Последен шанс – 10

Когато таксито зави по нашата улица и спря пред моя дом вече се радвах, че се прибирам. Рамон ми помогна да сляза от колата и като се подпирах на него се добрах до дома. На вратата беше изскочила Инес, а след нея Алда и Рафаел. Вътре ухаеше на вкусна супа и цветя. Не можех да не позная мирисът на орхидеите. Прегърнах внимателно дъщеря ми, Алда и Рафаел и вече се чувствувах в свои води. Толкова е хубаво да си у дома. Трябваше ми почивка и аз легнах на спалнята. Инес дотърча при мен. Очите и светеха от радост. Забърбори и ми разказа за изминалите дни. Бях натъпкана с лекарства от сутринта, така че очите ми се притвориха и аз потънах отново в сън.
Хапвах по малко, поръчвахме да ни носят храна от една гостилницата, ставах вече до люлката в двора и бързо се възстановявах. Алда идваше да ме види и винаги носеше нещо. Рамон беше всеки ден у дома. Ходеха с Инес до пазара за зеленчуци и плодове, купуваха и друга храна, поливаха тревата и цветята в двора. След обед отиваха на плажа, вземаха и Рафаел. Забавляваха се до късен следобед. После се връщаха уморени и изгладнели. Вечеряхме заедно. Сядахме на верандата и пиехме сокове и бира. Инес все повече се привързваше към Рамон. Тя нямаше баща и виждаше, че той се занимава с нея. Бяха добри приятели.

Вчера Рамон я изненада. Донесе една кутия.
– Инес, виж какво има в кутията.
Тя бързо я отвори и извика:
– Оооооооооо!
Едно сладко котенце я изгледа с ококорени очички. Малка топчица – бебе – не повече от два месеца. То беше рошаво, бяло, с две оранжеви петънца на двете уши. Инес го нарече Анита. Гушкаше го цял ден. Слагаше му мляко в паничка и не го оставяше да спи. Голяма радост беше това малко животинче. Инес грейна, хвърли се на врата на Рамон и повтаряше безспир:
– Gracias! Gracias!
След вечеря Рамон си тръгваше. Вече знаех за него, че е няма съпруга и деца, и че е треньор. Беше самотник като мене. Занимаваше се с юноши за водни скокове от трамплин и след няколко дни, като му махнат гипса от ръката започваше работа. Започнахме да си говорим по-свойски. Стъпка по стъпка се опознавахме. Беше добър човек. Усещах силното му рамо до себе си. Не говорехме за чувства и любов, но любовта не е ли във всички дребни неща, които той правеше за мен… в засмените му очи, в приятелската прегръдка, в нежната му целувка за лека нощ по челото ми… Помогна ми да се изправя на крака и да стана емоционално по-силна. Не говорихме и за операцията, все едно никога не се е случило…
Изниза се месец и ми предстояха нови изследвания. На пръв поглед не усещах нищо, чувствувах се добре.
Сутринта Инес си взе велосипеда и тръгна към близкия магазин за закуски и аз я чаках в кухнята. Какаото беше вече сварено, а тя не се връщаше. Измина половин час, после още толкова, вече повече от час… Надничах през прозореца, но нямаше и помен от Инес. Набрах телефона и, но мелодията се чу от нейната стая. Нямаше навик да го носи непрекъснато със себе си. се е отбила у Алда и Рафаел? Звъннах, но не е била там.

Тръгнах към магазинчето забързана. Чудех се къде се е заплеснала… В магазина я нямаше. Продавачката ми каза, че днес не е идвала в магазина. Гледах я невярващо. В главата ми изникна мисълта за влизането … у дома ни. Не бях казала на никого, нито на Рамон, нито на полицията… Стана ми зле. Краката ми омекнаха и се подпрях на един стелаж. Стана ми задушно, ръцете ми лепнеха от пот. Свих се от притеснение…Защото осъзнах, че Инес е изчезнала…