"Тази вечер жена му избяга -
бе повярвал във калните клюки,
псува дълго, с юмрук я налага
и ребро над сърцето й счупи!..."

Из стихотворението "Ребро над сърцето"

Автор: Katriona - Кети Рашева

           Някога, много отдавна, тя беше слушала от своята баба една стара приказка. Беше  някаква легенда за прозявката, разказваща как един момък си взел младо и много красиво булче от далечно място. Оженили се и били щастливи и всеки ден се радвали един на друг, а защото любовта била в техните сърца – лошо не мислели и за другите. Съседите в селото, където живеели, им завидели:

       - Откъде – накъде този голтак ще има такава хубава жена! Пък и като ги видиш сутрин, росни-росни с усмивки и мили лица в разбирателство си поминуват. Щастливци! Да му загорчи на човек от тяхното!

Имало един мъж, чиято жена била избягала с някакъв пътуващ търговец. Той най-много завиждал на младото семейство. Било го яд, че  други са щастливи, а той все сам се прибира у дома. Младите често ходели при роднини на седенки или излизали заедно да се веселят на хорото.  От дума на дума изоставеният мъж се присламчил към младия влюбен съпруг и все му говорил:

         - Я, да я пазиш, твоята, че виж аз как си бродя гол и бос и самичък като куче! Тя, моята, като вдигна една ти опашка и друг пес заследи.

Днес така, утре така, нещо взело да гложди младият съпруг. Започнал тайно да следи  и все очи не отлепял от булчето си. Чудел се, дали някой я заглежда тайно, пък той не е видял. Случило се една вечер, че били събрани у едни близки роднини. Изоставеният от жена си мъж, също бил там.На никого не му направило впечатление, че той последно време все ходел там, където се знаело, че ходят и младото семейство. Навън било студено. Вътре печката хубаво топлела насядалите около масата хора. Младата и красива съпруга, била най-близо до огъня и като била станала рано, че да замеси хляб и се понамръзнала на чешмата, докато изплакне дрехите, сега от топлината и ромоленето на хорските гласове започнало да я унася. Взела да се прозява. Тя се прозявала и изоставеният съпруг също го правел, веднага след нея. Тя пак се прозявала, той - след нея.    

       „ Сигурно знак, трябва да му дава! Ще я обеся – щом не ме люби, никой няма да я люби!” – ядосал се младият съпруг и едва изчакал да си тръгнат за вкъщи и заговорил строго:

           - Слушай! Аз съм ти съпруг  и трябва да ме слушаш и да си ми вярна! Ала ти знаци на друг дава цяла нощ, затова сега ще да взема една дебела хортума* и да вървим в гората. Решил съм да те беся, защото не си ми вярна на клетвата, която пред Бога, а и на мен даде.

Заболяло го сърцето младото булче, но колкото било красиво, толкова и умно било. То много обичало своя съпруг и отвърнало, меко и топло:

        - Така да бъде. Ти си ми съпруг и господар! Но сега е тъмно, утре като пропеят първи петли, ще стана да се измия, да се нагиздя за последно, и ме води, та ме обеси на  което дърво решиш.

      Така и направили. Рано сутринта, по тъмно, младата булка се измила и нагиздила, като че ли за сватба и тръгнала след мъжа си. Докато вървели, мъжът все мислил-премислял. Минал му бил нещо ядът от вечерта и сега мила му била жена му. Като приближили гората и видял някое дебело и здраво дърво, все не му се харесвало:

       - Това е твърде криво! – казвал и подминавал.

      - Това пък много му тънки клоните. На това пък му висока короната, няма въжето как да преметна.

И така обикаляли до обяд. Младият мъж все не избирал дърво, на което да обеси невярното си булче. А младата жена вървяла след него и се усмихвала, а очите и светели пълни с любов. Накрая, като се уморили, седнали под един дъб.

     - Мъжо! – рекла тя, - Както ти не можеш да избереш  и ходиш от дърво на дърво, и прозявката - и тя, като теб  от човек на човек се търкаля!

Замислил се мъжът, проумял, та като скочил от земята отвърнал:

      - Давай да си ходим в къщи, мило ми либе! Златно булче си ми ти! Къде съм тръгнал и аз като прозявката на чужд акъл да се връзвам?! То и  думите като камъните  - и лоши да са и добри да са – все вълнички правят, като ги хвърлиш във водата, а и от уста на уста се прехвърлят, та могат и цяла къща, и цяло село да подпалят.

     Очите и засмъдяха, като си припомни края на тази история. Замисли се, какво е станало с изоставеният съпруг. Подутите и от плач, а и от ударите очи, щипеха от солеността на прокапалите  сълзи. Сили вече нямаше да ридае. Само  усещаше болката и мълчаливо, като едва прокарало изворче я изливаше през подутите си клепачи. Нейният любим не беше като този съпруг! Даже време не и беше дал да обясни! Даже, не я беше попитал! Още с влизането в къщата, той я чакаше, изправен до вратата, почервенял и с  луд блясък в замъглените от алкохола очи:

      - Ела ми тука, ела, мръсницо!Мъстия с мастията ти ! Ти в коя кола се качваш ма, да те возят? Казвай?! – ревеше с пълно гърло. -  Крака нямаш ли? Или имаш, но само да ги вдигаш знаеш!? Боклук долен, откъде те намерих и извадих от най-долната селска дупка ?! Ти на мене мръснишки номера ще ми вдяваш!

     - Аз… - едва промълви тя тогава и болката почти веднага проряза лявото и слепоочие. После усети как скалпа и се подпалва от силата, с която я дръпна за косата и я метна в стената. Започна да я рита. Удряше я с юмруци, дърпаше я за косата, забиваше нокти във врата и…При падането тя усети силната болка, чу изхрущяването на костта на ръката…Не можеше да  поеме въздух  и сякаш сърцето и спря… Някъде над него пукнатина раздели ребро.

      Събуди се и… Едва пое въздух! Гърдите и горяха, нещо мокреше бедрата и, виеше и се свят, а очите и смъдяха и сякаш очните ябълки тупкаха в орбитите си. Отвори ги и през пелената на болката осъзна, цялата си безпомощност и нищожност, като човешко същество. Мозъкът и регистрира силната прорязваща  болка в корема и цялото и женска същност разбра – бебето беше умряло. Не му беше казала, защото до днес не бе сигурна. Излезе час по-рано от работа и съпругът на една колежка я закара до болницата. Жена му го беше помолила, пък и той работеше на смени като поддръжка на парното там. Доктора потвърди добрата новина, че ще става майка. Не – че щеше да става майка, ала не стана и- кой знае, може би никога нямаше да стане. Видя го, полуизправила се и подала глава от ъгъла. Беше на дивана, разкрачен и хъркащ с избутани и разпилени бутилки от алкохол по земята. По телевизията гръмко рекламираха някаква евтина ваканция за щастливи семейства и за влюбени, които е време да изживеят втори меден месец. Някъде далеч изсвистяха гуми и се чу клаксон на кола. Студен вятър влизаше през открехнатата входна врата. Болката я смразяваше, прогаряше и изстудяваше крайниците и, но тя успя да се засурне, придърпа дамската си чанта към гърдите си, а после отвори вратата и излезе, почти пълзейки. Студеният въздух накара, дори и тези нервни окончания, които не стенеха от болка да го направят. Тя се превърна в болка и в празнота. Не си спомняше как спря такси. Шофьорът, за малко да получи удар при вида и:

      - Боже, момиче, да не са те изнасилили? Карам те направо в спешното! – каза и възрастният човек, помагайки и да се качи на седалката и нежно намествайки изкривената неестествено ръка.

        - Имам при –ят –елка… - едва произнесе тя. Езикът я болеше. В устата имаше вкус на кръв. Беше си го прехапала, докато той я налагаше.

        - На приятелката по-късно ще се обадим! Сега си за спешното – цялата си в кръв…Дръж се!

По пътя за болницата, тя осъзна, че е загубила всичко. В болката изгуби и себе си и частицата от своята душа и онази от своето тяло. „Всичко” – беше най-страшната дума за жена…

***

      - Знам, че сега ти е трудно мила, но ще се оправиш, вярвай ми! – успокояващо и заговори възрастната медицинска сестра, докато и сменяше системата.

Когато в спешното я видяха, решиха, че е спасена от катастрофирала и премазана кола от голям товарен камион. Шофьорът им обясни тихо. Не чакаха. Вкараха я в операционната и направиха кюртаж. Шиха и наместваха с местна упойка – нямаше време за пълна. Не беше нужно да и казват – тя знаеше, че то вече не е в нея и никога няма да порасне…В нея всичко беше празнина – кухина изпълнена с болката. Тя не искаше да и говорят, нито да вижда съжалението в очите им. Искаше само тишината на ужаса и мълчанието на мислите…

     Един път пукнато, реброто зарастваше, но никога отново не ставаше цяло – оставаше си с пукнатината.

***

   Възстановяваше се бързо. Даже – твърде бързо. „Не искаше! Съществуваше ли възможност да се претопиш, така, както сапуна след като е използван и намалял с времето се захвърля и нищо не оставя след това?” – се питаше Божена все още лежаща на леглото с гипсирана ръка и заздравяващи рани. Тялото и наистина бързо се възстановяваше, но сърцето и пукнатото ребро все още я боляха силно и понякога и ставаше тежко в гърдите. Тя не познаваше бащина и майчина грижа. Родителите и бяха починали в някаква катастрофа и я отгледаха баба и и дядо и по майчина линия. Израсна винаги заобиколена от подкрепата на възрастните хора. Срещна Динко на една студентска вечеринка в общежитията. Беше първа година в университета. Влюби се и след два месеца той и предложи и се ожениха. Беше по-голям от нея с осем години. Накара я да прекъсне обучението си.

      - Не ти трябва да се шлаеш и да си даваш парите! Ако имаш акъл и без висше ще си добре. – и каза. Тя прекъсна. Баба и беше вече доста възрастна и не мина и година и почина. Божена продаде къщата в малкият провинциален град, за да направят ремонт на къщата на Динко в града. Останаха и някой лев, които тя вкара в банката. Минаха почти две години, но през цялото време тя някак не можеше да му угоди. Обличаше се по сдържано и все си търсеше работа, където имаше повече жени, а не мъже. Такива бяха изискванията му към нея. Тя се опитваше да ги изпълнява и дори да се прибира точно в разчетеното време след работа. Не можа да му угоди. А и на онези от съседната къща, които все слухтяха и подхвърляха разни „добри идеи и забележки” че да се научи как се живее с мъж.

    - Ей, Динко, ма жена ти защо така простира, бе? Много крива работа! Дрехите не се простират така, а така… - говореше съседката Минка.

      - Жените трябва да си знаят мястото! И да не се учат много да се пъчат, че кой ги знае с този плитък акъл, какви ще ги забъркат… - мъжът и Славчо не оставаше назад.

Вечер двамата съпрузи сядаха един срещу друг, сладко си хапваха пред телевизора, докато гледаха поредното риалити шоу и се смееха на чуждия акъл.

      - Ей, ма хич не му стига на този Динко, бе! – смееше се Славчо.

     - То и тая, селянката, няма много, за да се сети да не му изпълнява прищевките! – отвръщаше жена му.

    Божена въздъхна тежко. Все още не знаеше какво ще прави, когато я изпишат от болницата. До нея беше седнала старшата сестра на отделението. Смяната и започваше скоро, но тя винаги идваше с час по-рано, за да нагледа пациентката.

     -  Нека ти разкажа нещо мила.  – тихо и заговори леля Марта, възрастната главна сестра, която се държеше с Божена, все едно и е майка. - Една история, която ще ти даде сила и надежда, че живота все пак не е толкова черен, както ни се вижда във времето на  трудности и грижи. Човекът, ако е човек – никога не е сам, дори и да мисли, че е самотен. Да го знаеш от мен. И аз като теб бях млада в края на осемдесетте. Влюбих се и сега, а и тогава  любовта преди брака съществуваше, но не се тръбеше и говореше много за това. Но, така, както днес има свободен достъп до противозачатъчни средства, в онова време си беше направо незаконно лекар да ти сложи спирала или да ти даде нещо, което да те пази, ако не си вече омъжена жена. Забременях. Казах му. Ще – не ще – каза на родителите си. А те не харесаха новината. Бях от бедно, работническо семейство, а те бяха партийни секретари – големци. Какво можеше да направя аз, простото дете на работници във фабрика, за да издигна  семейството им по социалната стълбица на власт и пари? Нищо! Това си е отговорът. По онова време и докторите се объркваха, кога е термина, камо ли непохватни и неуки девойки, като мен. Едва бях навършила 18 и нямаше и три-четири месеца от завършването ми на училището. Направихме годеж. Голям, с много хора. Майка ми беше много строга. Питаш ли я как червеше бузи и колко зор видяха родителите ми,за да намерят що-годе някакъв „по мярка” подарък за високопоставените свати. Тогава и басмата трудно се намираше, камо ли по-скъпите платове или съдове. Заживяхме заедно и насрочихме сватбата за април. Бях уплашено девойче и макар да ми беше болно, си мълчах на нескритите обиди и криви и грозни погледи на свекъра и свекървата. Каквото ми кажеха това правех. Може и да съм си фантазирала, че като видят детето и ще свикнат и всичко ще отмине… Но днес си мисля,че даже са ми направили добро, като не са ме искали тогава. Така живеехме. Мина новата година и настъпи края на март. Една вечер се събудих от болки. Водите ми бяха изтекли. Закараха ме в болницата и родих. Това беше най-красивото същество, което бях виждала тогава. Беличък, смръщил челце, вместо да плаче, той кривеше устичка в усмивка – моят син. Беше ми писано да го родя, но не и да му бъда майка. Докато пиел и правел веселба за наследникът си един от приятелите на годеника ми, пак син на виден гражданин го подиграл:

     - А, стига бе Жорка! Че вие има ли 6 месеца, откакто се сгодихте, а тя вече бебето ражда. Не се ли съмняваш, че може и да не е твое?

Прибирайки се пиян вкъщи, Георги изпял всичко на родителите си. А те, само това са чакали. В деня на изписването ни с детето - не дойдоха да ни вземат. Изпъдили нашите, като изхвърлили дрехите ми пред вратата. Скъпите подаръци, разбира се, не върнали, но дъщерята беднячка и първородният  внук с омесена кръв, а не чисто буржоазно – партийна – не им трябвали. Времето беше такова, че или трябваше да ми намерят веднага съпруг, или детето го оставяш на държавата. Не се търпяха самотни майки, които заклеймяваха за пропаднали жени да си живеят, просто така, в социалното общество и всяват обществен смут. Оставих го! Не ме питай как. Десет дена го храних от мен, прегръщах го, дарих му цялата си душа и накрая го оставих. Дори не можех да подпиша документите – направи го майка ми!

    Божена слушаше и сълзите течаха от красивите и сини очи. Подутините бяха спаднали, а от синините вече имаше само жълта сянка на местата, където преди десет дена бяха синьо-лилави и кръвясали петна.

     - О-о-о! Миличка, не плачи! Не исках да те натъжавам, а да ти дам вяра.  – притеснено, но с усмивка я потупа по ръката сестра Марта. - Минаха години оттогава. Омъжих се. Намерих съпруг, който ме разбираше и обичаше, заради самата мен. Бог да го прости, загубих го преди три години. Много разбран човек беше. Изучих се и както виждаш станах медицинска сестра. А и имам две прекрасни дъщери, и двама внуци – единият на пет, а другият едва прохожда. Щастлива съм! А още повече, когато успявам да помогна на жени като теб. А и него открих.

Божена вдигна озареният си от някакво добро чувство поглед и го впи в тъмните топли очи на сестрата.

       - Да! Открих го! Да знаеш, миличка, Господ си знае работата! Може и да забавя, но не забравя, той! Случайно стана всичкото, ала като се замисля – случайности в човешкият живот няма – само правото да избираме. Та имаше една инфекция по отделенията и ни спуснаха заповед всички от персонала да си направим пълни изследвания с ДНК профили. И аз съм специалист – лаборант, но повече ми харесваше да съм в отделение и затова това работя. Но колежките от лабораторията са ми познати и малко след като излязоха резултатите ме викат да пием кафе и едната ми казва:

       - Лельо Марта, ти да нямаш някаква роднинска връзка с новото докторче?

Аз, разбира се, я гледам като извънземно и питам:

       - Ленче, на теб пък това откъде ти дойде на ум?

Тя е по-младичка и се поизчерви малко, но отговори:

     - Ми нареждахме резултатите по делата ви и се загледахме с колежката. В един момент ни направи впечатление, че твоята митохондриална ДНК, отговаря напълно на тази при д-р Апостолов.

      - Я, дай да видим! – изведнъж се развълнувах тогава. А то - истина! Какво да ти кажа миличка, Бог си знае работата и на теб ще помогне.

       - Доктора, който ме лекува не се ли казва… - започна Божена.

      - Да, той е. – тихо наведена близко до нейната глава отвърна сестра Марта. – Но не знае и моля те -  не ме издавай! Тогава замазах положението, че се случват такива съвпадения, но всъщност проверих тайно и да – той е моят син. Но вече не е мой. Баща му е починал, но майка му все още е жива и дано да бъде здрава още дълги години тази жена. Едва ли ще мога да и се отблагодаря за това, че е отгледала детето ми с толкова любов.

       - Сега, като се замисля, той има твоята чуплива коса и същият цвят. Даже, мисля, че и веждите по извивките, а и устните ви са съвсем еднакви.

      - Ех, миличка! – засмя се сестра Марта. – Хайде, смяната ми ще започне, така че сега ще те оставям. Но пак ще намина, знаеш, а ти се оправяй.

Божена остана сама в стаята. В началото все искаше да е сама, но сега, някак не и се искаше да се разделя с топлата и добра сестра Марта и с доктор Апостолов. А и другите сестри бяха добронамерени и приятни жени.  В отделението вече я наричаха „Нашето момиче”. Не знаеше защо го правят, но мислеше, че е заради лекаря. Той и казваше така:

      - Е, как е днес нашето момиче? – започваше винаги още от вратата с този поздрав той. Беше доста висок, сравнен с останалите мъже от отделението. Косата му леко се завърташе над ушите и врата и имаше бели шарки около слепоочията. Десет дена бяха минали откакто я бяха приели в болницата по спешност, докарана от таксиметровия шофьор. Никой не я разпитва какво се е случило, а само дали има някакви алергии за които да знае. Може би и не се налагаше да я разпитват. Колежката и, тази чиито мъж я беше карал няколко пъти до болницата идваше почти всеки ден и Божена вече спокойно можеше да приеме, че Ирина е нейна много добра приятелка. Съпругът и беше пуснал оплакване в полицията да я издирват. Полицаите бяха отишли у Ирина да разпитва съпругът и, после дойдоха в болницата. Ирина и мъжът и Пламен бяха разказали всичко, каквото знаеха за Божена, а докторите им бяха обяснили останалото. Доведоха и адвокат и я посъветваха да пусне жалба. Тя не искаше. Просто искаше да я оставят на спокойствие. Все пак преди три дни се събуди и твърдо реши – подаде молба за развод. Адвокатката и, млада и наперена жена и каза, че той ще подпише без много, много да се пазари, само като му покаже болничния лист с нараняванията. Вчера и се беше обадила, че няма да има проблем да се разведат по бързата процедура. Той се бил съгласил, само при споменаването на съд и затвор за безмилостния побой срещу нея и даже вече не питал къде е.

***

* "... В студената къща -
той сънува смеха на детето
и ридае. Но тя ще се връща
само в спомен - ребро над сърцето!

Из стихотворението "Ребро над сърцето"

Автор: Katriona - Кети Рашева

      Динко се клатушкаше по тротоара. Добре се беше наквасил в бара, но си беше и купил бутилка за вкъщи. Минувачите го подминаваха, а такситата не спираха, дори и да им маха. Мръсен и брадясал и лъхащ на вкиснат алкохол, за хората той беше един пропаднал мъж. Той сънуваше жена си… „ Бившата!” – поправи го пияният му ум. Сънуваше, че тя го  изоставя и го рита паднал на земята. Всяка вечер един и същи сън. Не можеше да спи ако не се напиеше до несвяст. В пияният му мозък просветна мътен спомен. Седмица след като разбра, че жена му е подала молба за развод възрастна съседка го срещна по пътя, хвана го за ръкава, погледна го и го заплю.

     - Пада ти се! Така да биеш горкото момиче! Какъв кусур му намери, а? На онези, чуждите по акъла ще се водиш! – занарежда му тя. – А сега си ходи като скот!

     - Пусни ме! – изрева и насреща той.

      - Ще, ще! То нямам и намерение да те държа, че да се мърся от такива като теб! – каза старицата и пусна ръкавът му. – Ама, дано Господ да не закъснее и добре да ви накара да си платите сметката!

      Две седмици по-късно при катастрофа съседът Славчо остана инвалид. Нито можеше да говори, нито да се движи. Жена му Минка и тя пострада и окуця. Още по-трудно и беше да се грижи за мъжа си, който беше жив труп. И да ревеше, нямаше на кого, а от трудностите и грижите вече не и оставаше време да дава „добри съвети” и да прави забележки, нито пък можеше да следи кой къде ходи и кой от коя кола слиза.

***

   Сутринта беше топла, но тъмните облаци предвещаваха дъжд. Беше неделя. Леля Марта не беше на смяна, а на Божена само преди три дена бяха махнали гипса на ръката и гърдите. Скоро можеше да започне работа. В петък вечерта беше минала адвокатката и, за да подпише документите за развод. Той ги беше подписал без уговорки. Дори се беше съгласил да и върне част от вложената сума по ремонта на къщата, но цялата не можел. Божена и това не искаше, но адвокатката и каза, че като не го съди за нанасяне на телесни щети, поне да си върне част от парите, защото загубеното и пропиляно време няма как да си върне. И права беше. Младата жена се усмихна. Пламен и Ирина също и идваха на гости. Приятелката и я беше посъветвала, отново да започне да учи. „Хубаво ще е.” – помисли си Божена. Щеше да запише задочно и да си намери скромна квартира.Все пак не можеше да досажда на Марта. Навън задуха вятър и дъждът се завихри по стъклата. На вратата в малкият апартамент на леля Марта се позвъни. Марта беше в кухнята, затова Божена стана от дивана и отвори. На прага, мокра до кости, стоеше дъщерята на д-р Апостолов.

   - Ема?! Какво правиш тук дете? – учуди се Божена. Тя беше виждала момиченцето веднъж в отделението и беше разбрала, че е дете на доктора, който я е оперирал. Бил вдовец. Жена му починала млада от рак и той гледал сам дъщеря си. Помагала му възрастната му майка.

      - Кой е? – зад нея се чу приятният тембър на леля Марта.

    - Аз съм бабче! – бодро с обезоръжаваща усмивка отвърна девет годишното момиченце. Двете жени я гледаха като ударени от гръм.

       - Да не преча нещо? – много дипломатично запита момиченцето.

      - Нн-ее… - едва отвърна леля Марта, а лицето и беше така пребледняло, че Божена си помисли, че всеки момент може да припадне.

      - И аз така мисля. – отвърна нахакано детето. – Знаех си, че само баба Марта ще знае къде си, и щом си тук става още по-добре. – обърна се тя към Божена.

      - Баща ти знае ли, че си тук? – запита я плахо тя.

    - Не! – отвърна наперено момиченцето и като се събу в антрето тръскайки мокрите кичури коса, продължи – Но скоро ще научи.

Десет минути по-късно, с намотана на тюрбан кърпа върху мократа си коса и облечена в една тениска на Божена, малката Емилия седеше, скръстила крака, на дивана. Божена беше седнала до нея, а леля Марта стоеше права.

    - Не мислиш ли, че е време да се обадиш на баща си къде си? – запита я мило Божена. – Пък и не е хубаво да изчезваш без да казваш къде си.

    - И аз мисля, че не е хубаво това! Ти защо изчезна без да кажеш на татко къде си? – отвърна усмихнато детето, чието личице беше придобило леко дяволит израз. – А за обаждането - няма смисъл, защото той, така или иначе всеки момент ще ми позвъни. Винаги го прави, за да провери дали всичко е наред при мен и баба Еми.

Още недовършило думите си, смартфонът на детето, поставен върху масичката завибрира с весела песничка. Божена се изчерви, но и донякъде си отдъхна, че телефонът звънна.

    - Ето! – каза засмяната Ема и като натисна по екрана продължи – Здравей татко доктор!

  - Защо не си при баба си? – плътният мъжки тембър изпълни пространството с наситеността на бащината загриженост.

     - А! Първо на нея си звънял! – възкликна детето.

     - Емилия! – се чу възмутена нотка в гласа. – Къде си? Баба ти също не знае, каза да ти звънна.

   - Е, да, де! Тя знае, нали ми поръча такси и даде адреса все пак. – засмя се звънко детето. – У баба Марта съм, тате! И отгатни какво намерих?

  - Ема! – този път гласът прозвуча строго. – Мисля, че сме говорили за това да не притесняваш хората, когато не искат и не търсят вниманието ти.

    - Но ти дори не си я питал! – възмути се изведнъж детето и усмивката по личицето му се стопи. – Исках само да я попитам, дали има нещо против да и ходя на гости от време на време, защото ти не искаш да я питаш.

    - Боже, Ема! След десет минути съм там, за да те прибера. През това време се извини на Марта за нахалството си! – Павел Апостолов, прокара ръка през косата си, а навън дъждът заливаше и размазваше водните си струи по стъклото. Чистачките равномерно и бързо щракаха, но не смогваха на силната струя. В момента, в който беше разбрал, че дъщеря му не се намира при осиновителката му, той беше помолил да го заместят в отделението и беше тръгнал да я търси.

   - Няма проблем. Ще ми бъде приятно да я виждам, ако нямаш против? – тихият треперещ глас на Марта сякаш проглуши ушите му. Той не знаеше какво да каже.

    - Пуснала си ме на високоговорител, нали? – само това му дойде, като спасителна мисъл.

      - Амииии… - Емилия се засмя.

     - Ще дойда да я взема. – отговори той и затвори. Сърцето му препускаше лудо. Тъкмо щеше да потегли, когато телефонът му иззвъня отново. Беше Ема.

      - Да? – вдигна той.

      – Забравих да ти кажа, че ти намерих жена. – се чу веселият глас на детето.

    - Какво? Ема, мисля, че сериозно съм решил да те накажа! – повиши тон той, за да скрие обхваналото го вълнение.

    - Добре. – отвърна детето вече заливайки се от смях,- Но когато пристигнеш, мисля, че сериозно може да решиш да ме наградиш. – след това тя му затвори.

***

     Докато чакаха, леля Марта попита с треперещ и развълнуван глас:

     - Ти откъде разбра, че аз съм ти баба?

    - От баба Ема, а тя от татко. – отговори подробно момиченцето. – Но баба каза, че татко го е страх да ти каже и сигурно, дори и тя като иде на небето няма да го направи. Е, не че не му се иска, даже много му се иска, ала…

     - Ле-ле! – Божена прихна да се смее. – Ти си била страшна!

     - Наистина ли? – запита с интерес малката Ема,- Това добре ли е или не чак толкова?

     - Какви въпроси само, задаваш детето ми?! – учуди се леля Марта.

    - Питам, защото така ще знам дали тя има нещо против мен или не. – отвърна сериозна момиченцето. – На теб ще ти преча ли, когато ми станеш майка? – обърна се то директно към Божена. Лицето на младата жена по аленя.

     - Еми! – тихо и нежно я порица леля Марта.

    - Е, питам само де! – смути се момиченцето и като се обърна към баба си, продължи. – Трябваше да кажеш на татко, че ще е при теб! Той много се тревожеше, даже се скара с доктора, който я е изписал без да го уведоми.

    - А аз се чудех защо с д-р Станчев не си говорят. – промърмори Марта.

 На вратата се позвъни. Трите се спогледаха. Звънецът отново прозвуча. Марта тежко се изправи. Цялата трепереше, но отвори вратата. Той беше там – малкото и смеещо се момче, сега голям мъж.

   - Здравей…- тихо каза той.

   - Заповядай! – едва отвърна Марта.

   - Не трябва ли да се прегърнете? – подаде завитата си глава Ема.

   - Емилия! – отново повиши тон Павел.

   - Не и се карай. – спря го Марта. – Аз бих искала да те прегърна…

Той погледна надолу. Жената, която го беше родила и го беше оставила, сега му се виждаше толкова крехка и малка. Ръцете му сами се вдигнаха, привлякоха закръглената ниска жена и я долепиха до гърдите си.

   - Здравей, мамо! – пророни той.

  - Казах ти! – обърна се детето към развълнуваната Божена. Доктор Павел Апостолов вдигна навлажнените си очи и срещна погледа на едни сини очи, които вече от месец не му даваха покой.

  - Сега вече, разбирам защо си мислиш Ема, че вместо наказание ще получиш награда. – отвърна той,  а усмихнатите му устни безмълвно пророниха „ Здравей, мила Божена! „

    Както думите – лоши или добри – се прехвърлят от уста на уста, и любовта ходи от сърце на сърце,също като прозявката между хората.