Път към нищото
Ветровете брулиха яростно лицето й, но тя вървеше и не се спираше... Зовът, ... онзи нестихващ пронизителен зов, който я привличаше неудържимо, ... някъде! Къде!? И тя не знаеше, само копнееше да го достигне! Дъждът се изсипваше стихийно върху й, но тя продължаваше, стъпка по стъпка да върви...
Не изпитваше необходимост от сън и почивка! Нямаше глад, нямаше потребности...
Витаейки около нея, я съпътстваше онзи зов... Мракът все повече се сгъстяваше, но и това не й пречеше... Продължаваше да върви... Все по-ясно дочуваше шума на морето, който в тази зловеща нощ, беше оглушителен! Вълните яростно се разбиваха в кея, напълно в синхрон с усещанията й... Нещо бушуваше дълбоко вкоренено в същността й, но въпреки това тя знаеше какво й предстои. Пътят беше един и водеше до онова определено място, което тя до болка познаваше... Наближавайки все повече морето, нещо сякаш я притегляше с неимоверна сила и не й даваше покой. Ярка светлина, проблясна в съзнанието й... Полетя в пространството на нищото, връщайки се във времена непознати на съвременното човечество... Пътуваше към деня, в който се беше родила... В нищото, в тъмната бездна от нищото... Там, където нямаше бряг и море, слънце и луна, там, където нямаше ухания. Самата тя не знаеше защо се появи точно на това място и каква е мисията й... Чувстваше се празна и объркана... Разтърси коси, за да прогони тези мисли, които не й даваха покой... Съзнаваше, че този път се провали и трябваше да понесе наказанието си... Трябваше да се върне в нищото! Още помнеше болезнено ясно, как я прогониха неблагодарно, когато тя просто искаше да дари утеха... и мъничко време за размисъл... Само че нямаха нужда от нея или просто не я бяха разбрали добре... Не можеше да плаче, а й се искаше! Поне малко да облекчи страданията си... Вълните все повече заливаха нозете й, но това не я смущаваше...
Приседна на ръба на кея, отправяйки поглед към хоризонта... Всичко беше черно...
Вятърът виеше, подгонен от незнайно какво и стремително се спускаше по морската повърхност... При досега му с нея, се извиваха огромни, пенливо тъмни вълни...
Те се надбягваха една с друга по пътя си към брега... Тя гледаше пленено и знаеше, че й е за последно... Събираше в себе си всяка мъничка подробност и се молеше да не забрави... До следващия път, когато отново се роди...
Чуваше крясъка на обезумелите птици, които летяха безпосочни и хаотично се лутаха в тъмнината... Кръжаха над нея, сякаш я изпращаха в последния й път... към нищото!
Още една бясна вълна се стовари отгоре й, почти завличайки я в дълбините... Не, нямаше да я вземат, не и по този начин... Щеше да си тръгне сама, когато се почувства готова... Онзи зов се изостряше стремително, знаеше, че краят наближава... Нещо се откъсна дълбоко от същината й... и полетя към поредната вълна, разбиваща се върху й...
Стана и тихо, изведнъж сякаш всички звуци, които я заобикаляха, секнаха за миг.
Тя, подгъна коленете си и леко приклекна на ръба на кея... Очакваше участа си...
Нямаше страх, нямаше притеснение..., беше само тишина!
...
Бурята беше преминала, вятърът утихнал и грееше слънце... Морето успокоено се плискаше в брега. На кея, тихо приседнала стоеше Тя...!
Самотата...
© Деси Инджева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Прекрасно!
-
написано е много красиво =)
-
Благодаря ви...!
Светле, това е от друг живот и друго измерение...! Сега, ВЕЧЕ е Слънце!!!
-
Такова слънчево момиче такива тъжни неща да пише...
-
!!!Върхът си !!!
-
Разплака ме Деси,толкова силно усетих саматата!
Права е Евгения,по-силна е Любовта,нека не я оставяме да си тръгне!
Прегръщам те мило момиче!Пишеш прекрасно! -
Благодаря!
-
Разказ с неочакван край!
Ще чакам топъл изгрев над морето за да видя кой ще стои, приседнал, на брега...
-
Успяваш да предадеш настроението си на читателя!
Настръхнала съм и ме втресе.
Ти ми обясни защо?!
Поздравления!!!!!! -
Човек не може да диша от вълнение докато чете.
Благодаря ти , Десинка, за вевелроятния разказ,
макар , че болката много ме натъжи.С много обич.
Талант си ти. Безспорен! -
Благодаря за прочита!
Радвам се, че се е получила провокация, а още повече се радвам, че някои вникнаха и... усетиха!!!
Благодаря ви! -
гледай към Утрото Деси!каквото и да ти си е случило!
много болка,много истински разказ! -
Страхотно написано!
-
Деси, прекрасен разказ... Мисля, че Самотата не съществува... съществува само нашето усещане, че сме сами, а, всъщност... Бог никога не ни оставя. Любовта никога не ни оставя... Самотата ни е една по-висша Любов, която не всеки и невинаги разбира.
Умееш да провокираш читателя да мисли! И то дълбоко!
Топли роднински прегръдки!
)) -
Деси, поздравления!!! Невероятно усещане!!!
-
Рисуваш с думите. Останалото е мълчание. Наистина - който си го може, го може. Силна си да предизвикваш мисли.
-
Който си го може, го може и толкова.
Имаш го !
Аплодисменти !!! -
Ех,Деска...!!!
Писането е в кръвта ти!!! -
Благодаря за прочита!
-
Прекрасен разказ,изпълнен с болка....
Защо,Деси?
Поздрав и прегръдка,миличка!!! -
Продължвай в същият дух! Отдава ти се
-
Имах нужда от такъв вълнуващ разказ!!!
Много размисли се разбудиха и се чудя къде да ги
оставя при себе си или на брега.
Поздравления, мила Деси!!! -
Усещам една, голяма болка...
Само не можах да разбера, каква е причината за да я има...
Поздрав, Деси! -
Аплодисменти, Деска!!!
Еднакво добра си и в поезията, и в прозата. Замислих се върху написаното. Сигурен съм в едно, твоята героиня съвсем не е приключила мисията си тук. Само се е преродила и нейното име е Любов и Красота. Това е нейната нова мисия. Нека живее за това!!!
-
Невероятно!!!
-
Силно перо имаш,Деси!Твоите неща винаги разтърсват като буря,която пречиства,а след това настъпва тишина...
-
Много силно !
Почувствах го!
Силни и бурни чувства
по пътя към нищото...
Развълнуваното море...
Невероятен разказ !
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
