Днес излязох на разходка в квартала. Оставих се на вятъра и му позволих да ме води. А той има голямо въображение. Криволичихме заедно по тесните улички. Говорихме си, галехме се. Той поиска да отвее якето ми, а аз за миг се зачудих дали съм готова да му го дам. Отпуснах ръце и реших да не се съпротивлявам. Съвестно ми е за това, че тайничко се надявах да не ми го вземе. Не че ми трябваше. Всъщност, като се замисля, това е скъп спомен от детството ми. Къде ли не съм била с това яке? Колко баири, гори и поляни съм пребродила с него на гръб, в ръка или на кръста. Още повече, че сега и мама го облича понякога. А аз я обичам. Следователно това яке не е чак толкова излишно. Да, това е добро оправдание пред самата мен, за да не подаря якето си на вятъра. Ако това беше истината, вятърът щеше да ме разбере. Но аз не исках да лъжа нито него, нито себе си. Истината беше, че не спомените от детството ме спираха да му го подаря. Не, не беше това причината. Някакво заядливо гласче, криещо се на сигу ...