Пътищата Господни

Денят ми мина тежко, натоварено и изпълнен с напрежение. Толкова много манифести, с десетки коносаменти, митнически декларации - ужас. Висенето пред гишетата ме убива, но нямаше как, една от подчинените ми бе в отпуск, всички други претрупани с работа и аз в митницата да уреждам формалности.
Съдба, случват се и такива дни. Излязох от портала на пристанището малко след 19.30 и поех бавно нагоре към центъра на града. Минавайки покрай Бар при Капитана се поколебах, но реших да влезна за малко. Поколебах се, защото вече не пушех и цигареният дим, стелещ се на талази ниско под тавана и придаващ призрачен вид на заведението ме дразнеше. Въпреки това влязох.
Няколко секунди се взирах накъде да се отправя и изведнъж видях Бай Серафим - стар мой познат, палубен боцман, вече пенсионер,  но симпатяга - веселяк и много добър разказвач.

- Здрасти, барба, как е здравето - поздравих го аз и се ръкувах с усмихнатия старец.
- Здрасти, младо, че как да съм - ухили се и той - на водка с доматен сок - лошо ли е, да те почерпя и теб.
- Знаеш, че не пия, барба,  не се бъзикай, но се радвам да те видя здрав.
- Дано, дай боже, да съм здрав още дълго, ама трудно се мре здрав, аверче, трудно - подсмихва се старецът.
- Да знаеш, че наистина са неведоми пътищата господни ей, наистина никой не е в състояние да прозре божията промисъл, кое, как, кога и защо се случва.
- Така е, мене слушай кво ти казвам - промърмори вече замислено старецът.
- Не съм ти разказвал историята и патилата на моя род, нали?
- Не си, барба - казах аз и го помолих - изчакай да си взема една кола.
- Разказвай сега - нагласих се аз до него и го зяпнах в устата.

- Та така, родата ми е от балканджиите,  дето им викат в плевенско - бегълци от Севлиевските села, които по време на Руско-Турската война, през пролетта на 1877година много пострадали от набезите на башибузука, от обири и кланета и като се поотворили пътищата, хукнали към Плевен и руснаците да дирят спасение.
Взели каквото могат от къщите си - бохчи, деца и съдини и беж да ги няма, че онези изроди палели и колели наред.
Хукнали и моите, така ми е разправяла баба ми и все през горите, че по пътищата шайки и бандите колкото щеш. Бягат те - жени и деца напред, отзад мъжете със пушки, сопи и топори - защита един вид, а отпред ги водела една баба Мария, едра и властна жена, дето и старците командарила, та така се точели те през горите немили-недраги.
Един ден обаче ги сгащили читаците в един овраг и ни напред, ни назад, а само нагоре през върха оставал свободен пътя.
Мъжете се запънали в основата на хълма да се опитат да спрат читаците, макар да било ясно, че на съща смърт се обричат, а жените и децата хукнали нагоре и кой как може се спасява.
Не минал и час и пукането на пушките спряло, но взели да чуват викове на турски зад себе си и разбрали, че бащите и братята им са вече курбан дадени и трябва само на себе си да се надяват.
Имало и пеленачета измежду децата, които плачели и издавали местоположението на групата, та жените решили да ги оставят в гората и да се опитат да спасят себе си и по-големите деца.
Една по една оставяли рожбите си под шумите и задавени от мъка, страх и сълзи стискали малките деца за ръце и се тътрели с последни сили нагоре.

Моят пра-пра-пра-пра дядо също бил пеленаче и майка му го оставила под един лесков храст и повлякла другите три деца нагоре. Този мой дядо  бил изтърсакът - най-малкият и кажи-речи нямал шанс,  ама на, не мислел така Бог, други били плановете му за това дете и го отървал. Кака имал на 11-12 години, тя била най-голямото дете и си го обичала много това бебе.
Не изминали и 300-400 метра тя се повърнала, па си го взела, завила го с кърпата си и му дала края да го смуче, та да не реве.
Чудо е, че са се отървали, чудо е, че са оцелели въобще, но чудеса се случват, когато са сгодни на Божията воля.

Години по-късно, по време на Балканската война, този мой дядо, вече зрял мъж, около 35 годишен, е един от онези чутовни и безимени герои, превзели със безпримерен щурм на нож непревземаемия, според германските фортификационни специалисти, град-крепост Одрин и се завърнал жив и здрав,  а снимката му, пожълтяла и опушена, още е във бюфета ми във хола.
Напъчен юнак със засукани мустаци, бяла фуражка, дълга пушка и навои с цървули.

Така, младо, кой може да знае какво му е написано, никой - ама май така е по- добре, а аз от баба си знам,  че ако можеш, дай на гладния залък,  на жадния глътка водица и моли Бога да срещаш само добри хора по пътя си.
И ако си смирен и праведен, Той си знае как да те възнагради - мен две щерки ми даде и сполай му,  нищо друго не ми трябва сега и внуци имам...

- Да поменем мъртвите и да се помолим за живите, младо,  тя нашата се видя вече - каза старецът, отля на пода от водката, сръбна шумно от нея
и замислено и жадно засмука от цигарето със серт цигара без филтър.