Провал. Последната отломка на човечеството съществуваше в единствения оцелял ковчег под Алпите. Апокалипсис. Освен, че не успяха да го спрат, унищожиха и малкото останала надежда. Отчаяние. Петдесет и осем години живот в една мизерна дупка под земята. Бунт. Малцината оцелели искаха навън. Лудост. Беше просто лудост.
Не че имаха кой знае какъв избор - след като единственото тао ядро, което имаха, даде дефект. Реакцията беше спряла, изкуственото слънце, топлината, водните помпи и въздушни филтри отказаха. Храна, вода и въздух нямаше. Трябваше да избират между бавна смърт или бърз край. Лудост.
Бролин щеше да отвори шлюза днес. Техниците бяха неспособни да попрaвят ядрото както поради липса на части, така и подари липса на опит. Та те бяха деца на вече починалите или отдавна полудели учени. Навън. Отговорът беше там, зад метрите титаний, разделящи съсипания свят от техния къс живот.
Какво ли наистина щеше да ги посрещне там? Вярно, че след бомбите радиация нямаше, но дали всичките тези години бяха достатъчни планетата да се рестартира? Никой не очакваше обраснали джунгли и неразличими руини. Повечето подозираха, че дори и атмосферата да е издържала, нито въздухът, нито водата, ако е останала изобщо такава, ще са годни за дишане и пиене. След унищожението на луните и взривяването на цялата цивилизация на и около планетата, настаналия катаклизъм най-вероятно я е направил негодна за живот.
Всъщност според първоначалния план имаше повече от десет процента шанс Земята да бъде изтласкана извън орбитата си и да поеме по гибелна траектория към Слънцето. Това явно обаче не се беше случило, все още бяха живи.
Потресаващото беше, че някога налудничавите теории за колективното мислене се оказаха верни. Само ако го знаеха по-рано. Ако можеха да го разберат по-рано и използват, нищо от това нямаше да се случи. Дори можеха да спечелят и войната. Явно обаче някъде в цялата работа имаше дефект. В дизайна на човека беше даден приоритет на ината пред логиката и единствено инстинктът за самосъхранение можеше да активира целия колектив. Можеше да го сплоти, да наложи една цел и всички да работят и да се разбират заедно без говор, без знак, само с чувство и мисъл.
Точно минута преди активацията на бомбите, всички хора изпитаха едно и също - обреченост с чувство на сигурност, че ще оцелеят. Колективът всъщност се беше погрижил за това, без дори повечето да подозират. Тогава в този миг на осъзнаване, всеки един човек видя всички останали - живяли някога, живи и днес. Всички. Те бяха част от него и той от тях. В тази безценна секунда всеки можеше да каже на всеки нещо само чрез мисъл, дори и да беше на другия край на света. Всеки успя да се сбогува и всеки получи своя шанс за завършеност и душевен мир. В този сюблимен момент общата мисъл и страх бяха отключили този мит и обект на всевъзможни теории - колективното, събирателно мислене. То ги спаси от тотално унищожение. Бяха единен организъм все пак, който поставен пред своя край, нямаше да се даде без борба.
Пронизващо скърцане се разнесе из залата на въздишките - така наричаха предверието пред огромния титаниев шлюз. Време ли беше? Не че някой изобщо имаше представа за времето. Но хората още не се бяха събрали. На мъждукащата светлина на малкото останали работещи фенери се виждаха не повече от десетина човека. А бяха осемдесет и двама според последното преброяване, трагично късче от петте хиляди затворени преди половин век. Май все пак борбата приключваше.
Скърцането стана още по-пронизително. Чуха се стъпки по коридорите. Тичане. Хората се разбързаха да посрещнат съдбата си. Всички отново бяха изпълнени със страх, едва доловима надежда и всеобща мисъл за живот. Всички искаха да оцелеят още един път. Хора започнаха да се прегръщат, а миналото и настоящето взеха за пореден път превес, мислите вибрираха в синхрон и всички бяха едно цяло. Споделиха надеждите си и страховете си, и разбраха за пореден път, че са сами на тази земя. Единствените живи. Безкрайната секунда изтече и огромен лъч бяла светлина погълна всичко.
Прах. Ослепителна светлина. Свежест. Миризми. Звуци. Шум. Всичко това нахлу изведнъж в главите на закашляните и задъхани хора. Повечето от тях не бяха виждали на живо истинския свят, единствените им спомени съществуваха от електронните архиви събрали цялото човешко познание, разпадащите се книги и майчините разкази. Ето че въздуха започна да се прояснява и щеше да им се отдаде такава възможност.
Още след първите крачки спираща дъха гледка остави групата с отворени усти. Останките от двете луни бяха образували два успоредни пръстена около земята, пораждащи магична гледка върху дневното небе. Миниатюрни, средно големи и огромни късове кръжаха в подреден хаос далеч горе пред очите им. И двата пръстена идваха иззад скалния връх от който изпълзяха и завършваха сякаш безкрайно напред в далечината. В момента Слънцето беше точно зад левия пръстен и шарена сянка обрамчваше...
Зелените дървета, тучните поляни, летящите на високо птици, мухите, малката река разделяща скалния масив от бленуваната природа, обраслите с увивни растения дървета на около миля в дясно, огромния черен кратер непосредствено до тях, още няколкото непрогледно черни дупки оставени от паднали лунни късове...Живот. Земята беше жива. Те бяха живи.
След като по-пъргавите мъже успяха да се изкачат нависоко по върха, който до скоро беше люлката на цялата цивилизация, нещата не се оказаха толкова идеални. Всичко сякаш беше здраво обстрелвано от всевъзможни размери късове, гори свършваха в пропасти, огромни площи земя бяха сякаш отровени и не вирееше нищо, зелени и оранжеви езера изпъкваха сред този пост-апокалиптичен пейзаж и тук там някои не толкова древни останки хвърляха грозни зловещи сенки.
Не след дълго всички отново се бяха събрали през титаниевата кръгла врата. Опитаха да задействат колективното съзнание и да се докоснат отново до други живи хора. Знаеха естествено отговора, но все пак се надяваха, че тяхната изолирана титаниева бърлога все някак си им пречи. Такива разбира се нямаше. Те бяха единствените оцелели до днешния ден. Бролин взе една от отключващите плочки, нареди на няколко старци да останат вътре и след това затвори вратата.
Вероятно не бяха достатъчно за да дадат началото на възраждането на човечеството. Беше и много вероятно да измрат от болести, отрови, падащи лунни останки или от непознати врагове, но бяха длъжни да опитат. Земята беше съхранила достатъчно живот за да им даде втори шанс и те трябваше да го вземат. В името на всички загинали и в името на самите тях.
Вратата се затвори с онова ужасно скърцане. Няколко човека, включително и Бролин, се обърнаха инстинктивно и очите им срещнаха огромен надпис на няколко езика:
Тук почиват последните хора на Земята и цялото знание на човечеството.
Последните хора на Земята. Факт. Но бяха оцелели. И щяха да оцелеят. Тази надгробна плоча им вдъхна кураж да продължат с упоритост и надежда. Хората щяха да ходят по този свят отново. И това бяха първите крачки.
На няколко мили пред тях, точно пред една широколистна гора, малък проблясък прикова вниманието им. Нещо сякаш се размърда.
- Натам! - каза Бролин. Последните хора на Земята щяха да посрещнат първото си предизвикателство заедно.
© Калоян Колев All rights reserved.