Цял месец мина, откакто лятото избяга от големия град. Този път го направи бързо и сърдито като жена, хванала мъжа си в изневяра – събра надве-натри в куфара всичката си светлина и топлина, подбра и малкото птички и зеленина от парковете и тръшна вратата под носа на изумените, попарени градски души. След себе си остави само сърдити, сиви облаци и засрамени, голи дървета.
Този ден беше безличен като всички останали. Хората се блъскаха в отчаяни опити да се разминат по тротоарите от двете страни на булеварда и ако някой ги погледнеше от високите етажи на околните сгради, със сигурност щеше да намери приликите им с евакуиращи се мравки.
Иван варираше умело между минувачите и дори тълпата с противоположна посока, която автобусът току-що беше стоварил, не можа да го обезсърчи. Закъсняваше. А сигурно скоро щеше да завали. Точно успя да се промуши и да набере скорост, когато една възрастна дама, която той не нарече точно така наум, го пресрещна, решила да сече перпендикулярно тълпата, въоръже ...