10
Учителката по музика – госпожа Йоанда Кънингам – подреждаше всякакви вехтории в разхвърляното хранилище на кабинета си. Пълните ръце на шестдесетгодишната жена повдигаха със затруднение кашони, в които имаше учебници и снимки на велики композитори.
Въздухът в стаята бе прашен. Белите дробове на старицата се давеха като повреден двигател. Повдигнатата ѝ червена коса подскачаше като щастливо дете на батут при всяка нейна кашлица.
– Откога не са чистили тук... – промълви си под носа, разочарована от състоянието на училищното имущество. – Отврат...
Всичко бе покрито с пластове прах, способен да погнуси харесващия чистотата човек. Шкафовете, задушени от мръсотията, като че ли никога нямаше да възвърнат първоначалния си облик. По тях личаха петна от разлято кафе. Повърхността им бе олющена и мазна.
Госпожа Кънингам отвори прозореца, за да влезе свеж въздух в мръсната стая. Жената се загледа в грациозния полет на веселите птички. Небето приличаше на океан. Безкрайната му синева приютяваше толкова много създания, които се стрелкаха наоколо като сачми със сърца и се губеха в прегръдките на общата си сплотеност, за да поемат по точно определения си път. Царството на животните бе по-красиво от всякога.
– Да можех да съм като тях... – ефирен копнеж се закатери по душата на възрастната преподавателка. Очите ѝ придобиха замечтан вид. На лицето ѝ грейна широка усмивка, която полетя към безбрежното небе.
– Госпожо... – писклив детски глас я върна в реалността. Всички младежки копнежи отлетяха и в душата ѝ се върна онази стара, сърдита жена.
Йоанда се обърна, за да се срещне с пъпчивото лице на Грегъри Колинс, който я гледаше мило. Дебелият, миризлив петокласник щеше да ѝ иска отново пари, скалъпвайки поредната си лъжа.
– Какво има, Грегъри? – попита го тя с нотка на отвращение в гласа.
– Госпожо, може ли да ми дадете някакви пари за закуска? Ще Ви ги върна при първа възможност… – поредната уродлива лъжа се понесе на повърхността. Досега той не ѝ бе върнал и стотинка.
,,Малък глупако! Ако не ядеш, няма да умреш!’’, яростен глас сееше разруха в мислите на жената. Когато се успокои, му каза:
– Грегъри, не мога винаги да ти давам пари. Нали разбираш, че просто не е редно?
Около мазната черна коса на момчето летеше рояк от мухи. Кирливият му врат лъщеше като люспи на риба. Зъбите му се жълтееха и миришеха. Външният му вид предизвика състрадание и погнуса у учителката.
– Разбирам, но няма към кого другиго да се обърна за помощ. – влажните му очи се втренчиха в нея. Като че ли се опитваше да я хипнотизира.
Йоанда извади портмонето от чантата си. Очите му го фокусираха като златна мишена.
– И да ти е за последен път! – подаде му 5-доларова банкнота, разбрала, че няма да се отърве от присъствието му.
– Благодаря Ви!
– Моля! Хайде, върви... – отпрати го тя.
– Ще Ви ги върна при първа възможност – гласът му звучеше много по-тихо.
ЛЪЖЕЦ!!!
Грегъри излезе от стаята и се затича по коридора. Стъпките му отекнаха и се изгубиха в гърлото на сградата.
Преподавателката въздъхна тежко, изумена от ученическата наглост, и се върна към работата си.
© Димитър Драганов All rights reserved.