РАЯ

“... Преди 13 века аз стъпих на свята земя. Нозете ми пареха от кръвта, пролята за този къс от Рая. Още помня мириса на кръвта, носещ се по целият дунавски бряг. Дунава бели - за тебе бях слушал толкоз от тетка, за теб ли, или за друг не толкова кървав Дунав съм бленувал. Първата крачка на Родна земя, родна за онези, които ще се родят тук, родна за онези, които умряха тук, родна за всички нас - теб Родино,

теб, БЪЛГАРИЯ...”

Тежка длан, опряна на един стълб, описа къде е пътя за върха. Погледът ми попи всяко движение. Първата крачка бе направена в страх, в страх от незнайното. Гори и скали, зов на някоя птица или вечерен пазач на планината, много гарги, черни като небето. Потеглих напред към върха... Тясната пътека явно водеше към върха, множеството камъни, оголени корени на дървета, кални локви и съчки пречеха, сякаш бяха нарочно сложени препятствия за пречка или за... помощ. Лутането по пътя беше мъчително и продължително. Опрян на едно дърво се загледах в небитието... долу нейде в полето мъждукаха светлинки и душички, едните само виждах, а другите усещах по-ясно от онова, което виждах. Още няколко крачки и се предавам, оставям се на дивите зверове. Последна крачка, поглед нагоре и... се свлякох на земята. Бавно отворих очи, сега съм долу, паднал на земята, не изкачил своя връх, свлечен от умората и слабостта на човешкия дух... Някъде долу в дерето под мен се чува лек шум на листа от величествени дъбове и букове, хладен и свеж ветрец лъхна покрай мен. Погали страните ми, спря се и се огледа в празния човешки поглед, но там откри само страха, отегчен зави бясно покрай величествените дървета и полетя високо в небето, там, където е непобедим. Изоставен и изплашен, леко подадох ръка, пред мен се подаде един сух и вял клон. Хванал се за него, бавно се изправих и чак тогава забелязах, че този дървен стрък всъщност си е бил през цялото време там, но погледа ми го е избягвал винаги зает със своето оцеляване. Изправих се, събрал сили и власт да покоря върха, продължих напред. Всяко камъче, корен или кална локва сега бяха помощници, помощници за онова, с което поетите обичаха да си играят и да занимават малките душици долу. Крачка по крачка, дърво след дърво, стебло след стебло, пън след пън минавах все по-нагоре, нагоре по планината. Изкачвах се по гръбнака на майката Земя, зареден с човешка вяра и глупост. Никой срив, никой тласък не беше способен да спре малко човече, изкачващо се по пътя към вечното. Вятърът изплашен се върна, заблъска силно в човешките гърди, биеше страните ми като майчини шамари, силните му удари по гърба ми не спряха порива ми, напротив, те ми дадоха повече сила, забързах една крачка, още една, след нея още две, крачките ставаха все по-малки и по-малки, по-ситни и по-зачестени и тогава... аз побягнах, но вече не от страх, а от радост, защото бях отгоре, отгоре над всичко и над всекиго, защото бях АЗ.

Не спирах своя бяг, засилвах го и по-силни, и по-силно. Пред мен земята подаде своя край и виждайки края, не спрях, а напротив, събрах и последните си сили и... скочих. Ясно, синьото небе гледаше как едно човече лети, как един посредствен организъм еволюира благодарение на вярата, но не в някой друг, а вярата в себе си. Някой ден някой ще намери безжизнената ми обвивка там долу в дерето, ще ме съжалят или оплюят, но никой от тях няма да усети това, което изживя и изживява душата ми.

Защото никой не може да се допре до вятъра и да изкрещи в лицето му:

 "Хей, Ветрее. Кой сега е над върха, а?“

Преди 13 века са станали велики и неповторими неща. Сега е моят век, сега е моето време, времето, в което аз ще докажа себе си. Защото някой, някога е казал, че утрото започва от Днес.