Поларис
Поларис.
Царицата озаряваше тъмнината със своя морнобял леден блясък. Тя беше
майка всекиму, грижливо напътвайки изгубените души по пътя им вкъщи. Лежерно висейки от малката мечка, тя деликатно чертаеше с божествено перо бляскавия път на отчаяните мореплаватели, цепейки морето със своята диамантена линия. На тази гледка тя се смееше, очите ѝ пълни със сияйни сапфири, бистри като изворите на Рила планина. Майчина радост. Че нейните лишени от упование чеда се връщат вкъщи, къде ги кръвна майка чака. И огнище. И топлина. И светлина.
Тя бе надежда. Тя бе ожидание.
И милосърдната царица тази нощ реши да избави едно малко момче от отчаяние. То, клетото, бе бедно и облечено в дрипи, с влажни, големи очи, наподобяващи жалко куче. Него никой го не чакаше. Тя усмихна му се топло и със своята хелиева корона нежно погали му бузите. Ледът го гореше по неприятен начин, но искрящата ѝ светлосиня коса стана негова възглавница, по-удобна от всяка на света. С жални, безсилни очи то погледна я, а тя смирено и просто отговори:
“Лека нощ, юначе, някога ще имаш огнище. И топлина. И светлина. И дом.”
© Алфард All rights reserved.
