На следващия ден се появих в отдела изтипосана в униформа и с новоподареното оръжие на колана. Камата ми харесваше, така че не виждах никакъв проблем да си я нося. В крайна сметка, с нея си служех по-добре, отколкото с пистолета. Само се наложи да я омагьосам малко, за да не излиза при металните детектори и скенерите, че иначе имаше шанс да се окажа с белезници и в кафеза на някое друго районно. А тая опция хич не ме блазнеше.
Още с влизането в сградата, заварих стълпотворение. В кафеза срещу дежурния имаше трима малолетни, очевидно престъпници – иначе нямаше да са в кафеза. Видима възраст – между десет и петнайсет години, любопитно, какво ли бяха надробили? Двамата бяха нещо много омърлушени, но третият се беше облегнал на решетката и като ме видя, реши да се направи на много отворен:
- Ей, маце, много си яка... Що не дойдеш насам, да ти я сваля тая униформа?
Днес, за беля, бях облякла униформената пола. Реших да игнорирам провокацията и направо се обърнах към дежурния, злополучният Иванушка от сутринта на раняването ми, когото бях нарекла за себе си Иванушка Глупака.
- К’ви са тия вътре? – попитах го аз и той подскочи.
Мисля, че се чувстваше леко виновен, че са ме ранили точно когато той е дежурен. И подозирах, че Глухарьов и приятелят му, Антошин, имат пръст в това.
- Влезли в един мол и се пробвали да оберат продавачката в магазина за парфюми с пистолети-запалки – отговори ми той без да ме поглежда в очите.
- Умни момчета – заключих аз и тръгнах да се подписвам в присъствената книга.
Подписът на Глухарьов беше точно над моя, така че нямаше нужда да питам дали е дошъл. Любопитно, защо толкова рано – още нямаше осем сутринта. Аз бях дошла по-рано просто ей така, за разнообразие. Малолетният пишман престъпник обаче сметна за нужно да се обади в тоя момент:
- Аз съм мъж! – изпиука той с още недомутирал глас, който доказваше противното. – Що не дойдеш при нас да ти покажа каква палка имам? – и се изхили.
Другите двама в кафеза се пооживиха – явно им беше интересно как ще отговори какичката-милиционер на отворения им приятел. От вчера ми беше писнало от подобни намеци. Затова се обърнах и го изгледах гадно.
- Още една думичка, пич, и тая твоята палка ще стане на клечка за зъби – казах му с меден гласец и разтворих палтото, че да види канията, която се подаваше под униформеното сако. – Лично ще се погрижа да ти я окастря.
Малкият млъкна и за по-сигурно седна при приятелчетата си. Каква младеж растеше само?! Иванушка Глупака се изхили на тоя коментар и ми смигна. Явно и него го дразнеха тия.
- На кого са грижа тия тримата? – попитах го аз и кимнах към кафеза.
- На теб и Глухаря – отговори той без да вдига поглед от телефона си.
Играеше на някаква игра с гонене на нещо, ама не можех да видя от тоя ъгъл. Сигурна бях, че ползва играта като претекст за да не ме гледа в очите. Игнорирах обръщението към колегата ми. Не разбирах защо го наричат така, но това явно беше някаква закачка в отдела.
- Как така? – възмутих се аз. – Агапов е бил дежурен вечерта! В момента няма осем, а като ги гледам тия седят от по-рано. Би трябвало още да е на смяна! Защо ние?
Откакто бях тук, работа на Глухарьов означаваше работа за мен. Все пак ме бяха прикрепили към него.
- Така е, но Глухарьов изтегли делото при него – делово ми отговори въпросният Агапов, който тъкмо излизаше.
Вече дори си беше сложил шала. Тъкмо се канех да добавя нещо и Агапов ме разоръжи:
- Прави ми лична услуга. Благодаря ви и на двамата, Наташенка! Лека смяна!
- Лека и на теб! – промърморих аз и се запътих към кабинета ни с Глухарьов.
Още не му бях казала за вчера, а като гледам щяхме да имаме и друга работа. Денят се очертаваше маса натоварен, може би най-натовареният, откакто бях тук. Нямах представа колко съм права – надолу по коридора попаднах на двама души с вид на чужденци, които разпалено обясняваха нещо на английски на Стас Карпов. Той също се опитваше да си тръгне, явно, но те не го пускаха да си ходи. Дърпаха го за палтото и разпалено му обясняваха нещо. На него много му се искаше да удари някого (той, нали е оперативен, така е свикнал да общува), но те бяха толкова любезни и настойчиви, че просто не се получаваше. Като ме видя, той ми махна с ръка да дойда на помощ.
- Какво става? – попитах го аз в движение и се озовах до него.
- Не знам, нищо не им разбирам – отговори той, докато се мъчеше да се откопчи от ръцете им. – Само „полиция, полиция“ повтарят. Знаеш ли английски?
- Как няма да повтарят – та ти си униформен! Жив полицай! Ще се разберем – отговорих аз и се обърнах към двамата, които го дърпаха – Какво се е случило?
- Мис полицай, нас ни обраха – отговори ми мъжът. – Искаме да ни намерят откраднатото. Този мистър тук не ни помага – и той изгледа обвинително към Стас, който сви рамене.
- Той не ви разбира, а и не може да ви помогне. Оставете го да си върви – отговорих аз и те като по команда пуснаха Стас. Той ми кимна с благодарност и попита:
- Какво искат?
- Обрали са ги, вероятно ще пишат жалба.
- Как, на английски ли? – вдигна вежди той и ме изгледа със съмнение.
- Не, трябва да се обадим в посолството, от която страна там идват. Да дойде преводач.
- Кога ще ни намерят нещата? – обади се дамата.
Явно очакваше, че в мига, в който някой милиционер им обърне внимание, нещата им ще се появят с магическа пръчка. Може би, но не и в Русия.
- Не знам. Ще трябва да звъннем в посолството. Откъде сте? – изстрелях въпросите аз. Чак се учудих как ми дойде на ум думата за „посолство“.
- От Англия – гордо обявиха двамата.
- Добре, стойте и чакайте тук и не пречете на другите колеги – отговорих аз. – Приятна почивка, Стас!
- Лека смяна, Наташа!
Стас не чака втора покана, а се запъти надолу по коридора, сподирян от тъжните погледи на двойката англичани. Като ги погледнеш – все едно излезли от карикатура – достолепни баба и дядо, елегантно облечени със светли дрехи, видимо състоятелни. Такива няма да видиш на спирката на автобуса или в метрото. Англичаните чинно седнаха на една пейка и зачакаха – това им е хубавото на чужденците, кажеш им нещо и те изпълняват. Ама къде са тръгнали по районните без да знаят руски?! Искрено се съмнявах, че има много сътрудници, които да са в състояние да се оправят с тях. То и аз не бях, но се налагаше...
Така, вече имах две задачки – да обясня на Глухарьов за вчера и да приема жалбата на тези двамата. Плюс, че трябваше да се обадя в английското посолство за преводач, защото иначе нямаше да се разберем добре. Моят английски далеч не е невероятен. Продължих към кабинета на Глухарьов, а там – опашка. Или по-скоро тълпа. Направо бяха задръстили коридора – имаше поне трийсет души. Като ме видяха, всички мигом не наобиколиха и почнаха да викат един през друг:
- Другарко следовател, нас ни обраха...
- Всичко ни взеха, документи, паспорт, пари...
- На мен чантата...
- Тук не ни пускат да влезем, безобразие...
- Кога ще говорим с началника?
Даже някои се опитваха да ми подръпват униформата, че да им обърна повече внимание. Слушах какофонията няколко минути и креснах:
- Тишина! – вдигнах ръце и отстъпих крачка назад, за да покажа и със знаци. – Не забравяйте къде се намирате! Това е районно управление, а не будка на пазара. Какъв е този безпорядък?! Не можете да влезете при следователя всички едновременно. Чакайте си реда! – някой се опита да възрази, но аз продължих: - Ако още някой се опита да ме заговори или да ми попречи да вляза в кабинета си, ще го считам за възпрепятстване на длъжностно лице, ясно ли е?
Хората се умълчаха. Даже някои чинно си насядаха по столовете в коридора или се строиха до стената. Те бяха доста разнородна тълпа от всички възрасти – бабички с пазарски торби, достолепни мъже на средна възраст, ученици, гамени на по двайсет и няколко. Явно обаче униформата си каза думата, защото се въведе временен ред и ме пуснаха да отворя вратата на кабинета. Аз мислено се чудех дали пък за тоя месец и половина не съм поприхванала нещо от Глухарьов и колегите му. Преди това и през ум нямаше да ми мине да се оправя толкова бързо с такава ситуация. Сега, смея да твърдя, ми се получи доста добре. Тъкмо отворих вратата и започнах:
- Серьожа, няма да повярваш... – тогава обаче видях, че в кабинета също е пълно.
Пред бюрото на Глухарьов стояха мъж и жена на средна възраст и си крещяха един на друг. Семеен скандал със свидетели. Аз бях влязла точно в кулминацията.
- Ти си пълна идиотка, Лера! – крещеше мъжът и явно го правеше отдавна, защото беше червен като домат. – Да ме домъкнеш тук заради подобни глупости!
- Ти си идиотът Пьотр! – не му оставаше длъжна жената. – Ако не беше такъв идиот, още щяхме да сме женени! Вазата ми е подарък от майка ми, а ти си я откраднал?! – тя пусна няколко сълзи за драма.
- Аз? Ти луда ли си? Ама да, всъщност си луда, аз ли не знам, 20 години живях и се мъчих с теб! – вдигна театрално ръце към тавана злополучният й бивш съпруг.
Глухарьов ги гледаше с видима досада и ми направи знак да вляза. Аз се облегнах на ръба на бюрото си да гледам. Тия двамата щяха да ми бъдат много забавни, ако нямахме още един тон работа. Иначе бяха като карикатури на типичното руско семейство – жената ниска и дебела, мъжът й висок и кльощав. На мен ми беше донякъде забавно, но на Глухарьов – не. Моят партньор изведнъж удари по бюрото и кресна:
- Млъкнете! – мъжът и жената явно не го очакваха, защото наистина млъкнаха и го погледнаха учудено. Той продължи: - Тук е районно управление на милицията, няма да слушам крясъците ви! Сядайте веднага! – те седнаха на местата си.
- Ще пишете ли жалба за вазата, или не? – попита той жената.
В целия му тон се усещаше, че ако някой още веднъж си позволи някаква волност, ще изхвърли и двамата на момента. Интересно, кога ли се бяха домъкнали? Впрочем проверих аурата на мъжа – той наистина не лъжеше.
- Ще пиша!
- Ама Лера, нали ти казах, че аз не съм я взел?! – вдигна ръце към тавана мъжът.
- Ще пиша! – истерично повтори тя и го изгледа гадно. – Виновниците ще си получат заслуженото! – мъжът явно искаше да каже още нещо, но Глухарьов вдигна ръка.
- Оставете гражданката да си напише жалбата – отговори той с дежурния си тон. – Това е нейно право!
- Именно! – обади се жената, докато вдъхновено дращеше по листа.
- Вие си пишете! – отговори й следователят и ме погледна съжалително над главите на двамата тъжители.
Трябваше да изчакам. Затова се наведох да пусна компютъра, че поне да свърша нещо междувременно. Вентилаторът послушно се разбръмча. Друго си е това практиката. Глухарьов тия двамата ги разтърва за секунди. Аз с моите отвън доста се мотах. Но пък от друга страна бях горда, че не избягах с писъци по коридора. Преди месец, определено щях да ги омагьосам. Сега се справих само с думи. Оперативната работа си имала и предимства.
Докато компютърът се включи, използвах времето да си сваля палтото. Още не си бях взела служебното оръжие, но това щеше да почака. После седнах зад бюрото си и потърсих телефона на английското посолство в Москва. Да се оправят със своите граждани. Обаче трябваше тия двамата да излязат от тук преди да позвъня.
Най-накрая жената приключи с дращенето и подаде каквото там беше писала на Глухарьов. Той му хвърли един поглед и остави листа най-отгоре на купчината.
- Приемам жалбата. Ще заведем дело и ще видим какво може да се направи – успокои той жената. Тя и мъжът станаха. – Свободни сте и гледайте да не се избиете по пътя – махна им с ръка той.
Ясно беше, че е време да си вървят, но жената не схвана намека.
- Ама как така, само толкова ли? – попита жената невярващо.
Беше стиснала чантата си в ръце. Мъжът се опита да я изведе за лакътя, но тя рязко се освободи.
- Така, така – спокойно повтори моят партньор. – Жалбата е приета, ще заведем дело. А сега, напуснете кабинета ми. Имам и други потърпевши! – продължи той с леден тон и двамата побързаха да се изнижат.
- Извинете ни... – промърмори ми мимоходом мъжът.
Само кимнах. Често му се случваше, май, да го излагат на публично място. Май почвах да разбирам защо се е развел.... Винаги съм смятала, че хората деградират с годините, но какво ли беше видял в нея, че да я търпи цели двайсет години? Искрено се надявах аз да не съм такава един ден.
© Бистра Стоименова All rights reserved.