2050 година

Бащата на Асен беше от ония луди учени, които не се отказваха и търпеливо провеждаха своите опити в продължение на години. В своята измислена лаборатория, той изобрети машина на времето. Идеята за машина на времето беше стара, много автори - фантасти описваха машината по различни начини. Той  реши тя да представлява нещо като часовник на ръката със зададени точни параметри на времето в което иска да отиде и координатите за връщане. Неговата машина можеше  да изпраща само назад в миналото. След като успя да изпрати една маймунка във времето на динозаврите и да я върне, бащата на Асен му съобщи, че е постигнал успех.

- Следващият ще съм аз – категорично му заяви Асен – ще се върна в Средновековието. Асен беше висок, двайсет и пет годишен мъж със зелени очи и черна коса. Наскоро беше завършил културология .

- Идеята не ми се вижда добра, ами ако ти се случи нещо – не беше  съгласен баща му – по-добре аз да отида пръв…

- Идеята ми е да се върна в XIV в. сл. Хр. – упорстваше Асен – знаеш, че се интересувам от средновековната кухня. Храната и тогава е била много вкусна и разнообразна. Използвали са много билки и местни подправки. Както и много екзотични подправки, достъпни за богатите, били са нещо като белег за богатство. В смесите от подправки понякога са слагали и захар и ястието е получавало сладко - кисел вкус. Дори шафранът, тази на-скъпа подправка днес, тогава е била разпространена навсякъде и е била по-евтина.

Бащата на Асен поиска да каже нещо, но Асен продължи да говори.

- Днес са познати много  кулинарни книги от Средните векове, но няма нито една от Българското средновековие, на практика няма нито една запазена рецепта от българската кухня. Каквото се знае за нея това е от разказите на чужденци. Едва през XIX век има един кулинарен сборник. Затова ще се върна във времето на цар Иван Александър, когато България изживява Втори златен век и ще напиша книга за храната. Ще я скрия някъде, за да бъде намерена в днешно време или по-рано. Не трябва да има и следа за намеса от бъдещето.

Баща му не възрази.

На Асен му беше необходим един месец за да се подготви. Знаеше, че дрехите през тази епоха  са отличителен знак за социална и съсловна принадлежност. Направи си дрехи и книга от папирус, въпреки че през този век хартията все повече измества папируса, не искаше да рискува.

Облече се като обикновен селянин със сиви риза и панталон от груб плат, вълнено наметало, шапка и ботуши и беше готов. Сложи машината на ръката си, написа  1331 година, когато цар Иван Александър се възкачва на престола,  датата за връщане и натисна копчето.

Телепортира се за по-малко  от минута. Огледа се, намираше се в подножието на някакъв конусовиден хълм, около него имаше жилища на хора, явно някакъв град. Беше сутрин, пролет, видя разцъфнали дървета. На върха на хълма се издигаше внушителна каменна крепост. „Това не може да е Търновград“ – помисли  си Асен.

Тогава я видя, беше красива, нежна, като картина на велик художник, не беше виждал по-хубаво момиче. Срещу него вървеше девойка около осемнайсетгодишна, стройна с черни коси, големи маслинови очи и с прави черти на лицето. Беше облечена бедно,с  дълга рокля, с покривало на косите и начелник на челото. Движеше се леко и грациозно като котка. Трябваха му три минути да я съзерцава и да се влюби в нея от пръв поглед. Гледаше я като омагьосан.  Заговори я. Поздрави я. Тя отвърна на поздрава.

- Кой  живее в онази крепост – попита Асен и посочи хълма.

- Ти сигурно идваш отдалече – засмя се тя – там е дома на самодържеца деспот Алексей Слав, той владее Славеевите гори.

Асен се огледа пак. „Значи, намирам се в Родопа планина, но не може да е Мелник, няма ги мелнишките скални пирамиди “– помисли си той – „трябва да е Цепина”. Попита за годината. Девойката му я каза  -  той бързо пресметна, че годината е 1208 сл. Хр. . Асен си спомни, че между 1207 и 1212 г.от. н.е., деспот Слав като независим владетел, живее в Цепина и тя е негова резиденция. Всичко му стана ясно, машината грешно го е пратила вместо в XIV в. в  XIII в. сл.н.е. Асен можеше  да натисне копчето на машината и да се пренесе един век по-късно, но беше пленен от очите на девойката. Реши да остане.

- Идвам от далече. Събирам рецепти за храната на народа ни.

- Знам много рецепти, помагам в кухнята  на замъка на господарите – отговори му момичето.

- Какъв късмет…дали ще се намери и за мен някаква работа в крепостта... Как ти е името?.

- Ела с мен, ще те заведа при готвача…Името ми е Бисера.

След като пристигнаха в крепоста, Бисера представи Асен на готвача, който го одобри за работа.

- Може би си гладен и жаден от дългия път, какво искаш да пиеш, странниче – чиста медовина, оловина или подправено вино? – попита го Бисера и го покани да седне на масата в кухнята.

- Ще пия вино, а как са направени? – тези питиета му бяха познати, но все пак попита той.

Бисера малко се учуди, че не знае тези известни питиета, но му каза.

- Медовината се прави по различни начини – може да е чиста медовина от мед, вода и мая, или с месни билки и дъхави треви, или  с екзотични подправки. Оловината се приготвя от ръж и овес. А виното е подправено с различни билки и чужди подправки.

Бисера сложи пред него храна – сирене, луканка, пълнен хляб с лук, черен хляб, каша от лимец,  малко варено месо, лук и чесън.

- А господаря какво ще яде днес – позаинтересува се Асен.

- За обяд фазан с подправки, а за вечеря пиле по ромейски.

Асен знаеше,че за Средновековието е характерно в едно ястие да се слагат много подправки, понякога повече от петнайсет.

-  Как се готви пилето? – Асен познаваше това ястие от един съвременен учен, припомни си той.

- Запържва се, после се вади месото и в същата мазнина се запържват лук, чесън и бадеми. Към тях се добавя пилето и сок от нар и се задушава - разказа му момичето

 Не спираше да гледа лицето й. Харесваше му.

От другата сутрин Асен започна да помага в кухнята и да научава  рецепти, които старателно записваше. Вечер беше с Бисера, от която също разбираше неща за българската кухня.  Според сезона обикновените хора са яли зеленчуци, зелени треви и месо по- рядко. Също каши и хляб от зърнени храни. Все още не е имало царевица, картофи, домати. Богатите са се хранели по-често с дивеч и местна храна, познавали са и ромейската кухня.

Обичаше да бъде нея, беше влюбен в очите й и в прелестната й усмивка, във всичко. Едва дочакваше вечерта за да бъдат заедно сами.

Така минаха четири месеца. Една вечер Асен се престраши и призна на Бисера, че я обича. Целуна я за първи път. Тя му отвърна със същото. Тогава го реши, ще остане с нея завинаги, за цял живот. Машината можеше да прехвърля през времето само по един човек, а той не искаше да я оставя, обичаше я до полуда.

- Омъжи се за мен – каза той и я прегърна.

- Обичам те от мига, в който те видях – отговори тя и се усмихна, после положи глава на рамото му.

Книгата беше готова. Асен я даде на един монах да я препише на старобългарски език.  После купи желязно ковчеже и сложи книгата вътре. Откри в околните села една строяща се църква и майсторите вградиха ковчежето в една от стените й.  На Асен му оставаше само да се надява хората от бъдещето да го намерят.

 Свали от ръката си машината на времето и заживя щастливо с Бисера, голямата му любов. Никога не съжали за своето решение да остане в XIII век.