мини проза

    Пламъчето вече изтляваше в очите на чорбаджи Драган, когато една ръка сякаш го дръпна от небитието и пак го върна в познатия му свят - в домашния уют на голямата чорбаджийска къща... През замъгления поглед на вече уморените си и пресъхнали очи старецът видя един твърде блед и размазан силует, облечен в черно. Беше свещеникът от селската църква, на която чорбаджията бе един от главните дарители. Умиращият леко прошавна с пръсти, сякаш искаше да посочи този свой неканен гостенин. Като съзря движението на пръстите, отецът бавно се наведе над безжизненото тяло и погледна отблизо в помътените очи на смъртника:

    - Тук ли си, Драгане?... Чуваш ли ме?

    Чорбаджията искаше да отговори : " Да, тук съм и те чувам!", но дори и един звук не излезе от устата му. Само чу:

    - Навярно душата му вече се подготвя за отвъдното! - което беше последвано от плача на чорбаджийката и на двете им вече големи дъщери.

    Чорбаджи Драган повече нищо не виждаше нито пък чуваше.

    И когато ангелът се стрелна от горе, за да го преведе през небесното пространство в безкрайните вселения на Бога, Драган вече знаеше, че долу, на земята нищо повече не му принадлежи... Всъщност ние само си мислим, че тук, в земния живот нещо ни принадлежи. Защото в материалния веществен свят човекът отваря реалните си сетива, но често забравя за своите духовни сетива. И тогава страстта - да има, да печели, да трупа все повече и повече, завладява душата и сърцето му, а след това се превръща в мъчително, трескаво желание златото да се множи, имотите да се множат, имането да се множи... И тази треска неусетно превръща него - богатия - в еснаф, в лихвар, в скъперник... до такава степен, че той започва да се мисли за всевластен господар на света... Каква нелепа ирония на съдбата!...