Ради

        В "Кайлъка" всички  го познават. Обичат усмивката му. Сутрин, когато се разхождат, я търсят с очи. Често се отклоняват от своята алея, за да минат близо до нея. Да усетят слънчевите вибрации на вятъра в гравитационното ù поле. Да отпият светлина от свенливите ъгълчета и заредят сърцата и душите си с поредната доза оптимизъм, така необходима за оцеляването им и този ден. И този път. Поне до утре. Когато отново ще я срещнат и всичко ще започне отначало…

       Към 8 сутринта два силуета се плъзват по стълбичките до балюстрадата. Колебливо, ала с привична увереност на познавачи на това място, които и с вързани очи биха поели по обичайния маршрут - приятел от години... Баща и син стиковат крачките. Пет-шест стъпки – пауза. Нови пет-шест – втора пауза. Бастунчето отляво държи равновесието на  сина, болен от множествена склероза. Бащата отдясно е психическа опора и помощ в случай на нужда.

- Здравей, Ради! как си днес?

- Б-благодаря. Су-упер - светва усмивката на високия млад мъж. Зениците опитват да фокусират събеседника и сглобят триизмерно образа му, наслагвайки очертанията на фигурата и изражението на лицето върху мелодията на познатия глас. Следват обичайните думи за времето, чистия въздух, отзивите за излъчено в медиите предаване на здравна тема...

- Чао, Ради! Хубав ден!

- Ч-чао, п-подобно - усмивката се превръща в легнала по гръб луна, 48 часа преди пълнолуние...

       Потокът от хора потича бавно към сърцето на парка. Велосипедисти се появяват отникъде и изчезват нанякъде, квартети от червилобузи пенсионерки неуморно кълват асфалта с токчетата си, мускулести бегачи и аматьори с козуначени бедра, плувнали в собствен сос сноват двупосочно -  кайлъшко утро - пъстро и натурално, с ухание на прясно окосена трева и кучешки лай.

      Песента на живия поток надвиква шепота от листа на кестени, затрепкал в унисон с цвърченето на лястовици, свраки, огладнели косове и авлиги: „Язък на сина ми, оная мръсница го скубе постоянно, той - глупакът, ходи гол като пушка и ù гледа децата...; Не съм добре с перисталтиката. Ако не са тези разходки сутрин...; Не се накрадоха политиците! Всичко е на наш гръб. Гърците за всяко нещо вдигат аларма, ние...; В понеделник купувам ”Над 55”, в сряда „Трета възраст”, в края на седмицата „Уикенд”. Чистата истина пишат...; Викам на нашия – дай некой лев –  праи са на разсеян – немам, вика. Ти ли немаш, мамицата ти... А 1000-та лева от срочния влог? – Те са, кай, за погребение. Че ти си заумирал от сума ти време, викам си на акъла. Кога ли съм имала късмет...; Снощи така напрайхме главите, брато... Щом съм скочил на оная, дет’ на човек не мяза... Сметай къ’ф цирк съм бил...; Това нашето не е живот. С тези малки пенсии ни на деца можем да помогнем, ни на внуци...“

      Не им е лесно на здравите... С купища проблеми, ядове, неволи. Оправиш едно, на неговото място изниква друго. И това ми било живот! Тегло, тегло и половина, ама кой ти мисли за обикновените хора? На всеки ако дадеш 10 души, които да се занимават само с това, което иска, пак няма да се справят – кое по-напред? И това безпаричие – край няма... Какво ти здраве – жива болест...

Ради...

     Не се оплаква. Душата му блести - капка роса, родена от мигновената целувка на нощта и деня в ранни зори. Аурата ù свети: симбиоза от шумолящ танц на събудени влажни треви под акомпанимента на думи от горски птици. С цвят и лице на дъга. Какво значение всъщност има орисията на съдбата, когато обичаш живота? И му се радваш такъв, какъвто е? Днес. Тук. И сега.

      Богатството – материално и духовно, не е константна величина. Като всичко на света е на приливи и отливи. Имаш едно, нямаш друго. И обратно. Само дето силният дух се събира по-дълго. Което не означава, че се харчи по-бавно...

       Катаклизмите – природни, човешки, не идват случайно. Въпреки пораженията, носят в същността си послания. Знаци. Изводи, които отварят сетивата. Променят ни към по-добро, карат ни да съумеем да оценим стръкчето щастие, поникнало като глухарче в шепите ни, макар за миг... Миг преди вятърът на промяната да го отнесе в преходността  и безкрайността...

      А когато някой попита как сме, може би първо трябва да погледнем към въжето на хоризонта, и, отпивайки от синевата му, да вдигнем глава с благодарност към зелените прически на дърветата, погрижили се да има сянка по пътя ни, после да си спомним, че и днес на трапезата имаме хляб и сол и шепа обич, и чак тогава да отговорим на зададения въпрос с открадната частица от усмивката на Ради:

- Б-благодаря. Су-упер.