11

                  Айшли и Адулф вече бяха пристигнали на коледното празненство. То бе организирано в голяма сграда,по-скоро ресторант с фоайе като добавка към него. Хиляди и хиляди,сигурно и милиони хора,поне така изглеждаше за Айшли, се разхождаха из фоайето и ресторанта,танцуваха и се забавляваха. Някои сядаха да ядат,други си разменяха сладки слова помежду си,трети обменяше клюки с останалите. 

                   Клайн наблюдаваше с интерес,но в същото време и със страх в очите. Никога не бе виждала толкова много хора в целия си живот. Усети как сърцето ѝ заби,сякаш прескачайки ограда. Пръстите на ръцете ѝ се вплетоха едни в други,а езика ѝ сякаш бе отрязан. Не можеше да каже нищо.Вместо това говореха само красивите ѝ младолики очи. 

                   -Хей!-обади се Адулф,стоейки близко да нея.- Няма за какво да се притесняваш!-продължи да говори той.-Знаеш,че съм тук! Ако има нещо,ако някой те притеснява,само ми кажи!

                    -Добре съм! Хайде,да не те задържам! Колегите ти сигурно те чакат!-каза му Айшли.

                    -Нима не искаш да дойдеш с мен?-зачуди се мъжът.

                    -Не. Ще те изчакам тук.

                    -Кофти ми е да те оставям така тук-продължи да говори Адулф-не е задължително да се запознаваш с тях,ела да се повеселиш,ела...ела-думите му обаче бяха прекъснати.

                     -Адулф!!!-извика някой от тълпата.

                      -Явно е по-добре да те оставя,Адулф! Някой те търси-направи опит да се измъкне младата студентка.

                      -Чакай,не ме оставяй! Заедно сме дошли,заедно и ще си тръгнем!-възпротиви се полицаят. Момичето обаче изчезна скоро из гъстата тълпа.

                       -Адулф!!! Адулф!!!-непознатият глас все още крещеше името му.

                       -Боже Господи,с какво съм заслужил това?-изрече тихо Адулф и се запъти към гласът,търсещ го. 

                    Айшли излезе извън ресторанта. Излезе и от фоайето. Навън бе мрачно,тъмно и студено. Преди да има шанс да се впусни из мислите си,младата студентка получи съобщение по телефона си. Тя го отвори и прочете. Бе от сестра ѝ. Момичето не можеше да повярва на очите си за това,което прочетоха те:

                    ,,Айшли! Сестричке! Трябва ми помощта ти! Идвам при теб,моля те бъди си у вас! Татко е изверг и е полудял! Помогни ми,сестричке! Моля те! Нямам много време,докато този изверг,наречен баща ни,си дойде!" 

                           -Какво говориш,какво ми пишеш,сестричке моя?-зачуди се тя. ,,Не трябва да оставям Адулф така,но не мога и да се престоря,че не съм получила писмото на сестра ми?" ,,За какво по дяволите говори тя?" ,,Какво има предвид?" ,,Какво се опитваш да ми кажеш,сестричке?" ,,Вярно,когато бях малка,татко винаги се държеше някак по-особено с нея,особено след като мама почина".   ,,Прости ми,Адулф!"  ,,Тръгвам,но ще се върна за танца ни още преди да си разбрал!"  ,,Надявам се!"   

                        Момичето бързо затвори телефона си и се завтече към новия си дом,молейки се всичко да е наред със сестра ѝ,и в същото време Адулф,момчето,чието доверие в момента бе поставила под риск,се молеше да не узнава накъде и защо бе потеглила тя.