На картината е повърнала муха

     Изложбената зала жужеше от посетители. В нея Валери Шаранков откриваше първата си самостоятелна изложба и с ужас виждаше, как като в "черна дупка" изчезваха подносите със сандвичи и бутилките шампанско. Повечето хора се бяха събрали пред голямата маса и почти никой не гледаше картините.

Настана тишина, като тази на Луната преди Армстронг да каже заветните си думи към човечеството. Сякаш не се чуваха, дори и ропотните мисли за сухите сандвичи и евтиното шампанско в пластмасови чаши.

Беше влязъл... Стоядин Маслодайнов (най-таченият творец и критик известен с псевдонима "Шпаклата", защото според специалистите изстъргва грозното от съвременната живопис)

Шпаклата, почти тичайки приведен с походка на болен от артрит гибон се спря на метър от първата картина. Започна нервно с два пръста да навива рядката си рижава брада. Постоя така десетина секунди, после подскочи още метър назад, като едва не настъпи един от натрупаните хора зад него... Направи няколко крачки напред, като застана на десет сантиметра от платното.

- Но... На картината е повърнала муха!- просъска Стоядин. Направи едно завъртане, много близко до единичен аксел, като левият му крак, сякаш беше поел в обратна посока на тялото и със същата гибонска походка напусна залата.

- Ау !!!- извика една гримирана, силиконовата матрона ( което беше много тъпо възклицание за"ентелегентната" публика)

  Шаранков стоеше с празен поглед пред картината си "Мечти" , нарисувана с най-нежните тонове на синия цвят и знаеше, че кариерата му, вече е приключила.

... А мухата, беше кацнала на огризките от един сандвич и смучеше ли… смучеше, подготвяйки се за следващата изложба.

Жена ми Готвачката

     Най-после, като всички "нормални" хора и аз реших да се оженя. Омръзна ми, цялата рода да ме сватосва, за куцо, кьораво и сакато. Последна беше една девойка, която и Рубенс не би нарисувал, толкова окръглена. Със зъби на нутрия. Коса, като на болна от трихофития лама. Очила 10 диоптъра и на всичко отгоре с мини жуп, за да ме съблазни със солонски диреци, покрити в целолитни дупки.

Но аз си намерих едно готино маце и взех, че са влюбих в него. Решихме да сключим брак по любов.Ама освен любовта имах и една потайна, меркантилна мисъл, че ще имам жена, която да ми готви. Втръснали ми бяха кюфтетата в студентския стол с цвят и твърдост на шайба за хокей на лед. Мразех и малебито, жилаво като подметка.

И тъй, дойде заветният ден. Церемонията. После ядене в скъп ресторант и приятна нощ за младоженците.

На другият ден пак същото. Церемония в църквата и пак ядене и щастлива нощ.

След туй и меденият месец (седмица) и пак целодневно и целонощно щастие, прекъсвано от време на време с ядене по ресторанти.

Вече сме си в къщи. Прекрасна нощ и събуждане в 12 часа на обяд. Милата ми съпруга, полугола отива в кухнята и се провиква:

- Папка ли му се на лъвчето ми?

Поизкашлях се и с най-сексапилният, гърлен глас отговорих:

- Даа, даже и теб бих изпапкал отново.

- Добре, красавеца ми. Аз влизам в банята. Ти направи нещо да хапнем за днес.

Все още под хормоналното давление. Станах и творчески сътворих филе миньон с гъби, набързо направих крем карамел, сервирах ги на масата в сервиз подарен ни за сватбата и налях в две чаши искрящо вино и те от сватбените подаръци.

Процедурата  с къпането продължи около два часа и пред мен се появи в халат едно ароматно предизвикателство, ухаещо на треви и лимон.Седна, чукнах ме се /касае се за друг вид чукане/ и започнахме да се храним.

- Мммм, ми ти си ми бил истински кулинарен Бос. Направо ме е срам, че нищо не мога да готвя.

Видях, как меркантилната ми мечта полита, като черен гарван в небитието. Но реших, че все пак мога и да я науча да готви по време на семейния ни живот. Уви нищо не стана. Няколкото щастливи дни след сватбата и навлязохме в сивите делници.

Един ден казвам:

- Чочко, били сготвила нещо докато съм на работа?

- Да милото ми.

Връщам се и от вратата усещам миризма на готвено. Лигите ми потекоха. Хвърлих се и нацелувах моето Съкровище, като вече бях строен на масата.

Тя влиза с царствена походка и ми слага нещо в купа, където е забита една лъжица и тя стои изправена. Цветът и консистенцията бяха на туткал. Вкуса бе абсолютно не определим, но и сготвеното трудно се преглъщаше.

- Какво е това мъничкото ми?

- Празнична супичка.

За да се покажа на един любящ съпруг я изгълтах, без да дъвча „празничната супичка”. После последва стомашно-чревен шок. Издух са, като риба-балон и дишането ми се учести от притискането на б.дроб.

Паднах в леглото и 10 часа не можах да стана.

Така на няколко пъти получавах стомашни бомби от съпругата си и реших повече да не се оставям на случайността.

Като се ожених тежах 72 кг., след 35 годишен брак открих, че тежа 68 кг. И бях щастлив, защото все още изглеждам много втален с показатели, като за шведски манекен и всичко това дължах на Жена ми ”Готвачката”.

Жена ми Учителката

     Бях решил да публикувам есе със заглавие „Характеристики на различните професии, но поради липса на време се ограничих до учителките.

И, такааа… Професията учителка е най-странната професия в наше време. Особено начална учителка. Имах опит с една такава и останах възхитен от нюансите върху личността, които дава тази професия.

Първо учителките са единствените жени, с толкова празници в годината. Като се почне от първия учебен ден , минава се през празника на „възбудителите”, после коледни празници, новогодишни празници, ден на жената, ден на учителя, ден на писмеността и т.н. Почти всички празници са свързани с продължителни ваканции.

Но с това не се изчерпват нещата. През годината има поне две зелени училища, които са в някои от курортните селища. Лятно училище задължително на морето… В главата ми изплуваха някои спомени.

Помня, как с трепет звънях по време на „зелено училище” в Банско:

Биип, биип, биип…

- Ало, миличко, пристигна ли на зеленото училище?

- Ох, не ми говори. Тука е лудница с тези деца. Постоянно се мъча да ги успокоя, а и материала за преподаване е много.

Ама докато говори, гласът и е сякаш в баня и чувам шляпане на вода, като от басейн.

- Ще затварям, че почваме част по родинознание. После може да ти звънна.

Друг спомен за лятното училище на морето. Аз пак звъня изпълнен с напрежение, дали всичко е наред.

Биип, биип, биип, биип… Моля оставете съобщение на телефонния секретар. Звъня след 30 мин пак. След третото позвъняване, тя вдига телефона.

-Уф, извинявай не съм чула, че звъниш при мен е истински ад… Е, моля ти не ми слагай това там… Уф, момченцето ми, измъчиха ме тези деца… А бе не питапай там бе.. Ох…ооо. Ще затварям ти нали си добре?- и край на разговора, а аз тъкмо си отворих устата да кажа- „ Не няма ми нищо, само ми се повръща и имам температура…Ама ми няма нищо”

Има и някои други фантастични неща в тази професия. Всяка учителка е задължена да си купи нов тоалет за много празници, като се включва дреха нова чанта и обувки, които да са в унисон с чантата, както и нов парфюм, който де е с аромат подходящ за празнуването.

Пропуснах да напиша и за постоянните курсове за усъвършенстване, като се започне от компютърна грамотност, обучение английски език 12 ниво по Екерсли , първи стъпки в Китайския език и семинари на тема „ Ползи и вреди от началното обучение.”

Така че, професията им, води до обща отпадналост, раздразнение, хронична мигрена, тежка умора, липса на сексуална активност и не желание да се върши, каквото и да е, освен пазаруване в моловете или почивки на по известните курорти.

Опитах се да сравня моята професия с тази на детска учителка и се отчаях…  Ами то аз нищо не върша, а ми плащат вредни и преглеждам по сто човека на ден, но всъщност те просто минават и си заминават, а не стоят през цялото време в прашната класна стая… А бе общо взето съм лентяй и на всичкото отгоре и разгонен.

Жена ми Лечителката

 Влиза в кабинета ми с мрачна физиономия, един старичък човечец. Стои и само пъшка.

- Кажи, какво ти има ? - му казвам.

Той мълчи и вдига към мен двете си ръце. А те подути възлести по ставите. Типичен артрит.

- Е какво болят ли те?

- Не да ме болат докторче /на село, за да се покаже любов и уважение на доктора му викат докторче/ напрау вия ут болка. Ко ли не пробах…Не минава! Един от нашту селу ми кая, че саму утроа от змия лекувала туй. Ама одих у аптеката и нема. Спре ли я от производству.

- Право ти е казал човека. С артрит си и змийската отрова наистина помага.

- Сичко ша дам за малку таквъз, а ма на селу, га излоиха всите змии. И па нема.

Замислих се, как да помогна на човека. Мислих…мислих и открих.

- Добре бе човече, ще ти намеря.

Вземам телефона и звъня на жена си.

- Миличко, субуди ли се?

- Казвай, казвай, че сега си правя маска на лицето да ми се свали старата кожа.

- Ами тука имам един пациент, ще ти го пратя в къщи, ако можеш плюни малко на двете му ръце. Той ще ти плати.

- Добре, пращай го. Тъкмо от сутринта не съм си мила зъбите и не съм плюла.

Обръщам се към пациента.

- Работата е уредена отиваш у дома и жена ми ще ти даде отрова.