Последен полет

Кървясал поглед, желание за мъст, за убийство, за жертва. Да, това е погледът на ловеца. Кучешки лай - ето го желаният момент и усмивката се показа на лицето му, грейнаха пламъци в маслинено черните очи, здрава мъжка ръка с дълги тънки пръсти опипа шапката и я премести така, че козирката да не пречи на гледката. Жадуван момент за един ловец, но не и за дивите гъски. Подплашени от кучетата, летяха без посока, напускаха глездата си в гъстото блато и пореха въздуха, сиви, меки, пухкави пера падаха, не по-скоро плаваха във въздуха и лек ветрец ги носеше насам-натам като пеперуди, пърхащи, смеещи се, играещи. Ятото се разпръсна и последваха изтрел - един, два, три... десетина и мъртвите гъски падаха опръскани с кръв. Победа за нашия ловец, смехът му се носеше гръмко, истерично, ликуваше той и кучето, но не и ятото. Намаля, успяха да се спасят само няколко, от по-старите, хитрите, свикнали вече с ловния сезон. Ловецът свирна и черната хрътка започна да носи една по една убитите птици. Остана последната - все още дишаше, с тъжните си, големи очи му говореше на своя ези: “Пощади ме, в мен има толкова много живот, остави ме да полетя, да се рея в небето, там е моето спасение, там е моят свят.” - “Не мога, аз съм верен слуга, не пристъпвам заповед, такъв е животът - грозен, жесток, в него няма място за слабите.” И захапа нежния врат на младата птица, прекърши го, последно дихание, последно сбогуване, поглед към светлото ясносиньо небе, и очите на дивата гъска се затвориха. Хрътката я понесе на своя господар и заминаха. А на фона на гърмежите и отдалечаващия се шум на моторите, една душа, свободна, ангелска, полетя в небесата и остана да се рее там. Душата на младата птица, сгъсти се, превърна се в облак и се издигна щастлива, че отново лети.

“… Истински приятел е не този, който ти изтрива сълзите, а който не ти дава повод да плачеш.”