам ти се ще ходим за 4 или 5 дни в Брюксел, да не се притесняваш, че не се обаждам. Изпратила съм  курсовата си работа в   Атинския университет, като дойде писмото, да ми го снимаш и изпратиш... Баай. ''

                Развидели се. Придърпах дневника и се заех с попълването на графите. След половин час идва смяната.

следва....

-