Римски пътепис
Кацнах в Рим. Пътувах много удобно с почти безплатния директен полет от София. Самолетът ме изсипа като кетчуп върху безкрайната пица от улици и аромати.
На „Термини“ ме посрещна кафе, по-горчиво и от първата ми любов. Баристата ме изгледа така, сякаш съм още един варварин, който иска “капучино след обяд“ – смъртен грях, по-голям и от предателството на Брут. Тибър изглеждаше като старец, който отдавна знае, че всички империи си заминават рано или късно.
По мостовете с любовни катинари
аз не заключих нищо – ключовете на сърцето си отдавна бях изгубил в една друга съседна столица.
Испанските стълби – килим от хора,
върху който стъпваха мечти и се търкаляха сладоледи. Седнах там, да изглеждам замислен, а един турист от Япония ме нарисува за пет минути и ми продаде рисунката за пет евро. Сега си имам портрет, на който изглеждам по-умен, отколкото съм.
Колизеумът… един паметник на безброй гладиатори, умирали през годините под бурните аплодисменти на тълпата. Днес арената е жива, заради въздишките на туристите, а и от шушукането на гидовете развяващи знаменца над главите си. Аз си представих една люта битка – но между двама ММА бойци, които спорят кой от тях е изцапан с повече кръв.
Ватикана бе царство на вярата и сувенирите. Стоях на опашка два часа,
за да разгледам за няколко минути Сикстинската капела. Щом вдигнах глава – една гола женска фигура ми намигна (а може би това беше просто една лампа). Пазачът извика: „No photo” Аз пък си направих снимка със сърцето, на което имах бленда и филтър.
Катакомбите бяха студени и тесни като тайна, която никой не иска да признае. Въздухът миришеше на един пръст прах и много дълъг период от време. Някъде там, между костите и сенките, почувствах, че Рим не е само история, а и напомняне, че всички сме временни туристи на този свят.
Вечерта дойде едновременно с бутилка вино и с уличните музиканти на „Трастевере“. Един цигулар свиреше „O Sole Mio“, а аз му пригласях с фалшиво пеене. Жената на съседната маса ми се усмихна – и за миг се почувствах по-вечен от града…
Рим е картичка, която никога не можеш да изпратиш, защото е твърде голяма, твърде шумна, твърде пълна със сенки и смях. И докато си тръгвах с куфар, натъпкан с магнити и умора от видяното, си казах: Не аз посетих Рим – той посети мен и ме остави като графит на стената на времето:
„Бях в Рим и пак ще се върна, с билет, със стих или с пътепис написан от ИИ”
Край
Здравейте приятели! Позволих си да кача този текст, сътворен от ИИ - в мой стил (ИИ вече има данни за мен в паметта си) и с малко моя редакция, и си признавам, че се… изплаших! По същия забавен и плашещ начин ИИ ми написа пътеписи за Мадрид, Ню Йорк и София. Предполагам че ще може да напише и за всеки един друг по-голям град в света.
Ще ми бъде интересно да разбера и вашите мнения по въпроса с ИИ.
Юри Йовев
© Yuri Yovev All rights reserved.
Четейки горния пътепис (добре, че е кратък) си казах, че има твърде нехарактерни за теб къси изречения и най-вече липсва скритата рима, която се прокрадва и в прозата ти, Юри. Бележката в края на текста обясни и текста 