Посветено

   Всяка вечер, когато се прибирам минавам от толкова много места, които до болка ми напомнят на теб. Напомнят ми на толкова много весели и тъжни моменти, които изживявам отново и отново, когато минавам по тези улици. От тези дни мина много време, но още не съм забравила как ме гледаше. Онзи толкова топъл поглед, който ме караше да изтръпвам, поглед, който ме успокояваше. Сега, когато си спомням за него се усмихвам, въпреки че съм тъжна. Споменът за този поглед ми напомня за това колко много ме обичаше тогава, за това как бягахме заедно и си обещавахме, че останем заедно завинаги и няма да се връщаме, но после се връщахме и всичко продължаваше по старо му. Но когато бях с теб нищо друго не беше важно. Само аз и ти. Сега, когато си спомням това и минавам от тук, виждам толкова много сълзи, усмивки и усещам едно чувство, което не ме е напускало от много време. Тъга. Да, усмихвам се фалшиво всеки ден, но зад тази усмивка се крият толкова много сълзи и липсата ти. Тази липса ми тежи веки ден. Всеки път, когато в главата ми като на лента виждам нас, се чувствам щастлива, че това се случи, но и тъга, че не продължи по-дълго. А можеше.

   Помниш ли, когато се губехме из града, но сякаш беше все едно, защото бяхме заедно, помниш ли, когато вървяхме дълго един до друг без да си говорим, защото знаехме какво си мисли другият? Помниш ли онези вечери, в който седяхме сгушени един в друг и гледахме как зимата наближава, помниш ли как, когато аз се ядосвах и ти крещях, ти оправяше нещата толкова нежно и спокойно? Целуваше ме. Летях. Помниш ли как се прегръщахме онази вечер, а ти ме успокои, че всичко ни предстои, че няма да свърши. Беше толкова приятно и колкото и студено да беше, когато те гледах, се стоплях. Аз помня. Защото повече не те видях...