Пък може и да съм Антон и баща на Иван
Звъни телефонът. Заповеднически женски глас:
- Антоне!
Не обичам подобни звучения. И в тоя тон отвръщам:
- Не съм Антон, но мога да се прекръстя. Църквата е наблизо…
- Кой е?
Ха сега, де? Ти не знаеш кого търсиш, стреляш напосоки, аз ще ти се и представям?
- Да повторя – не е Антон, продължавайте търсенето…
Отсреща смекчаване – като разтопен метал:
- Ама не сте ли бащата на Иван?
- Не зная, може и да съм. Попитайте майка му – възможно е да знае кой е. Ако помни…
Другата страна е с явно закърнело чувство за хумор. Но пък тъпо и упорито вярва в непогрешимостта си:
- Ако си баща му…
- А, не! Не плащам издръжка! – и затварям. Скучно ми е…
Обаче, телефонът пак звъни. Изписан е същият сърдит номер. Вдигам:
- Госпожо, още не съм ходил до църквата, изчакайте – имам малко работа и отивам…
Затваря…
Антон дали знае, че е баща на Иван?
© Георги Коновски All rights reserved.
