Родена в сън
Родих се в самотния сън на звездите на малка планета в покрайнините на Вселената. Пръстен от гъсти мъгли я закриваше и на практика беше невидима. Живеехме щастливо. Сутрин се къпехме в роса, тичахме из изумрудената трева, пускахме хвърчила и гледахме как се закачат по буклите на розовите облаци. И вятърът обичаше да си играе с тях.
Тук Вселената бе изляла най-чистата си мисъл. Всичко беше съвършено. Красотата ни заобикаляше отвсякъде. А най- хубавото беше магията. Всеки от нас притежаваше по една. Затова никога не скучаехме. Всеки ден бе различен. Използвахме магиите си, за да създаваме още повече красота и да се забавляваме. Имахме всичко. Имахме цялото време на света.
Докато един ден…буклите на облаците увиснаха, вятърът замря, а яркото ни слънце и седемте му невести – луни потъмняха. В средата на огромната поляна, където играехме се материализира голямо черно кълбо. Помислихме, че някой си прави неуместна шега, но досега подобно нещо не се беше случвало. Замириса на страх. Всъщност тогава не знаех какво е, защото при нас това чувство не съществуваше. Поляната се изпълни с народ. Гледахме кълбото – стоеше без да помръдне, появило се от нищото, но някак инстинктивно усещахме, че то също ни наблюдава. После изведнъж се разтече. Черна гъста течност покри тревата и достигна краката ни. Заотстъпвахме назад, но тя ни настигна и ни прикова към земята. Чернотата изсмукваше магията ни, без да можем да направим нищо. Бяхме парализирани. Кълбото отново се появи, още по-голямо и черно и преди да успеем да мигнем, се стопи във въздуха. На мястото му зейна огромна дупка.
Бях родена в самотния сън на звездите. Моята магия бе сънуването. Можех да го правя по всяко време. Сигурно съм сънувала, когато това се случи.
Огледах се. Цветовете ги нямаше, нямаше усмивки, нямаше нищо. Една черна поляна. Черни хора с черни очи. Самотни. Блуждаещи. Като звездите, които ме създадоха. Изкрещях. Никой не ме погледна. Никой не ме утеши. Без магията всички бяха като кукли. Това не беше моя сън. Този сън беше чужд. Бях родена за радост, за слънце, за красота. Не можех да живея повече тук. Застанах над черната бездна, разперих ръце и се хвърлих надолу. Падах и падах. Будна. Исках да посрещна края си с отворени очи. В един доста дълъг миг падането приключи и вместо да се разбия с трясък, се зареях из Космоса – щастлива и свободна. Дали звездите ми помогнаха? Не знам. Те мълчаха. Отново можех да сънувам. Прекосявах галактики, блестях, обвита в космичен прах, ръкувах се с планети, махах на космическите кораби, звездите ненатрапчиво ме напътстваха из пространството, докоснах се до необятността на Вселената. Един безкраен сън.
Ирена стоеше до отворения прозорец и гледаше безбройните мигащи светлинки в ясното небе. Обичаше тази гледка. Звездите я привличаха необяснимо. Видя как една от тях се откъсна и полетя към земята, оставяйки светла диря след себе си. Усмихна се без причина, но с предчувствието, че нещо много хубаво й предстои. Остави прозореца отворен и си легна. Тази нощ сънува едно прекрасно място с изумрудено зелена трева, чисто небе, розови облаци и слънце със седем луни.
© Nina Sarieva All rights reserved.
