Път към нищото

Ветровете брулиха яростно лицето й, но тя вървеше и не се спираше... Зовът, ... онзи нестихващ пронизителен зов, който я привличаше неудържимо, ... някъде! Къде!? И тя не знаеше, само копнееше да го достигне! Дъждът се изсипваше стихийно върху й, но тя продължаваше, стъпка по стъпка да върви...

Не изпитваше необходимост от сън и почивка! Нямаше глад, нямаше потребности...

Витаейки около нея, я съпътстваше онзи зов... Мракът все повече се сгъстяваше, но и това не й пречеше... Продължаваше да върви... Все по-ясно дочуваше шума на морето, който в тази зловеща нощ, беше оглушителен! Вълните яростно се разбиваха в кея, напълно в синхрон с усещанията й... Нещо бушуваше дълбоко вкоренено в същността й, но въпреки това тя знаеше какво й предстои. Пътят беше един и водеше до онова определено място, което тя до болка познаваше... Наближавайки все повече морето, нещо сякаш я притегляше с неимоверна сила и не й даваше покой. Ярка светлина, проблясна в съзнанието й... Полетя в пространството на нищото, връщайки се във времена непознати на съвременното човечество... Пътуваше към деня, в който се беше родила... В нищото, в тъмната бездна от нищото... Там, където нямаше бряг и море, слънце и луна, там, където нямаше ухания. Самата тя не знаеше защо се появи точно на това място и каква е мисията й... Чувстваше се празна и объркана... Разтърси коси, за да прогони тези мисли, които не й даваха покой... Съзнаваше, че този път се провали и трябваше да понесе наказанието си... Трябваше да се върне в нищото! Още помнеше болезнено ясно, как я прогониха неблагодарно, когато тя просто искаше да дари утеха... и мъничко време за размисъл... Само че нямаха нужда от нея или просто не я бяха разбрали добре... Не можеше да плаче, а й се искаше! Поне малко да облекчи страданията си... Вълните все повече заливаха нозете й, но това не я смущаваше...

Приседна на ръба на кея, отправяйки поглед към хоризонта... Всичко беше черно...

Вятърът виеше, подгонен от незнайно какво и стремително се спускаше по морската повърхност... При досега му с нея, се извиваха огромни, пенливо тъмни вълни...

Те се надбягваха една с друга по пътя си към брега... Тя гледаше пленено и знаеше, че й е за последно... Събираше в себе си всяка мъничка подробност и се молеше да не забрави... До следващия път, когато отново се роди...

Чуваше крясъка на обезумелите птици, които летяха безпосочни и хаотично се лутаха в тъмнината... Кръжаха над нея, сякаш я изпращаха в последния й път... към нищото!

Още една бясна вълна се стовари отгоре й, почти завличайки я в дълбините... Не, нямаше да я вземат, не и по този начин... Щеше да си тръгне сама, когато се почувства готова... Онзи зов се изостряше стремително, знаеше, че краят наближава... Нещо се откъсна дълбоко от същината й... и полетя към поредната вълна, разбиваща се върху й...

Стана и тихо, изведнъж сякаш всички звуци, които я заобикаляха, секнаха за миг.

Тя, подгъна коленете си и леко приклекна на ръба на кея... Очакваше участа си...

Нямаше страх, нямаше притеснение..., беше само тишина!

...

Бурята беше преминала, вятърът утихнал и грееше слънце... Морето успокоено се плискаше в брега. На кея, тихо приседнала стоеше Тя...!  

   Самотата...