Jun 17, 2009, 9:06 PM

Продъжение от книгата 

  Prose
509 0 0
2 мин reading

   Сабрито наистина чакаше Аргира. Берберницата беше на открито. Два стола без облегалки и нищо повече.

- Ай, Аргире, теб чакам!- подкани той. - Сядай бре, челяк!

    Сабрито седна на единия стол. Просна на бута си засечения пешкир и намести обраслата глава на Демира. Въртеше я ту на едната, ту на другата страна, както му е угодно и машинката скриптеше ли, скриптеше. Човекът дишаше тежко и едри капки пот се стекоха по набразденото му чело. Накрая береберинът наду бузи, духна няколко пъти по врата, плъзна два-три  пъти пешкира по раменете му и рече:

- Ай, хаирлия, Аргире.

   Поизчисти с длан столчето и наново подвикна.

- Ай, Седатин, че мен голям работа чака...

    Докато Седатина се приготвяше, Аргир метна ръка към Сабрито.

- Нек' и Колчо да подрежеш, че ей на, к'ъв е!

   Сабрито стори селям на Седатин и кимна към момчето.

- Сядай момче, че виж, Демира що рече!

   Колчо се повдигна на пръсти и седна. Сабрито метна кърпата върху врата му и започна да го подстригва.

- Ашкоосун, хаирлия момче.  Седатин - обърна се той към него. Де са губиш бре, комши? Жената и децата теб чакат.

- А бе, ти шега ли си правиш с челяка? Кой не знай, че Седатин няма таквиз?

- Тъй де, тъй де- продължи Сабрито. Челяк и майтап не мож' си направи. Майтап работа, голяма работа. Кой не знай майтап, да иде да мре! А Салито обича майтапа.

   Колчо беше като нов. Излишната коса беше обрана от врата му. Благодариха на Салито и тръгнаха. Чу се гласа на Демира:

- Скоро па' ше та навестим. Ай, остани със здраве!

   Те тръгнаха по княз Фердинанд и минаха покрай Гурбетхан. Богатата гъркиня Елена Аргиридиадис, собственичка на хана, беше го дала под наем. В просторния двор с високи, паянтови постройки, два оседлани коня чакаха стопанина си. Едър селянин прекоси двора и яхна седлото на едно дръглево магаре с хлътнали хълбоци. Приметна две дисаги, натъпкани със стока. Магарето започна да се дърпа. Задните му копита се заковаха като картина върху стената. За миг се прегънаха и то се повали на земята. Бяла пяна излизаше от скулестата му уста. Изведнъж зарева с такъв мелодичен глас, че накара селянинът, който беше наблизо да запуши уши. Върху лицето на Колчо се появи оная невинна усмивка, която кара сърцето да залудува. Той допря до устата си дясната  ръка и започна да подскача. Демирът го гледаше и си мислеше: "Ей туй, момче! Ей туй, момче!"- и нещо неизречено остана след него. Подкани го и забързаха. Неусетно се намериха пред бръснарницата на Якомидис. Нямаше го вече него. На негова място се грижеше чиракът му Хачик. Когато Фердинанд беше в града, той грижливо го бръснеше и подстригваше острата му брадичка. Той беше доволен от момъка и често му изпращаше телеграми от София да отиде при него.

 

© Мария Герасова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??