- Стига си висял на този компютър! Цял ден не си ял. - каза стомахчето ми.
- Хм, ти пък, откога говориш? - питам учуден, но съвсем осезаемо чувствам, че е право - Какво да ти наготвя?
- Хвърли две-три пържоли на жарта!
Ми хубаво, на жар. Сипвам малко дървени въглища в чугуненото барбекю, после разпалката, а аз се заемам с вратните пържоли. Приготвям си всички необходими тънкости и започнах да ги осолявам ...
- Ох, щипе.
- Какво ти щипе - питам стомахчето.
- Не съм аз, това са пържолите.
- И вие ли говорите? - питам ги почти естествено, все едно цял живот съм разговарял с тях.
- Да, да - започнаха една през друга - ние сме много изтънчени, фини.
- Разбирам - казвам и поглеждам към мазничкото, което разделя копчетата крехко месце.
- Ние сме от биоферма. Прасето беше отгледано свободно и беше заклано съвсем хуманно. Ти нямаш ли сърце, как така ще ни печеш?
Замислих се. То, нали прасето като всяко животно има душа. Бях чел, че едни от първите експерименти за откриване на теглото на душата ...