Само Сашо не бързаше. Той обожаваше разходките под летния дъжд, малко необичайна страст, но той си беше такъв. Малко хипар - рокаджия, слушаше разни почти нечувани групи, беше си обещал да изкара книжка за мотор... Не беше от типа младежи на 19, срещащи се под път и над път. Да, и обичаше да се мотае под дъжда. Да усеща невинаги топлите капки по раменете си, да вижда размазано заради капките по миглите си. Харесваше му да се разхожда по празните улици на морския град, но най-голямо удоволствие му доставяше да върви по плажа. Или пък да седи на платформата на моста и да гледа как се образуват концентрични кръгове около мястото, където е паднала поредната капка. Обикновено се прибираше напълно мокър и всеки път родителите му се опитваха да го откажат от навика: „Александре, докога ще се мотаеш под дъжда с риск да се разболееш? Ами ако хванеш някоя пневмония? Как ще отидеш да учиш? Ами ако не се оправиш?" - това бяха обичайните думи на майка му... Но на него хич не му пукаше.

            Този следобед Александър всъщност имаше уговорка с приятели, но заради дъжда те не дойдоха. Той по-скоро се зарадва на това, защото щеше да може спокойно да се разходи. Тръгна от къщи по посока Морската, както винаги. Всъщност маршрутът вече бе станал обичаен, никога не бе правил промени в него. От вкъщи през двете главни, по моста, застояване на платформата, оттам към пантеона и флората и ... докъдето стигне. Тръгна по главната. Тя беше съвсем празна, за разлика от кафенетата по нея. Там беше фрашкано с хора, до последно надявали се да не завали. Сащо си вървеше спокойно, с тениска и шорти и джапанки в доста окаяно състояние. Засега нямаше нищо необичайно освен една стара, но симпатична, баба, която стоеше под едно дърво, сама и без чадър. Явно силите не и стигаха да отиде някъде по-далеч.

            Капки, капки, капки. Все още не спираше да вали, а вече бе минал час. Александър стигна до моста. Стори му се, че вижда фигура в другия край, но си помисли: „Хайде бе, кой друг ненормалник ще стои в дъжда?!". Всъщност се оказа, че греши. Там наистина имаше едно момиче. Беше седнала на парапета и краката й висяха навън, над морето. Беше с къса коса, бял потнк и някакви къси панталонки. „Абе... тая да не е някоя самоубийца? Не прилича на такава... ше гледам да не я притеснявам..." - помисли Сашо. Постара се да мине възможно най-безшумно и вече мислеше, че се е отдалечил достатъчно, когато изведнъж чу:

- Ей, Сашо, какво правиш тука? В дъжда...

Той се обърна. Позна я - Мимето от стария клас, не беше я виждал от бала пред почти 2 месеца. А бяха доста близки, харесваха се и дори се беше случвало няколко пъти да излязат само двамата. Съжаляваха, че нищо не се получи, защото нямаха време - все пак изпити ги чакаха.

- Ами... аз... разхождам се, не съм ли ти казвал, че обичам... под дъжда... -усмихна се той. - А ти? Какво правиш тук? Да не настинеш, студено ли ти е?

- Ааа, не, няма. Пък и няма особено значение. Исках да остана малко самичка, да си поплача, кофти ми е тука напоследък... А виж тук колко е хубаво... седя си и слушам дъжда, прекрасно е. Не бях забелязвала досега.

- Да беше попитала, хубавице. Мога да ти кажа всичко за летния дъжд.

- Не, не, не искам! Искам сама да го опозная, иначе няма да е истински хубаво... Наистина е чудесен, всичко скрива...

Той усети как гласът й потрепна. Приближи се, облегна се на парапета до нея и се опита да я погледне в очите. Наистина изглеждаше зле, като че ли отчаяна, самотна...

- Кажи ми, какво има? Отдавна не сме говорили... Нещо станало ли е?

- То само едно да беше... Няма да ми повярваш... издъних се... на изпитите... никъде не ме приеха - тя хлипаше. Наистина се чувстваше ужасно виновна за резултатите си. - Не съм и кандидатствала де... за какво с 3ки... После и нашите.. разделиха се, уж всичко им беше наред... Само заради мен стояли заедно ... Просто всичко ми дойде много в повече и... нищо не се получава!

Сашо се приближи до нея и я прегърна. Вярваше, че има нужда точно от това - да се почувства защитена, да си поплаче, да усети подкрепа. Прав беше. Всъщност това състояние му беше познато. Е, не беше се дънил на изпит, пък и да беше, нямаше да е толкова стреснат. Знаеше какво е да се чувстваш слаб и беззащитен, затова напълно я разбираше.

- Хайде, ела, да не стоим тук повече. Плаша се като те гледам на тоя парапет. Ще отидем на сухо да поговорим повече.

- Не, недей, не си хаби времето. Довърши си разходката, ще се оправя - каза Мария. Беше се поуспокоила, опита се да се усмихне.

- Не, тръгвай! Ще те изпратя до вас. Хайде, моля те! Ще те занеса, ако трябва!

- Добре, добре.

Тя слезе от парапета, сгуши се в него и тръгнаха. Обикаляха къде ли не и говореха. Обсъдиха всички варианти какво да прави тя сега. Най-накрая стигнаха до дома й.

- Хайде утре да отидем в онзи хубав бар, в който пускат блус. Можеш ли?

- Да, свободен съм. Радвам се, че го помниш. Сигурно и хубавия билярд помниш...?

- Че как няма? Нали ме целуна тогава за първи път... защото загубих... Е, до утре. Ще се обадиш ли да се уговорим?

- Да, обещавам.

***********************************************

            Както всеки ден към 5 следобед, Groovy барът беше доста празен. Все пак имаше няколко ценители на музиката, хванали отрано бирите. Двамата си харесаха маса и седнаха.

- Здравейте - каза келнерката. Май беше в добро настроение.

- Здрасти, искаме нещо хладно, днеска вече е жега. Кола?

- Добре, както решиш. - каза Мария. За разлика от предния ден, беше усмихната и лъчезарна, може би беше усетила топлото чувство, възродило се между нея и Александър. Това много я радваше.

- А... относно опознаването ти с дъжда... предлагам всеки път като завали да излизаме. Може и да мълчим, ако това ще ти пречи да общуваш с г-н Дъжд. - пошегува се той. - наистина искам да се виждаме по-често. Само че...

- Добре, и аз съм навита. Какво „само че"...?

- Ами... още месец и нещо и ще замина. Приеха ме във Варна.

Тц-тц-тц, защо трябваше да й го напомня? Лицето й помръкна. Тя щеше да си остане тук и да работи някъде, ако си намери изобщо работа. Опита се да прикрие разочарованието си и за това и помогна пристигането на колите.

- Е, значи ще се надяваме да вали по-често. Пък и не е задължително да се виждаме само тогава, нали? Аз обичам и сухи разходки... Имаме да си наваксваме, по Коледа доста сериозно се сваляхме, нали помниш?

- Естествено, пак ли ще играем билярд? Искам пак да изгубиш, за да си спечеля целувка. - засмя се той. Наистина много я харесваше, хич нямаше да му е приятно да замине и да остави тук... Хрумна му идея...

- Е, този път може целувката да е безплатна, така да се каже. - тя въздъхна. - не ми се иска да си тръгваш, тъкмо си помислих, че вече нещата ще тръгнат нагоре...

- Обещавам, ще се връщам! Ще се чуваме, няма да изгубим връзка... Пък и важното е в сърцето, нали?

- Да, но като гледам нашите как са се наострили един срещу друг... Кой знае какво ще стане и с нас след време...

- Е, стига де! Няма да стигаме до там! Ако усетим, че не върви, ще спрем, по-важно е да запазим приятелската част от отношенията си. Можем поне да опитаме, нали?

- Да, разбира се, нали аз го предложих? Пък и ние не сме като тях - усмихна се тя поуспокоена.

- Вероятно, не мога да знам...

Те продължиха да си говорят, стана тъмно и късно... Прибираха се в топлата нощ и правеха планове за оставащото време до заминаването му. Прекараха си чудесно, бяха щастливи и влюбени и понякога оставаха да забравят за момента на тръгването.

           Вечерта преди заминаването му имаха среща. Той закъсня. 10 минути, 15, половин час. Най-накрая се появи с букет цветя и усмивка на лице.

- Аз... затова закъснях. За теб са, обичам те!

- Аз... притесних се, идиот такъв! Благодаря ти! - тя се хвърли на врата му. - и аз теб! Повече! Много повече!

- Хм... това ще го проверим.. Искам да дойдеш с мен във Варна.

- Какво, къде? Не мога! Как я виждаш тая работа, чуваш ли се?

- Да, говоря ти сериозно! Можем да го направим! Всичко е готово, говорих с вашите, ще живеем заедно - той се задъхваше от ентусиазъм. - чичо ми живее там, има нужда от секретарка... Всичко е наред, можем да тръгнем. Хайде!

- Ами... щом казваш... добре - Мария беше като зашеметена. Още не можеше да повярва, че мечтата й се е сбъднала. Защото тя се надяваше точно на нещо такова.

- Потърси в букета, имам изненада.

- Добре. - тя огледа цвете по цвете и тъкмо да каже, че няма нищо ахна. - Какво? Пръстен? Да!

- Не, не съм те питал, това ще е пробно - усмихна се Сашо загадъчно. - имаш да издържиш изпит.

- Обещавам, ще се постарая. Като отидем във Варна започвам, само да ми кажеш какви са правилата. 

 Тя цялата грееше. Беше много интересно човек да ги наблюдава отстрани - как ръкомахат, викат и току Мария се мята на врата му от радост.

Сутринта беше леко мъглива и облачна. Нямаше много пътници в маршрутката. Освен влюбената двойка, вече се бяха качили семейство с 2 деца и бабка, която обясняваше, че отива на гости на дъщеря си. Потеглиха. Небето притъмня

- Ей, Сашо, виж. Заваля!

- Да... последният ни летен дъжд за тази година... Жалко, че няма да ни намокри...

...

1. Оказа се, че е много повече от просто дъжд. Докато излязат от Бургас и стана буря. Колите се хлъзгаха, дъхаше вятър. Мария се страхуваше и се сгуши плътно до Александър.

- Няма нищо, мила, не се притеснявай, ей сега всичко ще свърши. Спокойно, аз съм тук... Нямаше представа колко е прав в думите си. Пред тях имаше цистерна с пропан-бутан. Тя се поднесе по мокрия път, маршрутката не успя да спре и се блъснаха, зад тях още няколко коли довършиха катастрофата. В един момент двигателят запуши, стана искра... и цистерната избухна. Наистина всичко свърши.

2. Пътуваха спокойно, но когато стигнаха във Варна, дъждът беше спрял. Може би изобщо не беше валяло. Няма значение. Всичко беше наред, те успяха да подредят живота си и да са щастливи. А „пробно"-то стана наистина.