Dec 8, 2020, 4:00 PM  

Разказът 

  Prose » Narratives
437 3 11
28 мин reading

Разказът

 

Бил съм в 42 страни.

Каза Странникът и бавно отпи от чашата с ракия.

После светлите му очи потъмняха и в тях се появи нещо, приличащо на тъга.

В две от тях бях на косъм от „гушването на букета“- добави той. Но както е писано в Библията, допълни замислено, сигурно имам няколко живота...или като Енох или като Пророк Илия. Всъщност, продължи той, Светото писание е най-лъжливата книга, написана незнайно кога и незнайно от кого... Защото възхвалява онова, което не можеш да пипнеш и да видиш и отрича и порицава онова, което е неоспорим житейски факт. Който я е чел от началото до края, но не по диагонал, ще се съгласи с мен...

...

 

Бяхме се запознали преди около седмица в магазинчето на селския площад, в което продаваха почти всичко. И което служеше едновременно и за място, на което с ръждясали кабърчета се закрепяха поредните некролози. Селцето беше затънтено и обезлюдено, сиромашки сгънато в полите на митичната Странджа. Имах наследствен имот, който наобикалях не много редовно, надявайки се при поредното ми посещение да заваря неограбен или с изтърбушени врати и прозорци. И с изскубнати от мазилката жици, които мургавите ни сънародници продаваха във вторични суровини. Имота водеше неравна битка за оцеляване с Майката Природа и Времето, но съпротивителните му сили бяха на привършване. Те бавно и полека ги изсмукваха с всеки изминал сезон. Почиствах доколкото мога буренясалия до кръста двор, забивах тук там по някой пирон, мазвах с боя изсъхналите и олющени черчевета на прозорците, подменях някоя и друга счупена керемида, обирах паяжините по ъглите на прашасалите стаи, пълни със застоял и напомнящ на минали по хубави времена въздух, но особено желание, време и финансови възможности нямах, за да предприема мащабни реформи...

До момента, в който се запознах със Странника всичко в имота изглеждаше горе долу наред.

...

 

Не носеше часовник. Нито златен синджир с висулка, пръстен, обеца на ухото, или друг моден аксесоар. Нямаше татуировки. Нямаше дори и джи ес ем, толкова разпространена днес високотехнологична придобивка. Но вдъхваше някакво необяснимо и особено доверие с бялата си коса, сини очи, гледащи спокойно и някак си наивно по детски, със спретнатите качествени чисти дрехи и с изказ, който те караше да слушаш без да задаваш въпроси.

...

 

Тази ракия е хубава. Ароматна и силна. Каква е? Попита Странника.

Широка мелнишка, домашна гроздова, 55 градусова, един приятел ми я праща от Сандански, отвърнах.

Пиехме на двора, на сянка под стария орех, на една разкривена и прогнила масичка, застлана с eвтина, прокъсана по ръбовете мушама. Замезвахме с прясна краставица и малко сирене, полято с олио и поръсено с лют червен пипер.

 

На мен ми е силна. Имаш ли малко лед? Попита.

Нямам, защото хладилника ми е стар и скапан, но в избата имам шишета с вода. Изворна. Студена. Сега ще донеса, отговорих.

Хубаво. Навремето предпочитах качествено уиски, но с годините разбрах, че най здравословното и добро питие е истинската домашна гроздова ракия. Стига да не прекаляваш. Друг твърд алкохол не употребявам, отговори Странника.

...

 

Донесох водата, той наля малко в чашата с ракия и продължи.

За държавите не съм много сигурен. Може да са 42, а може и да не са. Не съм правил точна сметка. Но в едно съм сигурен. Че съм бил свидетел на три пълни Слънчеви затъмнения, няколко обмени на парите, няколко купонни системи и няколко "смени" на нашите "системи"...Видял съм и Халеевата комета, която, както предполагам знаеш, минава веднъж на 80 години. Яздил съм слон в Индия, където видях и усетих какво е в действителност бедността. Но хората там бяха усмихнати и щастливи по своему...Ръкувал съм се, неофициално, разбира се, с Нарендра Моди и Соня Ганди, която между другото е чистокръвна италианка, и това благодарение на нашия посланик там. А той ми е близък приятел от години и съсед...Влизъл съм в космическия кораб „Салют“ и капсулата му в Байконур, стискал съм ръцете и съм се прегръщал с космонавти-няколко пъти герои на СССР и имам уникални черно-бели снимки, които пазя като очите си...

Притежавам лични автографи от Ани Ленъкс, Дейвид Гилмор, Валентино Роси, Салваторе Скилачи и Антонио Матарезе. Но тези имена едва ли говорят нещо на младите – като теб...

 

Православен християнин съм, приятелю, въпреки факта, че половината ми живи роднини са италиански граждани. И съм кръстен в патриаршеската катедрала „Св.Неделя“ в центъра на София. Въпреки това обаче, имах щастливата възможност да видя на живо петима папи – от Павел Шести насам, да слушам някои от посланията им, да усетя неповторимата атмосфера на площад Св.Петър...И не само на него...Влизал съм в катакомбите на Рим, прекарвал съм безброй часове в музеите на Ватикана, когато достъпа беше свободен и безплатен. Усещането е неповторимо...Завършил съм първото си образование в престижния университет „Ла Сапиенца Мунди“ в сърцето на Рим. И като студент опитах за пръв и последен път „джойнт“ на пиаца Навона, където се събираха вечер съвипуксниците ми. И да ти кажа, приятелю, че Вечния град не е това, което виждат хилядите туристи. Познавам го като джобовете на старите ми панталони. И ако питаш мен, не всички пътища водят към него...защото в Рим съществуват хиляди необикновени и странни места, които пазят своите тайни и остават скрити за погледа.

 

  

Искаш да знаеш и как щях да "гушна букета" ли? И как прескочих черната дупка?

Една шепа хора го знаят, още по-малко са го изпитали на гърба си, но човек докато диша има много да преживее, осмисли, изстрада, да печели или да губи, да става свидетел на неочаквани срещи и още по-неочаквани раздяли...

 

Да се ражда и умира, да се влюбва от пръв поглед, да си мисли, че има приятели, които в първия удобен момент ще го предадат и ще му забият ножа в гърба, че е достигнал вечното спокойствие, духовно равновесие и щастие, колкото и ефимерно да звучи, но най -важното според мен е да останеш такъв, какъвто си-

мислещ индивид...унесено говореше Сранника. Живота е пълен хаос, приятелю! Но и в този хаос има известен порядък. Стига да притежаваш способността да го забележиш и анализираш...

 

Слушах без да го прекъсвам, въпреки, че не бях напълно съгласен с някои от констатациите му.

...

 

И така...ще ти разкажа с подробности...

Случи се преди около двайсетина години. В Африка. Бях препоръчан от бивш посланик и нает с временен договор за една година от една чуждестранна частна фондация, която имаше благородната и некомерсиално-политическа мисия да се грижи за деца-пълни сираци. Без значение дали са останали такива при военни конфликти, смърт на родители или други обстоятелства. Собственичката – безумно богата стара холандска госпожица за целта възлагаше за изпълнение измислени от нея ексцентрични проекти. За това помагаха неизчерпаемите й банкови сметки, като проектите бяха насочени в страни от третия свят, предимно в Латинска Америка и Африка. В интерес на истината трябва да ти кажа приятелю, че доста от тези проекти затихваха, не се реализираха и умираха безславно. Но това не пречеше на госпожицата да опитва с неподозиран ентусиазъм, въпреки напредналата й възраст, отново и отново...

 

Преди заминаването трябваше задължително да направя имунизации-холера, малария, едра шарка, хепатит, жълта треска...Май имаше и още една, но съм забравил...

Заминах първо за Холандия, в едно малко градче- Бокстел на границата с Белгия, където беше седалището на фондацията, за да се запозная и да подпиша обемистата документация по договора, после с моя партньор - Фери Хазенберг, изключително читав и честен холандец, отговорен към всички и за всичко, заминахме за Белгия. И оттам с многочасов полет пристигнахме в Руанда. По-точно в столицата Кигали. Всъщност трябваше да бъдем трима, но в последния момент другия холандец - Ханс Слоот го изпратиха в Латинска Америка по други задачи.

Отговорността и задачата ни беше една единствена - да организираме и построим фурна за хляб. Да! Да! Най обикновена малка фурна за хляб, която заедно с обучителното помещение към нея имаше за цел едно единствено нещо - да научи децата на най-древното изкуство. Правенето на хляб...

Всичко вървеше по план, работата напредваше, фондацията изпращаше оборудването безмитно , машини втора ръка, които работеха безупречно, дейностите вървяха по график.

 

Докато един ден ми стана зле. Не зная дали беше реакция от ваксинациите, храната или водата, която не ставаше за пиене, жегата и мръсотията, но се почувствах много зле. Повръщане, втрисане, температура над 40 градуса...не бях на себе си. През ноща усетих, че нещо става... Привиждаха ми се случки и събития от далечното ми детство, починалите ми отдавна роднини, започнах да говоря с тях уж заспал, но буден с отворени очи, усещащ всичко, ставащо около мен. Плувах и летях нанякъде с някакви плавни движения като на забавен каданс, пълзях на четири крака по покрива на старата ми кооперация в центъра на София, търсейки някакви въображаеми гнезда на врабчета,тичах по нанагорнища, задъхан и без сили, все едно с вързани крака. По кожата ми излизаха мехури, които се пукаха и боляха ужасяващо....Черни дупки ме поглъщаха и въртяха като в центрофуга на развалена пералня и после ме изплюваха сдъвкан и облян в студена пот на не дотам чистото ми легло...Не зная колко е продължила тази агония. Часове или дни...

 

Абе, жив мъртвец ти казвам! Фери бил обезумял от притеснение, след време ми разказа.....нито доктор, нито лекарства...нищо!! Една сутрин отишъл до фурната, разказал на местните, които ни помагаха с каквото могат и един от тях го успокоил. Чакай, казал, Мастър да отида до една позната и да взема нещо... Донесъл черньото едно неизмито прашасало стъклено шише с някаква мътна отвара в него и една ръждясала консервена кутия пълна със смрадлив зеленикав плесенясал мехлем и му казал - Мастър, давай му да пие по няколко глътки през два часа, а с мехлема го мажи обилно вечер. Ама целия! От главата до петите! Гарантирам, Мастър, че синеокия ще оздравее..

 

Нямам никаква идея, още по-малко представа или спомен какво ми е давал да пия и с какво ме е мазал Фери Хазенберг, но след пет - шест дни бях като новороден! Изкарах десет незабравими месеца от сегашния си живот там. И които ще помня докато съм жив.

 

Така и не разбрах от какво бях болен. Но се гордея, че със скромните ми усилия и с незаменимата помощ на Фери успяхме да завършим работата до край. Преди време Фери ме информираше за състоянието на фурната, защото ходеше периодично за профилактика на оборудването, но от няколко години нямам информация. Надявам се, обаче, фурната да работи все още...и да радва децата. Нямаш представа как им светят очите когато облекат бялата униформа...

 

 

Странника отпи внимателно от чашата с ракия и продължи - Омръзна ми да скитосвам като несретник по света и реших да приключа с всичко. Устроих се що-годе в малко градче в Италия, но след земетресението на 6 април, 2009 година, загубих всичко..дом, покъщнина, пари. Вярно, че застраховката покри голяма част от загубеното, но не исках да изживея оставащите ми дни по палатки и фургони.....

 

После се прибрах окончателно в България. Ходих по доктори, изследвания, скенери и тем подобни глупости. Сума ти пари и време пръснах на вятъра. Разказвам им всичко, а те вдигат гузно рамене, споглеждат се и викат - изследванията ви са перфектни господине, не откриваме нищо тревожно в състоянието Ви, „статуса“ Ви е отличен, нямате никакви увреждания, напълно здрав сте...Може да е било някакъв вирус, може да е било от храната, може да е било от...така и не казаха нищо конкретно...Но менталните травми не са зарастнали и се активизират отвреме-навреме. А няма нищо по-лошо от това, изживяното през годините да те преследва дори тогава, когато си мислиш, че всичко е наред.

В същност, след години, една бабичка в едно  затънтено селце - като това, ми каза, че съм прекарал остра форма на херпес зостер. Не съм сигурен, но може и да е била права бабичката. Те имат богат жизнен опит.

 

Та такива ми ти работи, приятелю...Разказвам ти всичко това, за да разбереш, че има освен лоши и хубави неща в живота...Нали ти казах, че съм се раждал и умирал... Оптимист съм бил винаги и ще остана такъв докато дишам! Оптимизма не би следвало да се захвърля като използвана непотребна салфетка. Или както е казал един от героите на великия Виторио Де Сика – „В живота, за да разбереш истината трябва да умреш поне веднъж. Така, че е по добре да умреш докато си млад, за да имаш време да се възстановиш и да заживееш отново“...

 

Странника надигна пак чашата и отпи с удоволствие. После допълни - трудно се живее днес. Хората нямат вяра. Или ако им е останала малко, я загубват на третия ден. А без да вярваш и да се надяваш на нещо по-добро, значи си жив умрял. И за огромно съжаление повечето хора днес са такива...живи умрели. Не е прав онзи, който твърди, че надеждата умирала последна. Нееее...Вярата умира последна, приятелю! А оптимизма заедно с нея. И това е заковано вовеки на портите на Ада. Надежда всяка тука оставете...Но за вярата и оптимизма никой нищо не казва...

...

Криво ляво допихме половинката. Без да разменяме реплики. Странника извади евтина машинка за цигари, лъскава чуждестранна кутия с ароматен тютюн, сви цигара, запали я, смукна дълбоко и въздъхна угрижено. Проследявайки учудения ми поглед каза- Фери ми изпраща тютюн отвреме-навреме. Други цигари не пуша. Все още сме добри приятели, макар, че не се чуваме и виждаме често както преди. Напоследък има проблеми със сърцето. Сложили са му няколко стента...Ако попадна случайно на интернет, ще му пиша на мейла...Искрено се надявам да е добре...

...

 

Май някъде падна градушка, каза Странника и вдигна светлите си очи към небето. Замириса ми на колендро. Тази миризма не може да се сбърка с друга. Но може и да е от тютюна. Холандците са ненадминати майстори в ароматизирането му.

Допуши цигарата, старателно угаси угарката в пепелника и със загадъчна усмивка гледайки ме право в очите изрече в скоропоговорка - "ди кат де крабт ди круулен вандер траабт"...

Погледнах го смаяно. Ако те интересува какво значи, помоли някой да ти го преведе, каза. Ти си добър човек. Умееш да слушаш, без да задаваш излишни въпроси. А и ракията ти е превъзходна. Доста съм изпил през дългия си живот, но твоята действително е такава! Пожелавам ти здраве и дълголетие!

И си тръгна лекичко прегърбен.

 

Повече не го видях.

При поредното навестяване на запуснатия имот, попитах за него в магазинчето на площада.

Казаха ми, че заминал нанякъде преди време. Мимоходом споменал пред седящите на пейката пред магазина, че смята да отиде пак до Индия. Защото въпреки неудобствата, нищетата и нетипичните нрави там, се чувствал значим и неочаквано спокоен...

Странни и неведоми са пътищата Господни. Не всекиму се отдава възможността и щастието да ги пропътува от началото до края. Струва ми се, че Странника беше един от щастливците....

 

Дори не му знаеха и името.

Но може би така ще е по добре за всички.

 

с. Пясъчево/Симеоновград

 

© Dimitar Ikimov All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Чела съм, пак го прочетох с удоволствие.
    Привет .
  • благодаря, Галя! историята е истинска. както и героите в нея.няма нищо измислено или "фризирано". радвам се, че се спряхте, прочетохте и коментирахте...
  • Прочетох с интерес и удоволствие.Благодаря, за което! Историята е интересна и вълнуваща сама за себе си, а начинът по който е разказана я прави да изглежда едновременно и оригинална и автентична! Това е един от онези разкази, за които може да се мисли дълго след прочитането му. Поздравления!
  • благодаря Ви сърдечно, Петър1!!!
  • Много се радвам, че отново откривам добри разкази тук. Вашият е един от тях. Благодаря!
  • пожелавам ти винаги да получаваш такива отговори.бъди здрава и се пази!
  • Това е един от отговорите, които обожавам да получавам. Да, наистина няма смисъл, там където няма смисъл.
  • няма смисъл да го гледам , щураче! бил съм и в Рая и в Ада...
  • Все пак гледай филма. Няма да съжаляваш
  • благодаря за отделеното ценно време.революционните прозрения са лични изживявания.нищо лично към Вас. още веднъж благодаря, че прочетохте и коментирахте. успех!
  • Не съм съгласна с някои сентенции изказани тук, но това няма значение. Разказът ми напомни за един прекрасен филм по действителна история - "От другата страна на Рая". Историята ти не е вълнуваща и с някакви революционни прозрения, но добре си я разказал, щом я прочетох до края
Random works
: ??:??