Спомени за близкото бъдеще
 

     Зад прашното стъкло на дома за възрастни хора с увреждания стоеше мъж,чиято възраст човек трудно би определил,защото целият беше обрасъл с бяла брада и на главата му се вееха няколко мазни косъма.Тялото му беше толкова изпито,че по скоро приличаше на скелет. В тази поза стоеше вече дни, върху изгнила табуретка от талашит с очи вперени в нищото, помътнели от катаракти. Единият му клепач беше полузатворен от прекарания инсулт, а в главата му се въртяха едни и същи мисли за живота му и стигаха до някъде и после отново се повтаряха,като повредена грамофонна плоча. Помнеше детството си,помнеше силата, с която се бореше да оцелее,помнеше своите близки до момента,когато всичко ставаше черно и образите изчезваха.Креташе вече 3 месеца в някакво безвремие чакайки нещо да се случи, но не знаейки какво.
В мрачната стая влезе медицинската сестра :
-Имате посещение!
Бавно се завъртя на табуретката и видя, като не ясен силует една жена.Тя се доближи, протегна ръка към него и го погали по сплъстената коса.
-Как си?
Напрегна очи,но пак всичко беше замъглено.
-Доближи се!
Пред себе си видя лице,което нищо не му говореше.След минути в съзнанието му, като светкавица проблесна картина на син басейн и млада жена която викаше:
-Снимаш ли?Снимай де!
И после всичко изчезна.Отново бавно се завъртя с гръб и впери поглед в прозореца.
Жената постоя,постоя и почти на пръсти излезе от стаята. В коридора срещна лекуващия лекар и запита:
-Какво е положението с него?
-Вие каква сте му?
Тя замълча и после тихо пророни:
-Просто позната.
-Ами, твърде много метастази,но учудващото е, че нещо го държи жив!
Старецът изведнъж усети,как бяла светлина огря в мозъка му.Изскочиха всички спомени за живота и го поразиха. Бялата светлина остана като сияние и той се свлече на пода.Вече знаеше, защо умира, спомените го убиха. Светлината го насочи по пътя,които трябваше отдавна да поеме.

Гробище за самотници

Харесва ми нощем да карам по потайни, треторазрядни шосета. Има странна красота в това, да виждаш в мрака само силуетите на нещата около теб. Единствено е осветен пътят от фаровете. Всичко останало е тайнствено. Дървета сякаш правят някакъв тунел, през който минаваш. Понякога пред колата притичва заек, лисица или елен. Натискаш спирачки и продължаваш по неизвестния път.

И тази нощ съм на такова непознато шосе. Реших да спра и отбих в едно разширение постлано с чакъл.

Слязох от колата и видях, че встрани парцела бе ограден с ръждясала бодлива тел. Имаше някакво подобие на вратата, което отдавна бе паднало на земята. Килната на една страна стоеше табела от мокава, на която беше почти излющен, разкривен надпис с червена боя. Едва го разчетох на светлината от фаровете.

" ГРОБИЩЕ ЗА САМОТНИЦИ"

Влязох навътре и светейки си със запалката видях съборени или полусъборени кръстове сред високи бурени.Тя започна да ми пари на пръста и я изгасих. Тръгнах в тъмнината, която не бе толкова непрогледна, заради тънкия сърп на Луната.

В дъното на заграденото място ми се видя коленичило момиче пред някакъв пресен гроб. Поех натам и като доближих казах:

- Не се страхувайте! Нищо лошо няма да ви направя.

- Отдавна не се страхувам от нищо.

Видях, че се наведе и май погали пръстта на гроба.

- Ваш близък ли е?

- Не... Да... Всъщност не знам. Беше човек, когото обичах, но не го разбрах, докато беше жив. Нали прочетохте табелата на входа САМОТНИК.

Стоях и мълчах. Някаква поредна житейска драма, но ми се струваше сякаш е станала с мен.

Чух, че тихичко хлипаше. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Порових в джоба си и извадих цигара. Щракнах запалката и вдишах дима. Преди да я изгася, погледнах към гроба. Нямаше никой. Просто купчина пръст.

                                       По пътя… 1, 2

                                         -1-

Беше горещ августовски ден.Вървях по прашния неравен път замислен, колко още остава до гробището.Пред мен едва креташе една старица поела и тя на там.
-Добър ден,чедо.
Гласът и ми се стори познат.
-Добър ден.
-Не ме ли помниш?
Погледнах в лицето и, цялото покрито с бръчки.Очите бяха сиви почти безцветни, но излъчваха много спокойствие и топлина. Вътре в мен нещо ми говореше,че това е жена, която съм виждал хиляди пъти, но спомените бяха много мъгляви.
-Не помня!
-Е, то наистина минаха много години, ама не би трябвало да ме забравиш!- и се засмя
Едва тогава в главата ми се появи образ на младо момиче, с което седях на брега на реката.Тя се смееше на нещо, което бях казал и цялата грееше.
- Надежда, ти ли си?
- Добре е, че все пак се сети!
Отново същият звънлив смях, който сякаш не излизаше от това съсухрено тяло.
-На къде си тръгнала в тази жега?
-Отивам да полея цветята на Вяра и Любов.
Спомних си ги и трите. Любов-малкото пъргаво детенце с къдрави руси коси, което по цял ден обикаляше около мен и ме питаше за всичко - „Защо небето е толкова синьо?”, „Защо цветята спят нощем?”, ”Със залеза умира ли нещо?”, ” Дали всяка капка живее сама?”…Вяра- с големите черни очи, която твърде рядко говореше и често я виждах да стои сама загледана в нищото. За Надежда- помнех твърде малко, защото беше, като огледало на моето настроение. Когато бях тъжен стоеше тиха и замислена, а когато и говорех за бъдещето се екзалтираше и дори не ме оставяше да се доизкажа. Щом се смеех и тя се радваше и смееше.
- Кога си отидоха сестрите ти?
Старицата сякаш се изгърби и сви повече.
- Ами, първа беше Любов. Хвана я някаква странна болест и за няколко месеца се стопи...Тази есен погребах и Вяра… Май не можа да понесе смъртта на малката и се пренесе при нея…Трудно е моето момче да си сам!...
Вече почти бяхме спрели да ходим.Ръката на старицата трепереше върху излъсканата тояга за бастун. Виждах, че няма сили и за крачка повече.
- Надежда, да седнем да починем!
- Не синко,ти върви да видиш близките си. Аз имам още малко време…пък после ще продължа…
- До скоро виждане!
Продължих по неравния път, спъвайки се в щръкналите камъни. След няколко крачки се обърнах, но зад мен нямаше никой.

                                             -2-

Бяха минали месеци. Забравих за срещата ми с Надежда и нейното странно изчезване. Отново вървях забързан по шумния булевард с поредната си задача. И изведнъж, видях в един безистен, окъсана старица, сложила пред себе си кашонче с надпис „Помогнете!”… Не повярвах, беше Надежда.Доближих я и тя ме погледна.

- Здравей, Приятелче! Пак се срещнахме.- каза тя и се усмихна.

- Но, защо?…Какво правиш тука?... Нали беше от заможно семейство, защо просиш?

- Как да ти кажа… Много хора имаха нужда от помощ, и всичко отиде за тях… За всеки по малко.

- А сега… Искаш ли да отидем в някое кафене да похапнеш?- виждах, че бузите и са хлътнали и е много слаба.

-Не, моето момче. Трябва да стоя тук и да събирам помощ за едно детенце.Умира милото от рак, а няма кой да му помогне.В лош свят живеем… Всеки за себе си…Сякаш няма други.

Бръкнах в джоба си, извадих портмонето и оставих няколко банкноти по сто лева.

-Много е, ще останеш и ти без пари!

- Имам толкова много, че не ми трябват.За мен ми стигат за 3 кутии цигари и за кафе.

-Прав си. Човек няма нужда от много пари, а от много обич.

Наведох се прегърнах Надежда, казах и до скоро и тръгнах по улицата.

Улицата с големия си хаос и малкото обич, която имаше…

                                Край

Бог дава много неща на хората докато са живи, но най-големият дар е да им даде същества, които ги обичат!!!

Подаръкът

Толкова дълъг беше този коридор, а всеки ден минаваше с проходилката до последната стая, където е Тя. Беше кръстил този тунел „Коридорът към отвъдното”. Наистина тук лежаха хора, които стояха на прага на смъртта. Кой с умиращи бъбреци, кой с отишъл черен дроб или като него със сърце, объркано, дали да тупти или да спре.

С момиченцето се запознаха пред рентгена. Нея я караха с количка, на която бяха закачили бутилка с кислород. Дробовете и си бяха отишли нацяло, но странното е, че се усмихваше под кислородната маска. Заговориха се за такива глупавички, житейски неща. По-скоро говореше той, а тя когато му отвръщане, всяка дума бе на пресекулки и после дълго дишаше в маската.

Така започна приятелството им, което бе много странно, но истинско, защото и двамата чакаха смъртта. И за двамата нямаше дарители на органи. Техните вече, почти бяха спрели.

Най-накрая допълзя до нейната врата. Влезе и се усмихна.

Тя лежеше полуизправена в леглото с посинели устни, но отвърна на усмивката му и очите и грейнаха.

- Здравей Слънчице… Днес си много свежа… И си ми красива, както винаги…

Усмихна му се пак, но се задави в кашлица и още повече посиня.

- У…тре… Имаш рож..ден…ден… Ще помоля…ма…ма да ти купи…по…да…рък.

- Знаеш, кое е най-красивият подарък за мен. Ти и само ти мъничкото ми, но не се напрягай да говориш. Аз ще седна до теб, че нещо краката не ме държат и ще ти разкажа една приказка, която си измислих, докато стигна до тук. Ха-ха-ха.

И той започна:

„ Някога отдавна, много отдавна… В едно далечно царство. Живеела чудна фея…”

Разказва и близо час дългата приказка, а тя го гледаше под запотената маска и очите и грееха от радост и любов.

- Ще те оставя да си почиваш Феьо моя.- наведе се и я целуна по челото.

Тя с мъка се поизправи, махна маската и каза:

- Целуни… ме по…Устните…

Той се наведе и докосна устните и със своите. И усети, колко са студени.

- След няколко часа пак ще съм тук детенцето ми. Сега трябва да отивам за вливания. Обичам те Слънчице!

Изправи се и бавно тръгна по обратния път.

Денят беше отново гаден. На няколко пъти сърцето му излизаше от ритъм и почти спираше, а край него се трупаха лекари и сестри и го бодяха, с какво ли не.Едва късно вечерта влезе в ритъм, но не можеше да стане и да отиде до своето Съкровище. Лежеше с вперен поглед в тавана.

Изведнъж пак се понесоха звънците, кънтящи в празния коридор. Пак някой бе тръгнал към отвъдното. Но този път бе в края на коридора. Там се чуваше и суматохата. Изплаши се дали не звънеше за Мъничката му.

После настана тишина… Убийствена тишина...

След 20 минути влезе дежурният лекар.

- Подготвяй се за операция! Има донорско сърце. А да…има и писмо за теб.

Лекарят подаде листчето и бързо излезе. На хартията с разкривен почерк бе написано:

„Моето сърце. Подарък за рожд… де…” Химикала се бе хлъзнала в дълга линия надолу по листа.

Край

                                         Гедеон

                                         -1-

   Лошо е да си куче в големия град…Особено през зимата. Улиците са някаква черна каша, която гори на лапичките. Хората са забързани и сърдити, кошчетата са празни от храна и замръзнали. Всеки, иска да те срита, или да почне да пиши, когато го загледаш.

Трябва да превлача големия си корем, до кошчето и да поседна. Този корем, май е от нещо, което съм глътнал и сега расте вътре, но ме хапе много лошо и боли-и-и.

  Я, какво е това! За първи път виждам, човек да гледа небето и да се усмихва, сякаш не вижда тълпата. Това го правят само кучетата. Странно, че е много млада, може би за това…

 Момичето свали поглед от облаците и видя, кученце.Много проскубано и с голям корем, но гледаше умно.

- Какво правиш миличко? Момченце или момиченце си?

Наведе се и погледна, под големия му корем.

-Интересно…Момченце, а с такъв голям корем! Дай да те погаля мъничкото ми.

  Колко топли ръце, само Неви имаше такива. И са нежни, като нейните.

- Ти, май си нямаш никого?

Дожаля и за животинката, която я гледаше с големите си кафяви очи.

- Я, да те взема. В къщи, все ще се намери място за теб.

Взе го и го зави под шубата си, въпреки, че беше кален.

 От толкова години не съм чувал ритъма на човешкото сърце… А това, бие някак си ритмично и спокойно…И до него ми е толкова хубаво… Само, да не беше тръскането. От това, корема ме боли много.И сега влизаме в страшната трополяща машина.Затварям очи и ще погледна, когато този шум спре.

- Малкото ми геройче, не помръдна, дори в трамвая. Ще те кръстя Гедеон, моят храбър герой. Ама, защо стоиш със затворени очи?... Ето така, героите гледат право в очите, а твоите са толкова мили!

Девойката и новопокръстения Гедеон, пропътуваха десетки километри, първо с трамвай, после с влак и накрая с автобус. Кученцето, мирно стоеше под дрехата и, само по някога затваряше очи, а веждичките му се смръщваха.

Най-накрая пътешествието приключи и двамата застанаха пред къщата на момичето. Малка, не много кокетна, но с хубав двор и в края на селото.

- Смеличкото ми Гедеонче, вече сме в къщи. Утре ще те заведа на доктор, да види тоя голям корем, а сега първо в банята, да те изкъпя.

 Топла вода… и Неви ме къпеше, и нейните ръце бяха толкова нежни и галеха.Колко е хубаво-о, да си с човек, като нея.

- Ама, ей Гедеоне! Затвори тия големи очи, ще ти влезе сапун! Ха-ха-ха. Явно са те къпали често преди, не помръдваш.

Момичето влезе в хола с новата си придобивка.

- Мария, какъв е тоя разплут помияр!!! Поредното ти безумно милосърдие?!Няма ли най-накрая да разбереш, че света не е за такива, като теб.

Бащата гледаше, строго под вежди, пред чаша ракия на масата.

-Какво бе… какво бе Василе?

Майката дотича от кухнята, търкайки ръце в престилката.

-Марио-о, ти си луда…Сега пък, краставо куче! Нормалните момичета на твоята възраст се подготвят за изпити, учат, а ти мъкнеш помияри. Поне един път, бъди разумна, бе дете! Отгледахме те, с толкава обич, направихме те човек, отличничка си, а то какво?

Тия двамата ме мразят, но някак си, не като хората от улицата.Май е, защото момичето ме обича.Няма да им се сърдя, и аз не бих обичал човек, ако ми отнеме момичето.

Вечерята мина, с дълги монолози на майката, а бащата сумтеше и си наливаше чаша, след чаша.Мария мълчеше, не хапна нищо и накрая стана и отиде в спалнята с Гедеон.

-Хайде, смели ми рицарю.Време е да спим.Нали изслушахме всички речитативи и май ни се доспа. Дай сега, да ти сложа легленце до мен, и да си починеш.

Какъв мек глас.Направо, да ти се доспи…А и ще бъда до нея.

Мария си легна, прегърнала Гедеон и дълго гледа в тавана мислейки, защо няма милост в тоя свят.

Кученцето, започна на подритва на сън и да пролайва.

-Гедеоне…Гедеоне! Събуди се, сънуваш лоши неща. Хайде нещастничето ми, при мен си, няма страшно. Бог е с нещастните и ще ти помогне!

Пак тия ужасни сънища, как  отнасят Неви с дървена кутия и всички гледат лошо…и…улицата…и после глада…боя от хора и кучета…Стига-а-а!!!

Тя вече спи и диша равномерно и тихо.

Наистина ли, в мен има страшно животно? Ами, ако то излезе и се вмъкне в момичето ми, и тя почне да се надува и да я боли, като мен.

Гедеон стана разтреперан и бавно се изхлузи от леглото. Безшумно слезе по стълбите, бутна врата и излезе навън.

Залитайки тръгна по снега и стигна до някакъв храст в полето.

Колко е студено, и как нямам сили.Нека стигна поне до храста.Там ще поспя и утре на път.Далеч, далеч… Страшното животно, да не влезе в момичето ми…Сега пък усещам, някаква топлина… може би…Кой ме вика?...

- Гедеоне…Гедеоне-е…Къде си юначето ми?

   Гедеон, за последно издиша и малката му, като снежинка душа полетя нагоре, към облаците, за да си говори… говори с Неви… Което го правеше вече години, гледайки в тях, докато беше жив…

                                   -2-

Старнно, нищо не ме боли, и съм толкова лек…! Виждам, някак  по- високо от преди… Но защо,  моето момиче плаче до тоя храст? И каква е тази топка от косми в снега?

Гедеон погледна нагоре. Над него в нощното небе светеше отвор, завихрящ и поглъщаш тъмнината.

Започна светът под него, все повече да се отдалечава.Къщата на Мария стана, като точица, постепенно и полето и всичко се отдалечи.Земята  бе, като сапфирено топче и една след друга се трупаха все повече звезди и всичко бе един хаос, завихрен към светещия отвор. Но там не го чакаше никой. Тя беше просто всепоглъщаща светлина и Гедеон се разтопи в нея, ставайки част от това огромно светло нещо.

                            Невъзможна любов

     Беше тиха уличка в огромния шумен град. Стари постройки и няколко магазинчета малки. В едно от тях, се беше приютила работилницата на бай Никола. От години, там ремонтираше колелета и го знаеха в целия квартал.Сутринта при него дойде разплакано момиченце с одрани колене и счупено розово колело.

-Що плачеш, мойто момиче? – попита Никола

- Ами… ами.. Паднах дядо! И колелцето ми се счупи, а нямам друго.

- За туй не се реве! Дядо Никола, ей сегичка ще го направи по-хубаво и от ново. Я си избърши сополките, че виж на какво приличаш!

Момиченцето смъркайки, започна да си бърше лицето.После с любопитни очи огледа работилницата.На една от стените видя много красива роза, направена от метал, под нея имаше нещо написано, но беше още много малка и не можеше да чете.

-А цветенцето ти ли го направи?

-Да Ангелче, преди много, много години, когато бях млад. Беше за едно такова същото ангелче, като теб.

-А ще ми разкажеш ли?

-Не сега малкото ми, трябва да ти направя колелото, пък и друга работа има. То при мене, все има работа.-изпъшка човека.

- Утре, като се разходиш с колелото ела, ще те черпя бонбони и ще ти разкажа. А може и приказка, да ти разкажа.- подсмихна се Никола

И така започна една дружба, която трая години. Детето идваше всеки ден и слушаше приказки, а като порасна стареца му говореше за живота, и колко трябва да се пази от лошите.

Детенцето, стана девойка от красива, та по-красива.Като излезеше на улицата всички я заглеждаха. Но нея не я интересуваше това, защото имаше дядото мечтите си и малко сприхавия си нрав.

Забравила за розата, която видя, като малка един ден отново попита стареца.

-Нали преди време обеща, да ми разкажеш за розата, за кого я направи.

-Ти пък си била много паметлива ма, моме.!-Ха-ха. Направих я за единствената жена, която обичах, ама тя нещо не ме хареса и отиде далече, далече по белия свят.

-А, хубава ли беше?

- Нямаше по-красива жена, само май ти си ми по-хубава! Ха-ха-ха

-Стига си пести думите, разказвай!

-Няма, какво да се разказва, то трябва да се преживее, а като го разказваш е нищо.Влязло от тук, пък излязло от там.

-За теб виждам и сега, че си бил хубав.

- Да се стягаш и да не говориш глупости, каква хубост, какви прелести. Не виждаш ли, че съм един дъртак? И да не съм те чул повече туй да го казваш!

- Но, ти за мене си най-красивия човек.

- Ей, дете, ти съвсем изкукурига. Не се подигравай със стареца!...Бил съм най-красивият…Се едно да викаш на пън, колко е хубав.Той, само за огъня става. Ха-ха-ха.

- Аз пък ти казвам истината!!! За мен си най-красивия… И те обичам.

-Бързо ставай от стола и марш в училище! Щото ша пада бой!

Момичето излезе от работилницата и бясно си скубеше един кичур от дългата коса, та чак я заболя главата.

На другия ден работилницата беше затворена.Момичето хлопа обикаля от всички страни, но нямаше, как да влезе.

Така продължи близо седмица.Накрая реши да прескочи оградата и го направи.Къщичката отзад, също беше заключена. Взе един камък и разби стъклото на врата .

-Ало…Никола!

Направи няколко крачки и беше в дневната. Не бе виждала, толкова много рисунки и картини и то направени, сякаш от голям майстор.

На пода, до един триножник беше паднал стареца, а от устата му се стичаше струйка кръв.

- Защо-о-о…!!!

Клекна до него.Все още дишаше, но много неравно и тихо.

- Ей сега, ще повикам Бърза помощ! Само не умирай моля те… Не умирай, няма да го понеса!

Тя постави главата му на коленете си, а косите и нежно галеха старческото лице.

Клепките му потрепнаха и той бавно отвори очи.

- Ти ли си Ангелче, чувах те в съня си. Не плачи миличко...- закашля се и от устата му отново потече кръв.

- Моля те не умирай! Как ще живея сама? Обичам те, толкова много...

- Повикай докторите, да ме позакърпят, че да се помъча още малко... Пък и ти да спреш да плачеш.

На другия ден пред работилничката стоеше дървен ковчег, а на вратата забравен се полюшваше надпис "Отворено"

Уличката беше тиха. Само едно момиче с развети коси, гледаше с празен поглед в нищото.

Край

Буря ( Нощта на светулките)

Беше прекрасна лятна нощ. Той вървеше с разперени ръце сред житата. Край него кръжаха хиляди светулки. Носеше се аромат на треви. Песента на щурчета и цикади. В далечината се чу крясък на сова.

Небето се раздра от огнена светкавица. След секунди дойде гърмът и тътенът.

Настана тишина. Светулките се скриха в житата.

Единични едри капки падаха глухо в прахта.

Няколко бяха на лицето му, като сълзи.

Идваше буря.