Зачетох се в няколко книги - аз такъв навик имам - взема две-три от библиотеката, че вече кой има пари да купува литература, пък домашните, с които навремето се снабдявах с връзки, съм ги изчела всичките. И сега, като всякога, щом се отвориха толкова неработни дни, си напълних торбичката с книги (от библиотеката) и ги почнах всичките наведнъж. Този път се заредих с повечко любовни романи. От бестселъри малко ми е дошло байгън, историческите искат повечко търпение, пък аз имам и мъж - впрочем моят досущ прилича на останалите - цяла вечер може да не мъцне, но види ли ме с книга, туткаси се сеща да сподели как му е преминал деня. И се сърди, ако не проявя интерес и незабавно не затворя книгата. Затворя ли я, млъква. Повечето мъже проявяват ревност към персоналните занимания на съпругите си - представа нямам защо - никога не съм била мъж, питайте ги тях, ако могат, да обяснят.  Та затова си рекох, ето го най-подходящият момент да се заредя аз с романтика за дълго, понеже е и такъв хубав празник - Коледа - ама романтична история. И подпуках няколко книжлета от „Арлекин - светът на любовта" (после щях да чета серия „Страст", първо да загрея с „Романтика"). И като се почна един смях. Мъжът ми си заряза телевизията и дотърча от другата стая да пита к`во съм се разкикотила. А аз, просната по корем на спалнята,  по жълта плюшена пижама с мече на джобчето, с глинено-доматена маска на лицето - ужасяващ белозняв цвят - тръпки да те побият - се кикотя, колкото сила имам, оптиката чак ми се е изкривила от смях. „Пак ли четеш сто книги наведнъж?" - пита той, щом успява да си плюе в пазвата при вида на маската ми за лице. „Как разбираш за какво се говори, не ги ли объркваш?" Е, как да ги объркам? Тези специално са от първа до последна страница изградени на принципа „целувка - шамар; целувка - шамар". Чак сега разбирам защо мъжете изобретиха еманципацията. Сигурно им е било писнало да ги пребиват (на 236 страници) при всеки опит да праснат любимата. Тя пък що ли такава се дърпа, като е ясно още от първата страница, че бракът ще се окаже логичния край и на тази любов. Обаче пък главният герой е задължително такъв страхотен любовник, пък главната героиня - страшна красавица и напълно неспособна да се пребори с греховния си натюрел. И има си хас! При такъв любовник да се бориш с натюрела си е истинско престъпление.

Разяснявам на съпружеството своите виждания, а той твърди, че съм напълно лишена от романтика. Има нещо вярно. Хич ме няма по тая част. Ама хич! Това понякога ми носи големи разочарования. Не на мен, де. Повече на тия край мен. Моичкият веднъж само се прибра с букет и, като му казах, че е било по-добре да купи марули (те поне за салата стават), повече не ми носи цветя.  Моите съученички например си представяха принцове с розови коне, с които вечерят на свещи (с принцовете, де) и после  принцовете ги отнасят на ръце до легло със сатенени чаршафи и отрупано с рози. Аз също съм опитвала да си го представя, не че не съм. Почвах стандартно -  с принца, дето пристига, само че не на розов кон, щото като се знам к`ва съм, ще се пукна от кикот и ще му уплаша коня, та си го представях за всеки случай - коня, де -  в някакъв по-традиционен цвят. Обаче все така ставаше, че принцът от моите мечти най-често, при слизането от коня, падаше върху масата. При опита да се изправи, се спъваше и събаряше всичко, а свещите подпалваха покривката. Обаче въпреки това, той самоотвержено ме понасяше към леглото, цялото в рози, като по пътя задължително ме изпускаше поне един-два пъти, замотаваше се в чаршафите и ме пльосваше по шкембе право върху розите, чиито бодли разбира се не са изчистени, а самият той си трясваше главата в таблата на леглото, хвърляйки се върху мен с плонж. Всичко това си го представете в костюм тип „рицарски доспехи". Баси сакатлъка! Я, нека си стоят принцовете в Принцландия, че да сме си добри!

И как да ми хареса „Арлекин" при изкривеното ми съзнание? Рекох си, като не мога да чета, поне да седна да си напиша любовен роман, дето да ми харесва на мен, да има логика, да е свързан. Даже се вдъхнових.  Натрупах на леглото де-що възглавница намерих, напълних една чаша с вино, че времето беше по-скоро ракиено, а от кафето не мога много-много да спя,  набарах тефтер с пружина и химикалка, ама после я смених с молив с гумичка, че много драскам и половината тефтер  отиде зян - и бях вече напълно екипирана за писане на роман.

Първо се мъчих повече от десет минути със заглавието. Оставих го за после, все в текста щеше да изникне нещо ключово, като за заглавие. Роман е най-накрая.  Отидох да си сипя втора чаша вино. Много хубаво вино е това  - мерло и пино ноар - одобрявам. Оставих си място за заглавие и ... зациклих на първа глава още. Ми как да почна сега? Трябва да почна от началото. Добре, ама като не знам къде е началото. Седнах да мисля схема, като за целта си напълних чашата отново. Ма концептуално седнах някак - по турски с кръстосани крака и със забучен в косата молив. Изсмуках си дръжките на очилата, нищо не измислих. Единственото, което намислих, е че накрая героинята ще умре, ама така и не измислих с к`во ще я убия. Обаче като си представих как на презентациите на романа читателите ще реват, ще ме замерват с домати и ще ми викат „злобарка", се отказах. Даже и от края.

Хич ме няма по захаросаните работи, видя се. И как после да вярваш, че човек като мен ще пипне точно диабет!?