Първи сняг

     Звън, тих като прошумоляване на ледени топчета в метална купа. Постепенно звукът се усили. Чува се вече тропането на късчетата по стените на съда. Без да отваря очи, протегна ръка, сграбчи телефона и го мушна под завивката. Да не разбуди детето. Беше започнало да застудява и решиха да спят тримата в една стая. Да спестят от тока за печката. Той в началото роптаеше. Как така? Защо? Но като погледна последната сметка на ЧЕЗ, замълча примирено. От раждането на детето, та до сега винаги то спеше в детската стая. Той беше уравновесен мъж, спокоен, но обичаше да изживява сутрешните си желания без задръжки и ограничения. Когато се беше наспала добре, тя му влизаше в тон и детето в стаята просто би им било в повече. Но сега трябваше да се примирят и да поограничат развихрянето на емоциите.

     Той вече трети месец беше  без работа. Все още караха на социалните, но като виждаше настроението му след посещение в бюрото, май никаква надежда не проблясваше на хоризонта.

     Тя по-лесно се примири. Когато фирмата, в която работеше фалира, тя не се двоуми дълго и прие нискоквалифицираният труд, който и предложи служителката. Прие го като временно решение, а вече втора година мъкне касите и ги подрежда под зоркия поглед на собственика. Когато я приемаше, той дълго и с видим интерес се кокорчеше да разбере специалността от  магистратурата и.

     -Ти нали знаеш, че молива ще го ползваш само ако се наложи писмено да обясняваш защо щандовете не са заредени добре?

     - Да знам! – с наведена глава и почти шепнешком.

     - Взех я само като научен експеримент- както по-късно през дебелашки смях обясняваше на приятел.- Хем учена, хем много работи. Просто да не очакваш.

    Тя излезе по-твърда. Прие униженията в името на хляба. И ето вече толкова време... А Той не може да се пребори с гордостта си. Затвориха лабораторията и той разцъфна на бюрото. Квалификация, дипломи, досегашни успехи,  все поводи да не приема каквото и да е. В  името на гордостта му, трябваше да се примирят с много ограничения, от материален характер, които им налагаше житейската ситуация.

Първо спряха  тренировките по шахмат на детето . Беше многообещаващ състезател.  Спечели градското в своята възрастова група. Треньорът му го готвеше за републиканското, ама без пари, няма тренировки. После спряха плуването. За кино и театър, вече и не мечтаеха. Тъжна картина!

     Тя изведнъж се стресна и скочи от леглото. ”Размислих се за глупости и ще изпусна минутите. Ех,че е студено!” Нахлузи пуловера върху нощницата и отиде до кафе-машината. Докато чакаше да светне червената лампичка за кафето, приготви да опече филийки. С маргарин и малко сиренце, ще стане чудна закуска. Има захар, купи онзи ден на заплата. И чай ще направи. Като стане детето ще включи и духалката. Случайно погледна през прозореца. Сняг!  В първия момент се зарадва. Че кой не обича първия сняг . Шейна, снежен човек,  ръкавички, които за минутки стават мокри и ръцете ти замръзват. Свиваш премръзналите длани, духаш уж да ги стоплиш и отново тичаш на пързалката. Докато краката ти станат на кокал и после баба ги гушва, за да ги стопли. Краката! Боже, детето е с тънки обувчици,  И Той е със старите, а те са доста изтъркани. Даже не се сети, че и нейните бяха сдали багажа.

Сняг! Не е ли много рано. Веднъж, отдавна, беше още малка, заваля чак за Нова година. А сега е едва средата на ноември !  Тя  почувства първия сняг  като  нещо нежелано, като  враг, като природно бедствие. Мразеше снега! Мрази ли го?  Нали в сняг се запознаха. Той беше в по-горен курс . Видял я там някъде по коридорите, харесал я, пък не знаел  как да се запознае с нея. Грабнал една шепа сняг. Свил я на топка , метал топката към момичето и ето, повода готов. А после? Щом натрупа, отиваха през почивния ден тримата в парка с шейна.  Там на пързалката тя и детето в шейната, а той ги тегли като кон. Детето вика:

     -Дий конче!

     - Не съм конче, аз съм Рудолф,  елена на дядо Коледа.

Толкова беше забавно. Протегнеш ръка и снежинките  докосват дланта ти лекичко. Падат и мигновено се превръщат в капчици.

     -  Това е сълзичката на снежинката. Тя се разплака, защото умря.

     Това измисли веднъж малкия, когато наблюдаваше снежната  капчица.

     -Няма страшно. Другата зима пак ще дойде , за да те щипне по бузката. –и таткото щипва закачливо бузката на майката , грабва момченцето и двамата се търкулват в снежната преспа. Тя ги гледа и се смее докато те  успеят и нея  да овъргалят в пухкавата купчина.

       Изведнъж снежинките през прозореца се завъртяха шеметно,  и като че ли стана  още по-студено.  От студа ли, от що ли, детето се събуди. Отметна завивката и спусна крачета на пода.

     -Мамо, виж, Сняг, сняг!

  Малкият се втурна  към прозореца, залепи носле в стъклото и впери  поглед в снежната вихрушка.

     Боже, колко радост имаше в гласа   на момченцето. Очичките му грееха. То не се замисли за тънките подметки на обувките си, нито за окъснялото си миналогодишно якенце, нито за премръзналите от снега  ушенца. То сияеше от щастие.

 Беше денят на първия за годината сняг!