Aug 29, 2008, 8:40 PM

Пътуване към обратната страна на вината 

  Prose » Narratives
1447 0 15
9 мин reading
 

 

            Светлините на гарата се отдръпваха бавно. Влезе в първото празно купе - метна раницата на багажната мрежа и се отпусна... Развиделяваше се, но само навън. Вътре в него тъмното си беше свило гнездо и не го напускаше. Влакът приспивно и монотонно тактуваше по релсите: "тук-там", "тук-там"...

            И както винаги щом се окажеше в неподвижна позиция, отново започваше ритуално повтарящият се кошмар на живота му. Вече двайсет и четири години - едно и също. Сякаш влизаше в старото квартално кино, с олющените остатъци от боя по стените, сядаше на дървената седалка, и от екрана след кратко пращене и присвяткване започваха да се нижат кадрите от персоналния му кинопреглед, заключени между 20.06. и 14.11.1978-ма. Искаше, не искаше, без значение насън или в будно състояние, всичко се повтаряше с методичността на инквизиция...

            Не можеше да промени нищо. Не можеше да избяга. И не можеше да го забрави. А с изтичането срока на присъдата трябваше да си е платил. Трябваше, но уви. Вересиите на душата му още се ветрееха на простора на съвестта му и не спираха да прожектират проклетия филм.

            Затвори очи и я видя - същата малка гара, към която пътуваше в момента... Тихото следобедно слънце я беше оцветило в пастелно жълто. Перонът почти празен. Ресторантът до  чакалнята - с гостоприемно разперени врати - чака него. Първи ден след уволнението от казармата. Стъпва тежко и припява с продран глас: "Уволнение, уволнениеее". Мислеше си, че го пее, но повече приличаше на крясък. Откъм ресторанта като ехо му отвърна същия крясък в лицето и ръкомахането на Васото - Шушлюпката. Онзи, кльощавия, дето седеше на първия чин, с очилата и многото лунички, и все люпеше семки в час.

            И той току-що се беше уволнил и първо седнал в ресторанта да подсили куража си за  срещата с цивилизацията. Еднаквата участ моментално ги превърна в братя. А в училище едва се поздравяваха.

            Седна при него на масата и като започнаха едни тостове: за наборите, за старшината, за класната, за сервитьорката и дори за всички влакове, които водят към дома...

            В купето надникнаха две жени с пъстри забрадки и големи чанти. Едната мъкнеше найлонов чувал с пиперки. Стана да им помогне с багажите. Жените се настаниха, набързо си проучиха родословието и започнаха да обменят рецепти за туршии.

            С отворени очи разглеждаше стената на купето, захабеното огледало и избледнелия натюрморт с пооплюто от мухите стъкло. Части от разговора се опитваха да го разсейват:

            - Не, първо слагаш маринатата да заври и после пускаш доматите и морковите... А ако имаш доматено пюре...

            - Билети и карти, моля, за проверка - кондукторът машинално продупчи розовите картончета, пожела приятен път и отмина.

            Жените не му обърнаха внимание. Диалогът се лееше по пътеките на всеядното любопитство. Обсъждаха общи познати и събития.

            Не издържа и затвори очи. И филмът продължи от мястото на прекъсването...

            Вече се зазоряваше, когато сервитьорката с помощта на първите ранни клиенти успя да ги избута от ресторанта. С олюляване се насочиха към храсталаците зад гарата, да пуснат по една вода, и единодушно решиха да тръгнат пеша към градчето по пряката пътека край кантона,  вместо да чакат първия автобус. На полянката зад кантона имаше купчина тухли, стара барака и леха със зеленчуци. В другия край, зад къщичката  на кантонера, едно девойче простираше пране. Навеждаше се да вземе дрехата, при което в полуздрача проблясваха белите прасци изпод сивата пола на роклята, после изтръскваше дрехата неколкократно ту наляво, ту надясно, а  малките и заоблени гърдички подскачаха в пазвата като палави котета. Конската опашка на косите и се извиваше като любопитна запетая. Мълчаха и гледаха с изумление...

            Ухили се широко и направи пред Васото неприличен жест по посока на момичето. Онзи го изгледа странно и поклати глава. Протегна ръка, хвана го за ризата да му попречи. Това, не само че не намали мерака му, ами го пощури още повече. Опита се да се откопчи от Васото и като видя, че не го пуска, му фрасна едно кроше и тръгна към момичето. Прекоси лехите, застана зад нея и я сграбчи. Събори я на земята и заразкъсва дрехата и. Тя не гъкна. Очите и бяха като от синьо стъкло, прозрачни и изцъклени, без признак на емоция или някакъв живот в тях. От носа и потече струйка кръв. Не че го притесняваше нещо. Хормоните си бяха спретнали танцов състав в главата му и се вихреха под акомпанимента на изпитото... Изправи се и започна да се запасва, едновременно гузен и доволен от лесната победа. Заоглежда се за Васото и го видя: лежеше неподвижен върху купчината тухли някак неестествено извил глава настрани, като че се присмиваше, но в очите му имаше мъртъв въпрос. Под главата му аленееше локва кръв. На фона на петнисточервения фон на тухлите цветът и беше ненатраплив като цветен ефект върху килим. Изтрезня изведнъж. Сякаш всичко случило се не касаеше него, а някакъв чужд и непознат човек. Разтърка очи. Не беше сън. Беше кошмарът на живота му, който изгряваше в ранното утро заедно със слънцето. Слънцето много пъти изгрява и залязва от тогава до ден днешен, но кошмарът все припича и досега... Дочу как момичето изстена и този звук го накара да хукне към реката, където на другия ден го намериха милиционерите...

            Влакът беше спрял на голяма гара. Вече беше светло и есенното слънце пестеливо раздаваше топлината си. Жените продължаваха да обсъждат различни страни от живота на село и в града. Вратата на купето се отвори и влезе момиче, само с дамска чанта, избелели дънки,  карирана риза и вдигната на кок русолява коса. Усмихна се срамежливо и приседна срещу него. Запита след колко спирки е неговата гара. Жените започнаха да изброяват имена на гари, прегъвайки пръсти с позабравените имена и препирайки се коя след коя следва...

            В ареста престоя около три месеца. Разпитваха го. Срещаха го със  свидетели. Водиха го до гарата и после по онази пътека до мястото... Разказваше каквото си спомняше и за което се досещаше, без да си го спомня... През ноември го осъдиха. На двайсет и седем години строг тъмничен затвор, от които двадесет бяха за непредумишленото убийство на Васото и седем за изнасилването... От присъстващите в залата забеляза само майка си. Беше облечена в черно, а очите и го пронизваха с онази смес от недоумение, срам, болка и мъка, която само майчиното сърце може да събере в едно. След края на процеса тя се приближи до него, въздъхна и каза: "Аз вече нямам никого. Баща ти е отдавна в гроба и това го прави по-щастлив от мен. За теб съжалявам, че съм те родила, сине. Срамувам се и се надявам Господ да ти прости някога, защото аз не мога. Сигурно за последен път ме виждаш, сине, затова сбогом."

            Наистина я видя за последно. Не му писа. Не му дойде на свиждане. Преди две години получи писмо от адвокатска кантора, която го канеше на посещение по повод наследството на покойната му майка... Така разбра, че не е сред живите, и след като вчера го освободиха (с три години по-рано за добро държание), днес тръгна към родното градче да приеме последната и воля...

            Жените явно проявяваха жив интерес към пътуването на момичето и той се позаслуша в неговия разказ. Беше студентка последна година медицина, от добро семейство, отгледана с любов. Преди няколко месеца майка и се разболяла от рак и преди да почине и доверила, че е осиновена. От тогава обикаляла по различни инстанции да разбере нещо за рождената си майка, не за друго, а поне да види  как изглежда. Разбрала най-после името на  града, в който е живяла някога майка и, и се опитала да издири адреса и чрез местния ЕСГРАОН. Получила служебно писмо, че без ЕГН и месторабота на лицето не могат да и помогнат. Момичето прочете сухия служебен отговор с възмущение пред присъстващите от купето. Решила бе да посети градчето и с питане да успее да разбере нещо повече.

            Жените я посъветваха да попита на пазара или в пенсионерския клуб, възрастните помнят много неща от миналото, нищо че настоящето им се изплъзва...

            Две спирки преди тяхната жените слязоха... В купето настана тишина, а в главата му отново започнаха да се въртят познатите кадри...

            Щом влакът започна да забавя ход, момичето нетърпеливо тръгна да излиза, като му пожела приятен път. И той се изправи, но сякаш се страхуваше да излезе и от купето, и от влака. Страхуваше се, че на перона ще го чака Васото с онзи мъртъв въпрос в погледа. Посегна към раницата си и тогава видя плика на земята. Явно беше изпаднал от чантата на момичето. Поогледа го - беше празен. Прочете адреса: гр. София, Младост ІV, "Веслец" 85, Ралица Тодорова... "Ралица... Хубаво име..." Мушна плика в джоба си и тръгна бързо към вратите, но момичето беше вече слязло и потънало в тълпата от посрещачи и изпращачи на перона.

            Гарата беше различна - бетон, стъкло, алуминий. Нищо познато от старите времена на неговия филм. Тръгна към автобусната спирка все още с чувството, че някой ще го познае и ще се изплюе в лицето му. На площада слезе и се насочи към лъскавата сграда на общината, където беше кантората. Влезе, представи се на секретарката и след кратко изчакване го приеха. Предадоха му срещу подпис някакъв обемист плик от кафява хартия.

            Сбогува се и тръгна напосоки. Желанието му да търси родната къща бързо се изпари. На нейно място сивееше пететажна кооперация. Седна в централната градинка и отвори плика: от вътре изпаднаха документи, удостоверяващи продажбата на бащината му къща, спестовна книжка с изненадващо голяма сума пари и един по-малък плик, на който пишеше името му. Отвори го и се зачете: "Сине - пишеше майка му - след като ти влезе в затвора, разбрах, че съдбата е решила да ме дари с внучка по най-жестокия от всичките си способи. Щерката на кантонера роди момиченце в някакъв дом и остави детето за осиновяване. После цялото семейство се изселиха в друг град. Посветих три години от живота си, обикаляйки по различни домове, в които работих като детегледачка с надежда да открия детето, и ако не мога  да го отгледам, то поне да съм близо до него... Тъкмо го открих и прегърнах и взеха, че го осиновиха... Видяха ми се добри и грижовни хора. Но все пак исках по някакъв начин да помогна и единственото, което можах да измисля, бе да даря парите от продажбата на къщата ни на това дете. Успях да открия адреса на осиновителите, но болестта ми попречи да довърша започнатото. Ти ще го направиш, сине. Парите от книжката ще изпратиш с пощенски запис на адреса на момичето. Това е последната ми воля, но обещай ми, че няма да правиш опити да се свържеш с нея, иначе - Бог да ти е на помощ... Адресът е: София - Младост ІV "Веслец" 85 Ралица Тодорова"...

            Захлупи лицето си с ръце и дълго стоя така... После се изправи и тръгна към пощата. Крачеше бавно с усещането, че по пътя към обратната страна на вината си най-после ще причини нещо добро...

 

© Дочка Василева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Поразително пишеш за горчивото в живота - поздравления Доче!
  • Хубав и тъжничък разказ. Покъртителна история за съдбата и човешката простотия.
  • Не знам за кой път го чета...
    Доче,Доче!
    Невероятно!
  • Отлично пресъздадена житейска драма. Всичко си е на мястото. Оставя буца в гърлото. Какво повече да кажа? Аплодирам!
  • Четейки този разказ малко по малко се пренасяш в живота на героите! Някак си приели добротата, която би им вдъхнал Йовков и нещастието от Елин-Пелиновата проза! И въпреки това, разказа говори в уникалния тон на собствения си сюжет! Красиво наистина красиво! Поздравления от сърце!
  • История,от която те побиват тръпки...заглавието - философско...
    чудесен,земен език...Поздравления и прегръдка!Благодаря!
  • Много ми хареса! Покъртителна история!
  • Благодаря,че се отбихте
  • Браво, Доче!
    Интересно разказваш тази тъжна история...
  • Много силно! Поздравления, Доче!
  • Ако може да се каже нещо със стиснато гърло, то ще се опитам да го направя!... Покъртителна история! Великолепно написана!!! Прегръщам те, Доче!
  • Доче...!
    така ме разпиля...
    невероятна разказвачка си на...тъжни и болезнени истории...
    прегръщам те, с много обич.
  • Покъртително! Трънлива история! Комплименти Доче!
  • Не знам какво да кажа! Темата за проклетата казарма винаги ще ме настъпва по мазола. Ставаха такива сакатлъци. Че и по-големи даже. Много момчета си отидоха ей-така, бадева... Хубаво е написано, наистина!
  • Невероятен разказ! Прочетох го на един дъх и краят му ме изуми! Толкова истински си го пресъздала!
    Прегръщам те, доче!
Random works
: ??:??