ПОСЛЕДНА НОЩ


В главата ми се въртеше мисълта, че той е пратеник и май не грешах. Никой не бе го виждал нито да яде, нито да пие. Почти винаги беше буден и енергичен. Имаше нещо странно в погледа му. Веднъж го гледах право в очите и всичко около мен притъмня в някаква черна мъгла, само неговите очи се виждаха кристално ясно. Усетих как сърцето ми заби по-бързо, но не знам защо, не успях да преместя погледа си на другаде. Не съм сигурен какво точно видях в този кратък миг, може и да си въобразявам, но сякаш на мястото на тъмно зелените му очи се появиха две дълбоки черни бездни, чакащи да погълнат безмилостно нечия душа. Всичко това е продължило може би не повече от няколко секунди, но на мен ми се стори страшно много време. Когато другите влязоха се обърнахме към тях и всичко приключи. Не ме е страх от него, просто знам, че не е човек. Не мисля, че и някой от другите го е страх от него. Все пак той ни събра и ни помага. Сега се приготвяме за дългоочаквания ритуал за преминаване. Излязох навън от дървената къща, в която живеем от няколко дни и която тази вечер ще напуснем. Загледах се към небето и по тъмно сините облаци разбрах, че ще вали. Огледах се и не видях никой от другите. Вятърът изпълваше с призрачен вой клоните на дърветата и навсякъде се разлетяха жълти и червени есенни листа. Порадвах се на самотата, съзерцавайки този свят може би за последен път. Запътих се към малката дървена пристройка, която бяхме направили неотдавна. Тогава все още живеехме в собствените си домове и се събирахме тук на определени дати, за да извършваме ритуали за пречистване. Тази вечер щеше да е последният ни и може би най-опасният – щяхме да използваме за жертвоприношение човек, който трябваше да е малко по-специален. Влязох в малката пристройка и вътре миришеше на урина. В единия ъгъл, върху мръсен и накъсан диван седеше мъж и ме гледаше с железен поглед.
- Отче, прости ни за това, което ти причинихме и за това, което ще ти причиним. Ние избрахме нашия господар и правим това, което е нужно. Вярвам, че Господ...
- Не споменавай името Господне - с дрезгав глас изкрещя мъжът и избърса с опакото на ръката малките капчици слюнка по устните си.
- Вие сте синове и дъщери на Господ, а не на Дявола. Защо сте толкова слепи за истината? Пъкълът ще бъде ваш вечен дом!
- И ние това искаме, отче – усмихнах му се аз и го попитах дали има нужда от нещо. Отговор не получих.
- Отче, тази вечер ти е последната, помоли се за себе си.
- Не, момче, ще се моля за вас, за спасението на вашите прокълнати и объркани души. Ще се моля гневът божий да не се стовари с цялата си сила върху вас, заради измяната ви.
Приех думите му с насмешка и излязох сред мрачния есенен пейзаж. Линда се задаваше от близкия хълм, където приготвяха всичко за тази вечер.
- Хей, Майкъл, май си бил при отчето? Как е той?
- Обсипа нас и делото ни със светена вода – шеговито подхвърлих аз и на лицето ù се появи нежна усмивка. – А горе как вървят нещата? – не можех да не я попитам, след като бях останал доброволно тук долу да пазя нашия заложник.
- Всичко е готово. Самюел каза, че ще има буря и съм склонна да му повярвам. Все пак той не е като нас. - погледът ù зачака нетърпеливо моя отговор, но аз само въздъхнах и кимнах леко с глава. Запътихме се да влизаме вътре и забелязах как Линда хвърли няколко погледа, изпълнени със съжаление, към вратата на малката дървена пристройка, където отец Калахън чакаше своята участ. Влязохме в къщата и аз се запътих към кухнята, за да приготвя нещо за хапване, а и да се усамотя за последно преди това, което ме очакваше.
След вечерята (която се хареса на всички, надявам се и на отчето – бях му занесъл и на него) се преместихме пред камината, за да чуем последните наставления на Самюел. Всички седем души седнахме, само той остана прав.
- Приятели - леко се изкашля, за да прочисти гърлото си – тази вечер ще завършите стария си живот и ще започнете съвсем нов. Ще имате сили и смелост, каквито досега не сте притежавали. В замяна трябва само да служите вярно на вашия господар. Радвам се, че има хора като вас, които съзряват истината и се стремят към нея. Тази вечер ще станете част от Ада и ще бъдете слуги на Дявола. Не се страхувайте от него, сами ще се уверите в справедливостта и уважението му. А ритуалът ни тази вечер ще бъде като всички други досега с малко изключение. – на лицето му се появи перверзна усмивка, но той побърза да скрие задоволството си. – Ще трябва да умре един служител на Бог.
На лицата на другите също се появиха лукави усмивки и явно само на мен и Линда не ни беше приятно, че отец Калахън ще трябва да умре, но такава беше волята на Дявола и ние бяхме длъжни да я изпълним. Самюел не продължи дълго с напътствията си. Ако не беше той, никога нямаше да се съберем и да правим подобни неща. Никой не знаеше той откъде идва и защо ни събра, но за мен нямаше значение. Важното е, че стигнах до тук в моето служене на Сатаната и продължавам в пътя си към него. След като речта на Самюел приключи, всички излязохме навън. Усещаше се напрежение и вълнение сред нас.
- Майкъл, ти и Бен доведете отец Калахън горе на хълма, а ние тръгваме, за да запалим огъня.
- Добре, ще побързаме – отвърнах аз и направих знак на Бен да тръгва с мен към пристройката. Усещах мириса на дъжд и чувах гръмотевиците съвсем наблизо. Вече бяхме почти до вратата, когато казах на Бен:
- Изчакай ме тук, аз ще го изведа.
Той се съгласи с мен и отиде до близките храсти да се изпикае. Аз почуках на вратата, почаках няколко секунди и влязох. Отец Калахън стоеше прав близо да малкия мръсен прозорец, стискаше в ръцете си дървено разпятие и виждах как движи устните си в полумрака. След известно време той затвори очи, сведе главата си леко надолу и без да обръща лицето си към мен ме пита:
- Сигурен ли си в това, което правиш?
Не успях да отговоря веднага, поради неочаквания въпрос, но после твърдо и ясно казах:
- Да!
Приближих се до него и посегнах да завържа ръцете му, но той поклати глава:
- Няма къде да бягам, момче, а и нямам такова намерение. Води ме там, където ще ме водиш, а аз ще се моля за душите ви.
- Вървете до мен, отче!
Двамата излязохме от малката стая и аз показах с ръка на отец Калахън накъде да върви. Към нас се присъедини и Бен, който само ме гледаше подозрително без да обели и дума. Горе на хълма се виждаха отблясъци от огъня, а по пътя ни натам започнаха да валят едри капки дъжд. Нито аз, нито отчето или Бен не бързахме, вървяхме спокойно, поглеждайки се един друг от време на време. Когато вече бяхме при другите, дъждът се бе засилил, Самюел с тежка стъпка се приближи до отец Калахън, наведе се, защото бе по-висок и заогледа лицето му. Стоя така втренчен в него и изведнъж започна налудничаво да се смее на глас. Вдигна главата си нагоре и капките дъжд го заудряха по лицето, сякаш искаха да го накарат да спре да се хили така, но той не спря. За един кратък миг Самюел посегна и взе нещо от ръката на отеца. Това беше дървеното разпятие, което полетя към огъня. Заложникът ни го проследи с безизразен поглед, въздъхна тежко и пак се концентрира върху лицето на Самюел. И аз се бях втренчил в него, очаквайки наставления, без да усещам как студеният дъжд се изсипваше върху мен. Той от своя страна не гледаше никого конкретно, местеше погледа си от човек на човек, а на лицето му стоеше усмивка. Такава усмивка би имал единствено психопат, който се радва на изстиващия труп на проститутка. В небето проблесна светкавица и за миг всичко стана бяло. В тази частица от секундата лицето на Самюел прие някакъв ужасяващ вид на уродлив звяр. Не знам дали някой друг го видя, но бях сигурен какво видях аз и това въобще не ме тревожеше, а напротив – успокои ме. Той погледна отново към отчето, намигна му и без да поглежда към мен и Бен каза:
- Момчета, приковете го към кръста!
Вдясно от мен имаше голям дървен кръст, два ръждясали чука и няколко дебели пирона. Хванахме отец Калахън и го положихме върху кръста. Докато го държах, той не се съпротивляваше, но усетих как дишането му се учести и явно се страхуваше от предстоящата смърт, но се бе примирил с нея. Аз застанах до дясната му ръка, а Бен до лявата. Бяхме готови да забием пироните и чух как тихо отец Калахън казваше:
„Отче наш, който си на небесата...
Светкавица пробяга по черния небосвод и ужасяващ гръм разтърси всичко наоколо.
... да се свети името ти...
Двамата с Бен нанесохме първите удари едновременно и пироните хлътнаха в дланите на отеца. Той сбръчка лицето си и с пълен глас се провикна:
... да бъде волята ти, Господи...
Другите наблюдаваха в очакване.
... както на Небето, така и на Земята...
Отец Калахън продължаваше с все сила да крещи. Сигурно вече усещаше пулсираща болка в главата си.
... дай ни днес насъщния хляб...
А дъждът безмилостно се изсипваше върху изкривеното му от болка лице.
... и прости ни дълговете...
Отново черното небе за кратък миг стана млечно бяло и тътенът, който се разнесе, сякаш беше ужасяващ вик.
... както и ние прощаваме на нашите длъжници, Господи...
С пълен глас викаше отчето, сякаш се опитваше да заглуши гръмотевиците, дъжда и вятъра.
... и не ни въвеждай в изкушение...
Аз и Бен нанесохме последните удари с окървавените чукове.
... но избави ни от злото...
Самюел го изпревари и каза:
- Амин.
Отец Калахън лежеше в калта, върху дървения кръст с окървавени крайници и присвивайки очи, се усмихна и каза:
- Прости им Господи, прости им!
С гневен вик Самюел изкрещя:
- Вдигнете го!
До самия огън (който въпреки дъжда и вятъра продължаваше да гори, все едно не беше от този свят) имаше изкопана дълбока тясна дупка, където вкарахме основата на кръста и сега отецът се извисяваше над нас. Главата му се бе свела надолу, очите му бяха леко притворени, а погледът му сякаш минаваше през мен все едно бях от стъкло. Самюел се приближи до кръста с голяма туба, пълна с някаква течност и навеждайки се над огъня, взе една горяща дъска. Загледа се в отец Калахън и извика със силен глас:
- Господарю, приеми този грешник, като жертва в твоето име. О, Луцифер. Приеми тези седем праведни души за свои верни слуги, до края на вечността. Нека пребъде царството ти!
И отново светкавица раздра небето и се разнесе оглушителен гръм, сякаш в отговор на думите му. Той заля отец Калахън с течността от тубата и хвърли горящата дъска до основата на кръста, който запламтя заедно с прикования към него отец. Видях как той ме гледаше оттам с празен поглед през пламъците, които го обгаряха и сякаш чувах как тихо продължаваше да повтаря:
- Прости им, прости им, прости им...
Изведнъж Самюел се засмя гръмогласно и това ме изкара от краткотрайния унес.
- Нека Адът ви приветства! – извика той.
Остра болка накара всеки мускул в тялото ми да се стегне. Дишането ми се затрудни, а сърцето ми сякаш правеше няколко удара наведнъж. Опитах се да извикам, но не излезе нищо. Затворих очи и зачаках това да премине. Самюел ни бе предупредил, че ще боли, но не очаквах да е толкова зле. За моя радост всичко продължи няколко минути. Отворих очи и се уплаших. Аз се реех във въздуха и същевременно видях как собственото ми тяло се строполи безжизнено в калта. Видях, че се случи същото и с телата на другите, но не виждах това, което се отделя от тях. Само Самюел стоеше там, съзерцавайки горящия кръст и говорейки стар, забравен език. Не чувствах дъжда, нито вятъра. Усещах единствено непоносимата топлина и някакъв странен мирис, който не можех да сравня с нищо. Пред мен се яви огромна порта, обрасла с мъх и бръшлян. На върха ù имаше метален череп на същество с огромни рога. Зад вратите сякаш се чуваха барабани или машини, не можех да определя точно. Обърнах се за последен път и погледнах към тялото си, а след това се приближих до портата, която висеше в нищото. Вратите ù приветливо се отвориха и отзад тях ме обгърна изгаряща светлина...
***
Дъждът продължаваше да вали. В калта лежаха седем безжизнени тела. Над тях стоеше висок мъж с черен шлифер. Гореше огън, а до него изгаряше кръст. Високият мъж замахна небрежно с ръка и те изгаснаха. Бръкна във джоба на шлифера си и изкара малък черен тефтер и златна писалка. Надраска нещо вътре и пак ги прибра.
- Още малко – тихо каза той и въздъхна тежко.
Закрачи сред седемте безжизнени тела, по своя път, а дъждът продължаваше да вали.