ПРИКАЗКА ЗА ПРИКАЗКИТЕ ОТ ТРИНАДЕСЕТТЕ ВЪЗГЛАВНИЦИ, ЗА ВЪЗГЛАВНИЦАТА ЗА СЪКРОВИЩА И ДЕЛВАТА

- Бабо, не си ни казала защо имаш толкова много възглавници - и Роси погледна многозначително баба си  -Нали не можеш да спиш на всичките наведнъж, а и дори и ние да сме ти на гости, остават ужасно много!

- Чакай да ги преброим - обади се Виктор - една, две, три...седем, осем, девет...

- Единадесет, дванадесет, тринадесет...- продължи братовчедка му.- Цели тринадесет възглавници!

- Ами...поколеба се баба им и изражението й стана дяволито, явно пак щеше да има приказка - когато намеря приказка, я крия в тях. И когато легнеш на възглавницата, тя се разказва, разказва...После я залавям, слагам я в компютъра и я изпращам да се разказва и на други деца. Но сега всички възглавници са пълни  с приказки и изобщо няма място за нови!

- А къде точно ги криеш? - Виктор вече беше обърнал една от възглавниците и я изучаваше подробно.

- Неее,няма да ви кажа, в никакъв случай! - баба им беше категорична - Вие не знаете, но приказките сто на сто ни подслушват и като разберат къде са, ще избягат! И  тогава няма да мога да ви ги разкажа.

- Бабо, а тая възглавница има ли приказка? - посочи Роси възглавницата, на която баба им си слагаше краката когато работи на компютъра.

- Не, тази е четиринадесетата, а приказните възглавници са точно тринадесет.

- Тогава за какво ти е, освен че си слагаш краката на нея? - не спираше да пита малката принцеса.

- Ще ви кажа, но това е голяма тайна и на никого не трябва да казвате.

  Децата наостриха уши и се приближиха още повече до баба си, а тя зашепна:

- Това е възглавницата ми за съкровища!

- Съкровища?!

- Да,когато намеря съкровище, ще го сложа там!

- Ама ти не си ли намерила досега?

- Как да ви кажа...Пътувала съм много, но май не съм минавала през местата, където обикновено има съкровища...

- Тогава делвата за какво ти е?

 Наистина нямаше отърване от въпросите на малките и баба им се примири с положението.

- И тя е за съкровища ,но за такива, които можете да намерите и вие...или за такива, които сте изгубили и не можете да откриете.

- Тогава може ли да погледнем вътре?

- А бе, не ми се искаше, но хайде,от мене да мине!

  Децата внимателно махнаха капака на голямата глинена делва,   която баба им беше донесла от къщата си на село. Беше им казала,   че е на сто години и още дядо й я е купувал когато дори още не бил женен за баба й. Беше гледжосана и тъмнозелена, и изглеждаше много тайнствена.

- Бабо, а къде има места, на които може да се открие съкровище? - продължи да разпитва Виктор.

- Чувала съм, че повечето са под земята, на дъното на морето или заровени в сметището...Някои са в корема на огромни сомове, които живеят на дъното на язовира. Но рибарите казват, че големите сомове са много хитри и не могат да бъдат уловени. Сигурно има и на по -лесни места, чела съм, че понякога са под носа ти, висят във въздуха или парят под краката ти...

- Под носа ми ли? - и Виктор веднага провери дали няма нищо под неговия нос. Уви, не намери съкровище, само дето трябваше да използва носна кърпичка много спешно.

  През това време Русалия ровеше в делвата и вадеше разни неща:

- Еха,плюшеният ми делфин! - извика братовчед й - И как се е скрил тук, спомням си, че го прибирах в кошницата с играчки! И изгубеното кубче от пъзела „Спящата красавица“!

- Моята шапка за плажа! - обади се и Роси - Бабо, къде беше?

- В плика на завивката ти, сигурно клоунът Кукумицу я е напъхал там. Не мога дори и да помисля, че ти имаш нещо общо или Виктор!

- Бабо, разкажи ни още за приказките, моля те! - никой не можеше да устои на тъмните красиви очи на малката Роси, а баба й не се и опитваше.

- Отначало не знаех, че мога да ги държа във възглавниците. Намирах ги и после едва ги удържах, докато ги запиша в компютъра, голяма борба падаше! Дори се случваше някой от героите да скочи и да натисне клавиша „изтрий“. Опитвах се да ги архивирам, да ги затворя във флашка, какво ли не пробвах! Докато една не се отскубна от мене и се напъха сама във възглавницата! Мислех, че окончателно съм я изгубила, а бях записала само половината. Но ето, че вечерта, докато четях, се облегнах точно на тая възглавница...И тя като се заразказва! Разказва, разказва, та чак до края!

- Наистина ли? Ама ти не знаеше ли къде се крият?

-  Нямах си представа изобщо! А уж съм прочута ловджийка на приказки!

- А на тях не им ли става нещо като стоят затворени там? -сериозно попита Роси - Защото аз не искам нищо да им се случи!

- Нее, нищо им няма, дори им е много добре, вместо да се скитат къде ли не по света...

- Чудя се - започна дълбокомислено Виктор - къде се събират в толкова малки възглавници! Нали в тях има вълшебници, животни, палати, морета...Трябва да им е много тясно!

- Аз проучих нещата, каза баба им. - Има си там една пътечка, която ние не виждаме...Само те могат да вървят по нея. Вървят, вървят и стигат в градината на приказките! Там си почиват когато не се разказват. Знам, че няма да ми повярвате, че сега ще започнете да търсите градината...

- Ето я! - извика Виктор - Едно клонче дори се подава през калъфката!

- Я да видя! - наведе се баба им - Изсъхнала лавандула! Да, това съвсем сигурно е от градината на приказките! А сега вървете в банята да си измиете зъбите, после лягайте на някоя от възглавниците и приказката ще започне...