ПОНЯКОГА ДОРИ ГЕРОЯТ ИМА НУЖДА ДА МУ ПОДАДЕШ РЪКА!

ПОНЯКОГА ДОРИ И ГЕРОИТЕ ИМАТ НУЖДА ДА ИМ ПОДАДЕШ РЪКА!

И тази нощ не бях мигнала изобщо. Като черни сенки преследваха ме страховете и не ми позволяваха да затворя очи. Сякаш тихо нашепваха името ми в пълният мрак. Смразяващи тръпки полазваха тялото ми. Но аз не трябваше да се страхувам! Аз трябваше да бъда силна! Да те опазя и тази нощ! Броях часовете до изгрева трескаво и се молех по-бързо да отмине нощта, за да мога и аз да поспя. Щом слънцето огрееше лицето ти аз можех да бъда вече спокойна, че ще си до мен и този ден. И аз не зная от какво точно се страхувах. Може би, че ако аз заспя, когато се събудя вече няма да си ти до мен. Че и ще ме оставиш, както Онзи, който ни заряза двечките сами в тоз огромен и безумен свят. И ето, че се претъркаляла и тази нощ.
Когато ти ми каза, че ще заминаваш, че ще ме оставиш сама в огромният апартамент, реших последната вечер да прекарам сгушена в тебе. Да почувствам майчината топлина. Да! Ти не знаеш, че съм твои пазач. Но и не трябва.
Тази вечер плаках много. Не исках да те пусна. Исках да те задържа при мен. Знаех, че ти отново ще се върнеш, но този страх ме разяждаше отвътре. Страхът да бъда сама. Живее в мен още от както Той ни изостави...
Аз не позволих да разбереш, че страдам. Скрих от тебе своите сълзи. Трябваше да поема твоята болка, както винаги съм правила, а не аз да ти я причинявам!
И така изпратих те с усмивка. Усмивка, под която, Майче, не заподозря какво се крие. Не можа да видиш бурята зад нея. И тъй замина. Останах да се боря с мрака сам-сама. Но нищо! Аз отново щях да се справя!

Отчаяно се молех някой да ме чуе. Някой да ми подаде ръка. Някой, на когото просто да му споделя. Но не! Изправих се лице в лице срещу най-големият си страх. Аз бях сама. И все пак си скрих надеждица, че онзи - непознатия ще ме разбере. Все пак, беше ми помагал и преди. Онзи, който ще обичм цял живот, нищо, че никога не съм виждала неговото лице. Той беше поне мъничко с мен, макар от разтояние и тайно се надявах част от него да е моя, макар да осъзнавах, че това е лудост. Но този път той беше друг. Аз бях слаба, а той ми се присмя. Вдигнах пак невидимият щит. Опитах се да стана. Да си продължа напред, но той реши да сподели с мене нещо, което ме сломи.
Той знаеше, че може да ми вярва и все пак беше предпазлив. Оправдавам го. Та нали и аз съм на този кръстопът. И така в тази нощ ми довери, че той обича друга, че тя е момичето от неговият сън. И тъй разби на хиляди парчета моите надежди.
Но нищо! Преглътнах аз и този хап, макар и трудно. Зарадвах се за него. Важното е той да е щастлив. И разправяше ми той за нея с плам. Сякаш нещо трепваше в него. Аз плачех, но се правех, че се смея. Опитвах се да съм герой, но разбрах, че не мога да се справя и с това. Реших, че по-добре ще е, ако стои далеч от мен, отколкото да е на близо и да знам, че никога не ще е мой. Казах му: "Бъди щастлив" и макар и с мъка, го отминах. Ако ме потърсеше аз щях да му помогна. Моята радост е в усмивките на любимите ми хора. Щом те са ми добре, значи всичко е наред.

И тъй аз, майче, ще те пазя вечно. Ще бдя над теб в нощта като орлица. Да ти се случи нещо, никога не ще го позволя. Ти ще дойдеш. Ще си бъдем двете, както винаги сме си били, а онзи - непознатия, ще си го пазя някъде, заровен на дълбоко в моите мечти!