Кранът бавно повдигаше някакви масивни железа. Работниците се бяха насъбрали под стрелата и внимателно наблюдаваха.
– Хюнебеците няма да стигнат – каза мършав и висок беловлас мъж. Повдигна предпазната шапка и се почеса по главата. – Трябва да поръчаме.
– Ще стигнат – възрази по-младият до него. – Имаме отзад още малко. От първата плоча. Там вече подпори не трябват. Бетонът стегна.
Скрити до ламаринените заграждения на строежа, момче и момиче се целуваха. Беше девет сутринта и наоколо гъмжеше от коли и хора. Двамата влюбени не обръщаха внимание на нищо.
От пощенския клон излезе възрастна жена с голяма широкопола шапка и пазарска чанта в ръка. Беше ден за пенсии. Огледа се, слезе бавно по стълбите, като се държеше здраво за перилата, и се запъти към метростанцията.
Внезапно пред нея изскочи като сянка на птица младеж с качулка на главата, блъсна я, взе чантата и побягна. Жената падна и се разкрещя:
– Помощ! Чантата ми! Крадец!
Оня с качулката я чу, обърна се рязко, тя видя кривогледите му очи и намръщената физиономия, беше около двайсетгодишен хлапак, който държеше да изглежда страшно. Бръкна нахално и със задоволство в чантата, извади оттам портмоне, отвори го, взе парите и тръгна с разкривени крачки обратно към жертвата. Хвърли чантата и портмонето върху лицето ѝ, ритна я и изруга. После бавно се отдалечи без да се обръща.
Влюбените видяха всичко без да искат – пощата беше съвсем близо, а утрото, макар и шумно, бе пределно ясно.
– Ще отида да видя какво става – каза момчето. – Ти стой тук.
– Не, и аз ще дойда.
Двамата зачитаха към възрастната жена. Докато наближаваха, оня с качулката се изхили шумно и злобно – искаше да бъде чут.
– Как сте, госпожо? – попита момичето. – Боли ли ви?
– Не, детето ми, не боли. Само леко се ударих тук, по главата.
Почисти раната с кърпичка и се огледа: наоколо бе пълно с хора, но никой не обръщаше внимание на случилото се. Бялата широкопола шапка беше паднала на около два метра настрани. Взе я и я поизтърси.
– Тя сигурно е на повече години от теб, дете мое. – Старицата стана с усилия и взе шапката. – Господ здраве да ти дава.
– Не, не може да си тръгвате – спря я момичето. – Ще се обадим в полицията. Това беше кражба, хулиганство...
Приятелят ѝ гледаше с изумление качулатия. Той вървеше бавно и някак престорено гордо, походката му бе патешка и тромава. Доближи и го удари леко по главата с лявата ръка; качулката падна. Крадецът не очакваше нападение отляво. Бързо се съвзе и извади бокс от джоба си. Надена го, наметна пак качулката и се изсмя през зъби:
– Свършен си, говедо! Изпей си молитвата!
Затичаха един след друг покрай оградата на строежа; този с бокса бягаше по-бързо и всеки момент щеше да настигне жертвата си. Точно в този момент преследваният намери процеп във временните заграждения и се промуши. Влезе в строителната площадка и установи, че тук може да се скрие на много места – първите две плочи на сградата бяха готови, имаше входове със стърчащи в тях арматури, зад тях се очертаваха контурите на нещо като безистен, а по-нататък започваше подземния паркинг на няколко нива с широки, обли завои.
– Защо се клати така вързопът? – попита строго беловласият мъж. – Ще паднат хюнебеците и ще пребият някого.
Котвата на стрелата едва удържаше железата. Те се люлееха заплашително и се триеха едно о друго.
– Кой? Кой, питам! – крещеше мършавият.
– Стига си викал, шефе! – опита се да го успокои младият. – Знаеш, че аз отговарям за всичко. Моя е вината.
– Не ме интересува тъпата ти вина! Знаеш ли какво може да стане? Инструкцията за безопасност чел ли си?
– Никой не ги чете тия простотии, да ме извиняваш, шефе.
– Вие, младите, изобщо не можете да четете. Нищо не ви...
Не довърши изречението си, защото металните скоби изсъскаха, скъсаха се и железата се изсипаха отвисоко едно след друго в центъра на площадката.
Едно от тях уцели точно по главата младеж с черна качулка, която прикриваше лицето му, докато се промъкваше навътре към скосените гаражи. Може би преследваше някого или бе прекалено зает, защото изобщо не обърна внимание на крясъците на работниците. Качулката, на която толкова държеше, му попречи да види как втори хюнебек с острите си подпорни накрайници се носеше във въздуха към него като копие на съдбата от стрелата на крана.
– Няма смисъл да викаме полиция, баби, няма смисъл – обясняваше възрастната жена през това време. – Нали сме живи и здрави, нищо не е станало. Това момче, крадецът, беше лош човек. Взе ми пенсията. После се върна, за да ме ритне и да ми покаже презрението си. Дано да се е почувствал по-добре така. Ама аз не вярвам в това.
– А в какво вярвате, госпожо? – попита момичето с укор в гласа. – Защо позволяваме всички да ни грабят и да издевателстват над нас? Това мълчание е робско! Не бива да мълчим. Простете, че реагирам така, но не съм съгласна с вас.
– Може пък да си права, момичето ми. Всеки има право да вярва в което и в каквото си иска. Аз вярвам в Господ.
Разделиха се. Момичето тръгна към загражденията на строежа, там мярна за последно приятеля си, преди да се заговори с жената. Прочете на информационната табела, че се строи небостъргач. Щял да бъде висок цели двеста и петнадесет метра. Представи си го като планина с покрив в небето.
© Владимир Георгиев All rights reserved.