Руса, гола и беззащитна 3

4. Игра на змия и мишка с един (все още) жив труп

Лудост бе, но детектив Шелдън не обичаше отъпканите пътеки. Връзката между колеги отдавна не се толерираше нито тук, нито където и да е из обширната му родина, но в момента правилата бяха на светлинни години от ставащото в спалнята на закътания мотел...

Голото, блестящо тяло, на Сюзън, още повече засили ритъма си, върху мъжкото му тяло. Осморките на прекрасното й дупе го докарваха почти до ръба, но по някакъв начин засега успяваше да предотврати неизбежния си скок в бездните на удоволствието...

Знаеше, че само след секунди, тя вече щеше да е там, и чак тогава... щеше да се присъедини, към нея...

***

Сюзън прокара нежно дългите си пръсти по мощния торс на Шелдън, представяйки си на тяхно място острието на ножа. За пореден път затвърди мнението си, че този екземпляр щеше да е първата й стъпка, към истинското съвършенство...

Проблемът единствено бе, как връзката им да остане в тайна, сред една работна среда, специализирала се точно в разкриването на такива...

Никога не подценяваше противника! Отлично осъзнаваше, че ако прикритието се издънеше, детективът щеше да живее - не можеше да си позволи този риск в такъв случай!

А това скъсяваше сроковете... може би най-много още един и щеше да му дойде редът...

От закачките й, нямащи нищо обаче общо с любовните такива, почувства че една част от мъжкото тяло се пробужда, а това й напомни за кой ли път, че трябваше и тук да внимава за пукнатини в образа й на влюбена жена. Притисна красивите си гърди към него и започна бавно, като змия, да се спуска надолу...

Събуждането на детектив Шелдън бе точно такова, за което мнозина мъже мечтаят, но, уви, рядко изпитват, а понякога, и никога.

***

Този път горещата вода отмиваше от нея не миризмата на смърт, а тази на секс. Не беше същото, но тя отлично знаеше, че Смъртта винаги живееше в тялото й, а това водата нямаше как да промени!...

След малко Сюзан с удоволствие оглеждаше голото си тяло пред запотеното огледало - заниманията с йога и източни бойни изкуства освен в грацията на движенията й, се бяха отразили и на физическата сила. От години следеше мускулната си маса - не й трябваха мускулите на мъжете, желаеше само силата им.

В нежните й ръце тялото на 80 килограмов мъж бе просто, като по-голяма торба, пълна обаче не с маркови глупости, а с лайна предимно.

Погледът й се спря на пълните и твърди гърди. Тук генът бе решаващ - не бяха прекалено големи, но достатъчно, за да изпълват и излизат даже и извън голямата шепа на детектива... 

Кръсчето бе тънко и гъвкаво, дупето - повече от перверзно, а краката - подходящ пиедестал на цялото й женско съвършенство.

Гордееше се с вида си, помогнал и неведнъж в мисията на живота й.

В този миг от съзерцанието й я извади шумът от шляпането на босите крака в стаята. Бъдещата нейна творба, началото на новия етап в творчеството й, спокойно раздвижваше все още течната си кръв в тялото си.

Какво ли щеше да каже детективът - помисли си с палава усмивка тя - ако в този момент прочетеше мислите й, в които тя за пореден път се убеждаваше, че избраното място за лицето, е перфектно... Знаеше, че темата за лицата го бе обсебила, значи, в черепа му нямаше място повече за излишния мозък.

Досега не бе отваряла череп в полеви условия - а познатата твърдост на тази кост си искаше своето. И щеше да го получи...

Езикът й облиза похотливо долната устна - досега никога не се беше старала толкова за някоя от статуите си, но сега щеше да се раздаде напълно...

***

Само секунди по-късно детектив Шелдън простена от удоволствие...

07.04.2025.

5. Труп на хоризонта 

"Гола, руса и толкова беззащитна - мислеше си детектив Шелдън гледайки тялото до себе си - иска ми се винаги да съм до нея, да я защитавам..."

При появата на тази мисъл той неволно тръсна глава. Всъщност Сюзан бе удивително силна жена и като дух, и чисто физически, това не можеше да се отрече. А като се има предвид и свободолюбивият й нрав, едва ли щеше да бъде възхитена от тези му фантазии...

И все пак старият романтик, който отлично скриваше в себе си, имаше правото и да помечтае понякога...

***

Двата почивни дни се изнизаха, като пролетен миг и животът продължи нормалния си ритъм.

Той отново бе буден в поредната си безсънна нощ, наведен над тефтера си и търсещ нова гледна точка, която да го приближи поне с една крачка към целта...

А тя... бе тръгнала отново да ловува и да твори...

***

Откакто преди 7 години се засели в този град, буквално стотици пъти бе обикаляла нощем него, покрайнините му и покритите с диви и необуздани гори планини, които го заобикаляха. Противно на това, което може би мнозинството хора си мислят, особено в самото начало на вековните гори през нощта често се срещаха самотно бродещи хора. Както подозираше, повечето бяха меланхолични души, такива, страдащи от безсъние, но с приключенски дух, или просто търсещи разнообразие и изобщо, хаотичен сбор от чудаци.

Всъщност над половината от жертвите й бяха точно такива личности...

Но веднъж, тъкмо бе започнала, бе съгледала с периферията си една фигура, в която разпозна хищника. Този човек определено не бе, като другите!

Не ходеше, а се плъзгаше по повърхността на земята... 

Сърцето и тогава се разтуптя и избяга, за неин срам, от мястото... което я ядоса и оттогава няколко десетки пъти се завръща специално заради него на терена.

Видя го още 2 пъти - първият път, още докато се чудеше дали да го последва, той се стопи сред силуетите на горските титани, а заради вторият... почти година после не стъпи в покоите на Мъгливия лес, огромната гора, заемаща десетки квадратни километри площ, северно от града...

Вече се отказваше, когато съгледа сивия му силует, крачещ с походката на уморен лъв между огромните борове.

Преследва го подобно на пума над половин час и изведнъж силуетът му просто изчезна. Около 20 такива по-късно вече отказала се да дебне, изведнъж усети бодването на нещо твърдо, хищно и смъртоносно в областта на бъбреците. Веднага си представи и пътя на проникването му... нямаше да е красива смърт...

- Зная коя си, но по-важното е, че знам какво си - прозвуча хриптящ глас зад гърба й - затова, живей... но втори шанс няма да получиш!...

Този път чу отлично оттеглянето му. Знаеше, че е нарочно толкова шумно, за да демонстрира неговата увереност.

Не посмя да мръдне почти час после...

Имаше си някои съмнения преди това още, но чак след случилото се, започна да рови в Общинската библиотека. Откакто бе в града, всяка година поне по веднъж търсеха някого в Мъгливия лес - обикновено, без резултат. 

Прекалено огромна площ, с безброй блата и мочурища, всички го знаеха...

Но май само тя знаеше, че допреди 46 години в гората изчезваха средно по 0,76 човека, и изведнъж, цифрата скачаше на 2,3 годишно - сухата статистика й подсказваше ясно, че не само от блатата там се носеше прогнил дъх...

Но още по-интересното бе, че в последните години статистиката почти бе паднала на старото ниво, около човек на година, което бе логично.

Все пак някои неща стават почти невъзможни, мине ли човек 70 лета, а тя подозираше, че нейният призрак бе минимум на 80 такива...

До този извод бе стигнала съвсем наскоро и вече бе почнала да изпитва нещо, подобно на презрение, към себе си. Да, старчето бе смъртно опасно, но тя бе новата генерация!

Щеше да го открие и убие, но преди това искаше да знае всичко! И да покажи на всички (най-вече на детектива) що за нещастници са - защото в стадото им бродеше звяр, беше част от него десетки години, а те... не подозираха и, че го има...

Времето на заблудите им скоро щеше да свърши!...

07.04.2025.