Пътят към Рая
Той се обърна и я видя. Тя стоеше сама на пътя и го гледаше без да казва нищо. Момчето не можа да повярва, че след толкова много години отново се срещат. След толкова години, изпълнени с болка и тъга. Тъга по нея. Толкова бе плакал, като малко дете, толкова се бе молил отново да я зърне дори и за миг. И ето, че момичето го чакаше там на дъжда. Дали тя изпитваше все още чувства към него? Дали прекарваше времето си, връщайки се назад в спомените си, където беше той? Дали беше искала всяка секунда да са заедно, както преди? Момчето не знаеше, но щеше да опита. Предоставяше му се втори шанс, шанс, който се среща веднъж в живота, шанс, който нямаше да пропилее. Не и отново. Стана от пейката на автобусната спирка и тръгна към любимата си. Тя направи същото. Приближиха се един до друг, можеха да се докоснат, но и двамата не помръдваха и мълчаха. Той ясно различи сълзите ù от капките дъжд. Бяха му до болка познати. И тези очи... щеше да ги помни винаги. Но сякаш блясъкът в тях беше изчезнал. Това малко го разтревожи. Протегна ръката си към нея и я задържа във въздуха. Момичето я пое и се усмихна. Незнайно защо момчето потрепери. Може би, защото нейната ръка беше ледено студена. Нямаше я онази позната топлота на тялото ù. Нещо се беше променило. Нещо, което го плашеше. Той отвори уста, за да я попита дали е добре. Дали всичко е наред, но тя сложи пръст на устните му и поклати глава. Усмивката ù изчезна и тя сведе поглед надолу. Едва сега момчето обърна внимание на дрехите ù. Досега се бе взирал само в красивото ù лице. Беше облечена в бяла рокля, изцапана с кал и с кръв. Точно там, където беше сърцето. Той се стресна, но запази самообладание и стисна ръката ù силно. Искаше да ù покаже, че каквото и да се е случило, той ще бъде с нея, както винаги е бил. Нямаше нужда да ù го казва. В онзи момент думите бяха напълно излишни. Краката ù бяха боси, но не бяха изцапани с кал, въпреки че целият път беше окалян от дъжда. Момчето се учуди, но не искаше да задава въпроси. Най-важното беше, че отново са заедно. Никога нямаше да пуска ръката ù. Щеше да бъде вечно до нея и нямаше да позволи тя да страда повече. Най-странното беше, че русата ù коса си стоеше суха, а дъждът се лееше над тях. Момичето извърна погледа си към него. Сякаш искаше да му каже нещо, но нямаше способността да го направи. Той усети, че нещо я мъчи, нещо не и дава покой. Искаше да ù помогне, но не знаеше как. Защо всичко беше толкова сложно? Защо просто не можеше да я целуне и да забрави всичко? Тези години, през които не бяха заедно, сякаш ги нямаше, сякаш бяха изчезнали, но раните, причинени от тях, щяха да останат за цял живот. Момчето стоеше като вкаменено. Можеше да прекара живота си така – гледайки я. Най-после момичето приближи устните си до неговите и го целуна. Той се почувства неописуемо щастлив и затвори очите си. Да, след толкова много време тя още го обичаше. Усети как пуска ръката му и отдръпва лицето си от неговото. Момчето отвори очи, а нея я нямаше. Потърси я с поглед, обходи всяко кътче, викаше я по име, но не я намери. Дъждът спря и слънцето изгря. Той погледна пред себе си в калта и тогава видя техния знак за любовта. Това беше едно малко сърце от стъкло, което блещукаше на слънчева светлина. Разбра, че това наистина е била тя. Не е било сън или измислица, а самата истина. Взе сърцето в ръце и го окачи на врата си. То винаги щеше да бъде там и където и да беше тя, щеше да я чака. Момчето извади ножа от джоба си, който винаги носеше със себе си и седна на пейката отново. Проряза вените си и умря. Да, той умря в името на любовта и съвместното им щастие. Духът му, предан на тяхната любов, зачака автобуса за Рая. Там, където беше тя и го чакаше, загледана към безкрая.
© Любомира Герова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Илко, благодаря ти много за коментара - той значи много за мен, и за песента - наистина ме разчувства още повече!
-
Много ти благодаря, Мария! Радвам се, че ме подкрепяш!
-
Напълно подкрепям авторката за коментара и.Според мен на всяка възраст можещ да се влюбищ. Освен това аз съм на толкова години на колкото си и ти самата и съм напълно съгласна че е супер да се замислящ над живота! Аз самата го правя и е чудесно да разберещ на тези години, че искащ да направищ нещо, което да осмисли съществуването ти! А и ми харесва как пишеш, въпреки че някои от неяата ти не са докрай изпипани (както и мойте). Освен това евала, че не си кифла! А да пишеш от такава възраст е супер, защото опознаваш себе си по един или друг начин и разкриваш таланта си ако го имаш, а ти го имаш
-
О БОЖЕ ДОКТОР НА МАТЕМАТИЧЕСКИТЕ НАУКИ.На никой не му пука честно казано каква си!!! Момичето пише мнго хубави стихотворения,разкази и т.н., а твойте за лещичката я си ги виж, и после говори за нейните!!! Както ти каза си на 68 години и си доктор на математическите науки, еми като си на толкова години не трябва ли да измислиш нещо по хубаво и смислено,а не като това за лещичката.Нейните разкази са 100000 пъти по хубави от твоите!!!
-
Какво разбираш ти от живота? Това, че бързаш да живееш няма да ти е от полза, всяко нещо с времето си. Казвам ти го, за да избегнеш някои разочорования в живота. Аз съм на 68 години и съм доктор на математическите науки, това едва ли нещо ти говори?
-
Ами добре, съжалявам, ако съм те обидила с коментарите си. Моля за извинение. Но ти не можеш да разбереш как се чувствам. Аз не съм като другите "момиченца" на моята възраст, които мислят само за това колко очна линия да си сложат и дали с малко повече пяна за коса ще изглеждат по-добре, докато аз мисля по-глобално и наистина се замислям над истинските неща в живота. Да, едва на 13 съм, но нищо не ми пречи още от малка да започна да опознавам живота. Това би ми помогнало занапред. Пък и не всяко дете на моите години, може да каже, че е срещнало вече първата си любов. Искам да кажа, че съм по-различна от другите и не виждам нищо лошо в това да се занимавам с писане още от малка.
-
Малките момиченца не трябва да пишат за чувствата на големите момичета.
Всяко избързване в живота се заплаща много жестоко. Видях, че приказките ти се вжидат глупави, а да пише едно 13 годишно момиче за умиране от любов за нормално. От любов не се умира, а от липса на любов.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
