САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

                ОТ СМУТ И ОГЪН ИЗВАЯНА

      Глава първа, ”Баща неизвестен”

Чу телефона още докато отключваше входната врата. Беше доста късно, почти три часа след полунощ и му се видя много чудно , че някой го търси на този телефон.

- Обажда се Антон. От Канада.

Толкова време беше чакал да чуе този глас! ”Чакал” не беше точно казано. Беше се надявал някак си, чак зад завесата на активното си съзнание.

- Чуваш ли ме?

- Да, Тони, чувам те добре.

- Баща ми почина вчера

- О!

Кондов неволно, без да иска, почувства началото на някакво облекчение.

- Исках да ти се обадя веднага, но разбрах , че вече не си на телефона, който ми даде тогава...че живееш другаде...

 

- Да,от известно време...Но не за постоянно- едва ли се нуждаеше от обяснение.

- Говорих с Мария и тя ми даде този номер.

 Мария? Разбира се, толкова отдавна наричаше дъщеря си “Мими”, че беше забравил че някой може да й казва и така...

- Тони,съжалявам, че баща ти...

- Той беше много зле още когато ти беше тук.

- Нямах такова впечатление.

- Не знам как да ти го кажа, но ти сигурно го очакваш...

 Младият мъж замлъкна и в този безмълвен миг между половината свят се понесоха облаци колебание, надежда, страх, невяра. Може би в този миг всеки от тях губеше нещо или се разделяше с едно друго съзнание.

- Обикновено ми казват нещата направо. Така предпочитам.

 Но дали Тони беше длъжен да се съобразява с предпочитанията му?

 Вече няколко месеца Иван Кондов, четиридесет и пет годишен, икономист, женен, депутат и водач на най-голямата опозиционна сила в страната, живееше в апартамента на покойната си леля, без да се опитва да реши семейните си проблеми окончателно ни в една, ни в друга посока. Някак си му харесваше това отпускане между един съвсем приличен , но вече формален брак и една съвсем истинска самота.

- Добре, каза Тони, в такъв случай...аз знам всичко.

 Ново мълчание.

- Баща ми ти обещал, че ще го науча след смъртта му.

- Така беше.

 Да. Нали точно това беше чакал...

- Разбира се, научих не само за тебе , а и ...

-..за другия човек, който има участие в това дело, нали? Това не те задължава с нищо.

- Нито тебе, нито нея.

- Мога ли да ти помогна с нещо?

 Чу как Тони облекчено въздъхна.

- Трябва да се върна в България. Имам доста неща за уреждане.

 Нима ще пристигне?

- Веднага ли?

- Трябва ли да чакам?

- Не, помислих, че може да не е толкова просто...Все пак работиш.

- Полага ми се отпуск. Виж какво ,ако не искаш, може изобщо да не се срещаме!

- Ако ме познаваше достатъчно, нямаше да го кажеш...

- Защо? Ти имаш причини да се пазиш.

- От какво?

- От сензации за самия себе си.

 Да,явно щеше да звучи съвсем не на място, ако беше започнал да го уверява колко много иска да го види...

- Можеш и сам да прецениш. Що се отнася до мене, съобщи ми деня и номера на полета. Ще те чакам на летището.

- Добре. Тогава вдругиден. Извинявай, развалих ти съня.

- Тъкмо се прибирах...

- Все пак...Е, ато се видим, ще говорим повече. Лека нощ!

- До скоро, Тони!

“Чакам те!”, щеше да каже, но си помисли, че звучи доста банално. Младежът едва ли щеше да пропусне фалша.

 Но той наистина го чакаше. От две години. Знаеше, че не е хубаво да желае ускоряването на това събитие, защото то можеше да се случи едва след нечия смърт, както и стана. Но го чакаше.

 Него. Тони.

 Иван Кондов се приближи до прозореца и погледна навън. В тоя мъглив сега град с пръснати сякаш галактики светлини, с приглушен шум от колите долу /апартаментът беше на дванадесетия етаж/, скоро щеше да стъпи кракът на един млад мъж. Красив. Чаровен. Образован.

 Тони. Неговият син.

 А можеше изобщо да не узнае за него. Можеше да живее до осемдесет години и никога дори да не предположи , че съществува.

 Ако не беше разсеяната пенсионирана учителка от горния етаж, която преди повече от две години ,скоро,след като беше купил апартамента, наводни и своя, и неговия. Мазилката по таваните беше съсипана, а шкафовете в кухнята се бяха разсъхнали. Миришеше на мухъл. Всъщност, апартаментът и преди това си беше за ремонт и той точно за това беше дошъл- за да прецени точно какво има за правене. Беше го заменил за наследения от бездетната му леля от С. неочаквано изгодно и с малка разлика в цените. Въпреки замяната, жилището остана в съзнанието на семейството му като “апартаментът на леля”.

 Налагаше се да говори със съседката си.

 Отвори му възрастна жена с големи диоптри на очилата и накъдрена рядка бяла коса.

- Аз съм съседът ви отдолу.

- Вие...за наводнението, нали?

 Беше толкова уплашена и безпомощна. Будеше жал и по нещо му напомняше покойната му леля.

- Аз ще платя ремонта, само кажете колко ще струва...

 Беше очевидно, че не може да плати нищо и Кондов се увери в това, когато влезе в жилището. То самото отдавна се нуждаеше от ремонт. Тапетите висяха полуотлепени, мокетът се беше прокъсал по местата, където се вървеше повече, покривките по мебелите бяха извехтели.

- Не се притеснявайте, каза Кондов, дойдох само да ви попитам дали нямате някоя повреда в канализацията...поне това можем да отстраним.

- Не знам, аз нищо не разбирам. Внукът ми наглеждаше всичко, но замина за Австрия. Няма да се върне скоро, намери си добра работа там...Така ми каза, когато говорихме по телефона.

- Нямате ли син , дъщеря?

- Имах син, но почина преди две години от рак.

 Едва тогава той си спомни възпоминанието със снимка на мъж на неговата възраст, залепено на вратата.

- Снахата не идва вече...пък и тя е жена...

- Мога ли да погледна в банята и кухнята?

- Заповядайте!

Беше съвсем просто, но за него. Около тръбата на мръсния канал в банята имаше луфт и сълзеше на долния етаж.

- Нужно е съвсем малко. Само шепа бял цимент. Ще изпратя някого.

- Вижте...- тя се спря- Нека да е след десетина дни, когато взема пенсията.

- Не се безпокойте, майсторът ще работи и у нас, не е нужно да плащате...

 Тя се поколеба малко.

- Елате поне да ви почерпя. Аз редовно ви гледам по телевизията.

 Насреща висеше голям портрет на мъжа от възпоминанието.

- Беше още много млад...-като че ли отгатна мислите му тя.- Като вас.

Докато правеше кафето, тя му разказа, че била дълги години учителка по литература. Попита къде е завършил. Тя имала много добри ученици.

- И в провинцията има добри учители- каза, след като разбра. Но това беше просто от добро възпитание. Беше убедена в предимствата на столичното образование.

 Изведнъж Кондов трепна. На раклата под портрета на покойника беше подпряно малко портретче на красива руса жена с надпис:

“На скъпата ми учителка с много закъсняла обич”

- И тя ли ви е била ученичка?

- Да, но твърде за кратко.

- Доколкото знам, Диана Борова е от провинцията...

- Да,при нас беше само първия срок от единадесети клас. Но аз я подготвих за театралната академия. Познавате ли я?

- Бяхме съученици до осми клас...Срещал съм я и след това.

- Много е талантлива, много! И голяма красавица!

- Защо е учила само един срок? Май беше болна...

- Така казаха. От туберкулоза.

- Да , и аз така знам.

- Лекуваше се в болницата в Радунци. Тогава туберкулозата се лекуваше с години...

 

- Сега също- и побърза да уточни: Имам позната , която работи в тази област , от нея го знам. Сигурно Диана няколко месеца е била в Радунци...

- Да. Завърши като частна ученичка и се дипломира с другите. Само на бала не можа да отиде. Много упорито момиче.

- Не знам някой от тяхното семейство да е боледувал...

- Случва се. Някога тази болест отнасяше много народ...

 Тя изведнъж го погледна сериозно през очилата. Очите й изглеждаха неестествено малки.

- Значи сте от едно и също село! Наистина ли не знаете?

- Какво трябва да знам?

- Тя ми каза , че в селото говорели доста за нея.

- Нямам представа. Бях в казармата, после в София...

- Говорили , че била бременна и родила извънбрачно дете, син.

Той трепна.

- Не съм чул. Може и от завист да е било. В селата много се говори за хубавите момичета..съвсем не хубави и верни неща.

- Но това е вярно. Наистина роди дете. В началото на май. Някъде в провинцията, не си спомням къде. Не я разпитвах много.

 Кондов почувства как се изпотява и след това как изстива под капчиците пот.

- Можела е да се омъжи, почти е била завършила...

- Може би бащата не е искал.

- Може би.

 Отговаряше машинално и бързо се сбогува. Беше си направил една проста сметка. Нямаше как Диана да се омъжи. Бащата на това дете никога не беше научил , че съществува и не би могъл да й предложи брак. То беше заченато в края на август 1966. Тогава Диана беше само с едно момче. Почти непрекъснато, почти завинаги.

  Със самият Иван.

 Откритието го зашемети. Хрумна му да се върне и да попита жената дали детето беше доносено,но не посмя да го направи. Смътно си спомни, че беше питал майка й как е, беше й изпращал поздрави.

 Но никога не се реши да отиде в Радунци.

 И тя беше родила техния син. Сигурно не там, а другаде. Сама, заобиколена от непознати хора , които са я гледали полусъжалително или със скрито презрение.

 Но защо не му беше казала? Защо го беше премълчала?

 Не беше я виждал от година. Тогава мислеше, че окончателно се разделя с нея, че никога няма да я потърси. Беше му причинила достатъчно терзания. Връзката им беше мъчителна, накъсана от дълги периоди на раздели. Беше я прекратил с ясното съзнание, че е завинаги. Мислеше , че всичко е изяснено, всичко е преболедувано. Че вече окончателно е оздравял от болестта, наречена “Диана”...

 “Няма да се видим, беше казал Кондов, освен ако не си ме наранила с нещо друго. Нещо, което не знам...”

 Ето че наистина имаше нещо друго. И пак трябваше да я види , въпреки вътрешната съпротива , която чувстваше. Убеждаваше се , че не го прави за себе си, че тя не е имала право да го крие от него. Не е имала право да го лишава от възможността да определя съдбата на детето, което не беше само нейно.

 Никога, дори в най-трудните периоди от живота си, Кондов не беше допускал компромис с това, което смяташе за най- скъпо и близко в света. Отношенията му с децата стояха винаги на първо място, въпреки всичко, въпреки непрекъснатото отдалечаване и охладняване между него и майка им.

  Двете вече пораснали дъщери бяха най-близките му същества и това се приемаше без всякакво условие не само от тях самите , но и от другите в къщи.

 Сега се оказваше , че има и син. Син,за когото не знае нито къде е,нито дори дали е здрав и нормален. А може би /кой знае!/ и дали е жив...

 Би трябвало да е на почти двадесет и седем години. Може би е израснал в някой дом за сираци. Изолиран и отритнат, изпълнен с горчивина ,която не може да преглътне цял живот, без никога да е разбирал смисъла на понятието “баща”.

 И защо, моля? Защото майка му е решила така.

 Умът му не можеше да го побере. Беше на път да даде воля на непредсказуеми чувства. Вина? Сигурно имаше вина, макар и неравностойно поделена. Незнанието не го оправдаваше. Ако беше я потърсил , вместо да се отдава на момчешката си обида ,щеше да научи истината...

 Господи,как е могла! Обичаха се почти от деца, от тридесет години. Но беше скрила най- важното нещо от връзката им. Можеше ли да го забрави? Да си каже , че всичко е отдавна минало и няма значение...

 Вече имаше опит от такова поведение. То не беше му донесло нищо хубаво.

  Трябваше пак да тръгне по поредната стръмна пътека към истината ,която сигурно щеше да го разтърси още повече. Но незнанието изяждаше живота му, досегашното непълноценно минало и обърканото настояще захапваше и това, което беше останало от бъдещето.

 Какво можеше да стори? Трябваше да започне от нещо. Винаги има от какво да се започне, така мислеше. Беше твърдо решил, още в момента , когато правеше изчисленията за датата на вероятното зачатие на детето, че ще го издири.

 Ами ако беше осиновен? Това дори беше по- вероятно.

 И какво променяше този факт?

 Според закона, нямаше право да се меси. Според кой закон?

 Според кой закон го бяха пренебрегнали и скрили от него истината?

 Имаше само едно начало и то беше среща с Диана. Може би още сега.

 А можеше и да избегне всичко това. Все едно ,че не знае. Защо му е сега да поема отговорност, от която тя го беше освободила някога? Можеше дори да е благодарен. Толкова е изморен от всичко, от живота, от другите...нима трябва да жертва относителното равновесие на момента?

 Можеше да се нарече бягство. Но какво значение има, никой не знае за това...Или поне не знае , че той знае. Никой от засегнатите. Може би момчето, ако е осиновено. Не знае истинските си родители и никога не трябва да ги узнае. Той би могъл засега да жертва любопитството си. Нима го ръководи нещо друго, освен то? За всички е по- удобно да си замълчи...

 Не, и това не беше възможно! Как би го обяснил на...например, дъщерите си? Ако случайно научат? Ами ако не беше вярно? Ако възрастната жена се беше заблудила? Нима Диана би споделила с нея? Та тя само подозираше, никога не каза, че е сигурна. Поне не на сто процента.

 Каза. Каза , каза,че е вярно. Добрите учители помнят всичките  си ученици за цял живот, дори да преживеят небивали нещастия, дори да забравят всичко друго. А старата госпожа беше добра учителка...Да можеше да узнае къде е това дете сега...Или да се махне някак си...от тази истина, от всичките условности около нея, от всичко...Имаше право поне на едно бягство в живота си. Какво можеше да изпитва към този син? И какво можеше да очаква от него, освен враждебност?

  Нямаше смисъл дори да допуска тоя вариант. Знаеше, че никога няма да може да се освободи от чувството за вина. Не за самото раждане, не! Не защото не беше стигнал до края...Трябваше да направи възможното. И дори и това , което в началото щеше да изглежда невъзможно.

 За първи път причина за срещата с Диана щеше да е нещо извън тях. И когато отиваше към дома й, си мислеше , че то няма нищо общо с предишната му зависимост от нея. Може би още остатъци от еротичното привличане. Можеше ли да го няма, тя беше толкова красива!

 Мислеше така, въпреки че тогава вниманието му беше заето от друга жена, която на пръв поглед нямаше нищо общо с Диана. Не много по-млада от него, с външност, която почти нямаше други достойнства , освен добрата спортна форма и свежото гладко лице, твърде сериозна и отдадена на професията си на лекар. Кондов не познаваше лекар, неотдаден на занаята, беше като болест за цял живот , така го тълкуваше. Тя би изглеждала скучна и суха за този, който общува с нея за първи път. Не се виждаха често и когато това ставаше, го изненадваше колко бързо превключва.

Беше се оказала неочаквано чувствена и сексът заемаше съвсем прилично място и време при срещите им.

 Но засега той не смяташе да споделя с Нона нищо. То засягаше трети човек. Нямаше предвид Диана. Повтаряше си, че отива при нея не за обяснение, а за няколко важни сведения.

- Мислех, че си забравил тая врата. Този адрес.- посрещна го тя.

- И да бях, има го в указателя.

- Сигурно имаш важна причина , иначе едва ли би дошъл.

- Винаги съм имал важна причина. Самата ти.

- Не бих го предположила за сега. Като имам предвид как се разделихме тогава...

- Точно така. Запознах се с една твоя бивша учителка. Съседка.

- Наистина много интересно.

- Не си спомням дали ти казах, че смених апартамента на леля ми в С. с един тук. И тя ме наводни.

- Чакай да отгатна коя е! Госпожа Бозвелиева, нали?

 Дали възрастната дама не беше й се обадила?

- Ти все така четеш мислите ми.

- Не е трудно. Тя си беше разсеяна още тогава, та камо ли сега! Сама живее, нали? Знам, че синът й почина. Трябва да я посетя някога...

- Не попита за адреса.

- Няма нужда, знам къде е. Чуваме се понякога.Тя, за разлика от някои претенциозни известни личности, ходи на театър. Опитвам се да й осигурявам гратиси за премиерите...

 Обадила се е. Разбрала е, че нейният разказ го засегна повече от обичайното. Или просто с инстинкта на педагог все още разбира кои ученици са влюбени помежду си...дори когато са на повечко години.

- Наводнението не е голяма беда.

- Добре си постъпил за замяната. Твоя ли беше идеята?

- По-скоро на жена ми.

- Ти не дойде само заради госпожа Бозвелиева , нали?

- Проявяваш рядка проницателност.

 На дивана имаше одеяло, очевидно обитателката беше спала или просто се беше свила зиморничаво , докато гледа телевизия. Холът беше подреден с мебели в американски стил. По стените висяха картини със странен вид, каквито Кондов никога не би разбрал. Луминесцентното осветление беше скрито в гипсови орнаменти , а самата Диана беше в рокля от плътна коприна, навярно някоя която не облича вече навън. Никога не носи пенюари или изобщо домашни дрехи и винаги беше гримирана. Много леко, но както когато излиза навън. На краката си носеше обувки с висок ток. Чувстваше се озадачен от аристократизма на тази жена, родена на село, аристократизъм, за който нито дрехите, нито апартаментът, нито дори професията й на актриса имаха значение. Съвсем леко и без усилия , Диана правеше красиво всичко, с което се занимаваше или дори погледнеше...

- Не ти предлагам пиене...

- Съвсем правилно.

- Знам ,че си рядък случай на въздържание. Но, ако не възразяваш, аз бих пийнала докато те слушам.

 Това беше ново. Докато бяха заедно,тя не пиеше нищо по-силно от бяло вино , поне пред него. Беше любопитен какво ще извади.

- Водка “Жириновски”. Сигурно е менте,но не е лоша.

 Беше странен избор и противоречеше на всичко досега.

- Госпожа Бозвелиева ми спомена, че си завършила като частна ученичка.

 Тя извади чаша, погледна я срещу светлината и явно доволна от състоянието й, наля питието.

- Разбира се. Нали тогава боледувах. Може и да си забравил.

- Наистина бях забравил.

- Бях в Радунци, не си ли спомняш? Имах белодробна туберкулоза. Дори беше сериозно. Но ти тогава сигурно си мислел за костюма си за абитуриентския бал!

- Доста време се лекува, нали?- той пропусна забележката й.

- Да,четири месеца там.

- Туберкулозата и сега се лекува година, а тогава сигурно е било и по-дълго...

- Лечението продължава и в къщи. Но да ти призная,аз изобщо не се лекувах след като излязох от там. От хапчетата ужасно се пълнее...дори на прегледи не ходех. Обаче оздравях!

- Имала си късмет. Чудя се как са те допуснали да кандидатстваш във ВИТИЗ...

- Кой да ме допусне? Подправих си медицинското с помощта на един приятел...Имам чувството, че знаеш доста за туберкулозата.

- Имам една позната...

- Разбира се! Дамата от провинцията! Още ли се срещате?

- Няма причина да не е така.

 Тя отпи доста голямо количество от питието. Иван отбеляза, че не си сипа нищо безалкохолно.

- И си говорите за жълтата гостенка...

- Не само.

- Лекарите понякога са досадни. Може би това не важи за лекарките.

- Не знам. Тя е единствената лекарка, която познавам отблизо. Значи, не се лекува сериозно?

- Нямаше смисъл. Бях много добре. А и нали ти казах, от лекарствата се пълнее!

- Трябва да внимаваш. Може да заболееш повторно.

- Слушай, това е много странно! Тази дама наистина ти е повлияла! Много искам да знам дали и тя говори толкова компетентно за политика.

 Чашата се беше изпразнила и Диана без колебание я напълни отново.

- Можеше да ми се обадиш. Щях да дойда да те видя в санаториума.

- Ти знаеше от мама.

- Да, но не от тебе.

- Наистина ли щеше да дойдеш? Я не се занасяй! Никога не си бил постоянен. Тогава си имаше други интереси, друга компания...

- Диана, ти ме излъга.

- Моля?

- Не си била в Радунци. Или не само там. Там няма родилен дом.

  Тя прекалено внимателно затваряше бутилката.

- Може би ще се изясниш.

- Очаквам ти да ми изясниш този период от живота си.

- И защо, моля?

- Защото ми го дължиш и знаеш,че е така.

- Това си е лично моя работа!

- Не и когато се отнася до нашето дете.

- Ти не си наред!

 Тя се облегна назад и вдигна очи към тавана. Дали водката беше започнала да я хваща? Ще бъде жалко, ако се напие точно сега.

- Без моноспектакли, ако обичаш!

- Кой ти разказа тази измишльотина?

- Не е измишльотина, вярно е!

- За клюкарите на село някога, да, но за тебе?!

- Писах ти писмо в Радунци. Върнаха го с обяснение, че на този адрес няма такова лице.

- Може да не са ме намерили. Да не си го адресирал правилно...

- В Радунци няма десет санаториума.

 Излъга я. Не беше й писал писмо. Но сега му се струваше, че всичко е позволено в отношенията помежду им- такива,каквито бяха в момента.

- Не ми се вярва да си писал. Ти не си по писмата...

 Той замълча.

- Хм.- тя все така гледаше зад него. Гримът й беше леко размазан край очите и от това те изглеждаха още по-сини.- Все пак го научи...

- Но не от тебе.

- Няма значение. Беше отдавна.

- И какво от това?

- Бяхме много млади.

- Разкажи ми как стана.

-Как стана, както обикновено! Разбрах, че съм бременна в София, беше през учебната година. Не можех да направя аборт, нямах осемнадесет години, дори и седемнадесет...После стана късно и трябваше да кажа на мама. А и на баща ми...

- И те решиха да родиш детето и да го оставиш за осиновяване?

- Мама не. Тя искаше да ти кажем. Но татко не пожела.

- Защо?

- Смяташе, че сме много малки. И така си беше.Разбрах,  че майка ти говорила с тях...

- Мама?

- Питала дали е вярно че съм бременна. Казала , че ако е така, те щели да отгледат детето с баща ти...

- Господи!

Иван се хвана за главата. За кой ли път в него нахлу чувство на нежност , любов , но и вина към жената , която го беше отгледала.

- И как разбра, че е идвала?

- Татко и мама говореха за това. Тогава разбрах , че си осиновен. По-рано те излъгах, че съм го научила като дете. Беше когато бях на седемнадесет. Баща ми каза:

 “Не й ли стига на Мария, че отгледа копелето на циганина Васил, ами сега и друго иска...”

 Извинявай, че ти го казвам, но точно така беше...

- Няма нищо, продължавай!

- Така научих ,че си син на цигуларя Васил от съседното село...който умрял преди да се родиш.

 Тя пак си наля и течността в бутилката беше вече доста намаляла.

- А ти, какво каза ти?

- Аз не знаех какво да правя...Исках да те видя, но и не исках. Мислех , че ще се обясняваме дълго и сигурно ще се скараме.

- Защо?

- Трябваше аз да внимавам.

- Знаеш, че никога не съм бягал от отговорност!

- Знам. Но нищо не можех да направя. Баща ми беше категоричен.

- Категоричен за какво?

- Че не трябва да отглеждам това дете.

- Можехме да се оженим.

- Това пък съвсем не влизаше в сметката!

- Защо? По него време така се правеше. Ако направят бебето, се женят.

- Ти не знаеш...

- Какво не знам?

- Ако ти го кажа, ще те заболи много.

- Мислиш ли? Изобщо, интересува ли те , че ще ме заболи?

- Нито аз, нито мама можехме да му се противопоставим...Той си знаеше неговото.

- И какво беше неговото?

Тя замълча.

- Какво беше това , неговото? Ще ми кажеш ли?

 Диана го погледна за първи път със замъглени, чужди и пълни с безразличие очи и каза бавно и отчетливо, сякаш беше на сцената:

- Той каза: ”Аз дъщеря си на този циганин няма да дам!”

И добави, вече с обикновения си тон:

- Казах ти, че ще те заболи.

- Не ме заболя.

- Нима?

- Тази част от мене, която ме болеше от такива думи, отдавна е мъртва.

 Тя все по-често посягаше към чашата и от начина, по който го правеше, Кондов си даде сметка , че е почти завършена алкохоличка.

- И къде се роди детето?

- В Карлово.

- Датата?

- Седми май 1967 година.

- Един ден след твоя рожден ден.

- има все още го помниш?

 Той отмина и това възклицание.

- Знаеш ли какво стана с него?

- Не. Подписах документ , че се отказвам. Никога не съм го търсила.

- Как изглеждаше?

- Не знам. Бебе като всички. Не го кърмих, нямах мляко. И по-добре, защото бързах да се махна...Завинаги. Никога повече не съм ходила в Карлово.

- Кой уреди осиновяването?

- Не знам дали е осиновен!

- Някой не идва ли при тебе, не те ли разпитва за нещо...

- Един юристконсулт...за документа.

- Спомняш ли си името му?

- Отде накъде? Искаш много от мене.

- Поне това ми дължиш!

-Наистина не помня, беше отдавна! Ти да не искаш да го намериш?

- Може би.

- Но той е вече възрастен мъж...на двадесет и шест години!

- На двадесет и седем. Пи доста и правиш грешки в смятането...

- За разлика от тебе...ти нито пиеш, нито правиш грешки...Какво мислиш да предприемеш?

- Това си е моя работа.

- О, я стига! Не се прави на светец! Нямаш никакви права над него.

- Не ми пука за никакви права, Диана! Нито за това какво мислиш ти- ядно и с презрение каза Кондов- Искам да го намеря, да го срещна поне един път в живота си! И ще го сторя! Не се опитвай да ми пречиш!

- Така ли било?- тя се изправи като леко се олюляваше.

- По- добре си легни, защото си пияна!

- Хайде де! Аз съм си в къщи, ако си забелязал!

- Още по- добре. Ще ти е лесно да изтрезнееш на собствен терен.

- Защо не останеш с мене?

Гласът й беше станал нисък, с характерните мъркащи нотки. Навярно само алкохолът я караше да го желае.

- Копелето на циганина Васил ,както и баща му, никога не ляга с пияни жени, които не могат да се контролират!

 Тя тропна с крак и се опита да го залее с чашата,но тя беше празна отдавна.

Иван леко се усмихна и излезе.Наистина едва ли можеше да научи нещо повече от нея. Може би нямаше да се справи сам. Налагаше се да получи достъп до документи от преди почти тридесет години. Нямаше представа как ще го стори. Във всеки случай, трябваше да започне от болницата в Карлово. Да намери някой, който е работил там и тогава. Най-добре юриста. Ако тогава е бил млад мъж, имаше вероятност за успех. Но ако е бил пред пенсия?

 В архивите работеше пълна жена на около петдесет години,която флегматично прехвърляше дъвката из устата си. Било доста сложно да се издири история на заболяването от шестдесет и седма. Много от документите били унищожени при преименуването на турците. Може да е и в районния архив.

 Беше излязъл с някаква история за наследство , но жената много-много не се задълбочава , особено след почерпката. Влезе в другото помещение и неочаквано бързо се появи.

- Ето го- Диана Маринова Борова, на седемнадесет години, неомъжена. Родила син, доносен, три килограма и седемстотин грама и петдесет и два сантиметра. Има и декларация за отказване от родителски права, подписана от нея и майка й.

- Момент- Кондов се вгледа в документа- Стоян Тинков, това юристът ли е? Той ли уреждаше тия неща?

- Да, доскоро работеше тук по съвместителство, защото нямаме цяла щатна бройка. Сега е пенсионер, адвокат.

 Слава Богу!

- Тук не пише детето да е настанено в дом. Трябва ли да пише?

- Обикновено в епикризата го пишат накрая. Трябва да е осиновено още тук.

 Тази жена нямаше цена!

- Много чудни неща стават на света! Детето ли трябва да наследи, дори и ако е осиновено?

- Да,ако го намеря. Хората са в чужбина, затова ме упълномощиха да го издиря...Такава е волята на завещателя.

 Тя замислено дъвчеше бонбон, докато той си записваше адреса на адвоката.

 Тинков не беше в къщи. Възрастна жена с бяла коса, навита на ролки, го упъти как да намери кантората. Не се връщал за обяд,ядял шкембе чорба или баници в кръчмата отсреща.

- Сигурно има много работа.

- Да, има доста дела за имоти...А вие клиент ли сте му?

- Може и така да се каже...

 Какво щастие, че градът беше малък! Кантората беше до пазара, в скоро реставрирана стара къща, където целият първи етаж беше зает от адвокати.

 Тинков беше висок, прегърбен мъж с полегати рамене и разчорлена бяла коса. На бюрото пред него имаше мазна хартия и в момента дояждаше парче баничка, а кофичката кисело мляко беше почти празна.

- Съжалявам , че ви притеснявам.

- Няма нищо.

  Клиентите му сигурно бяха селяни от близките села , които идваха хем на пазар,

хем да се посъветват с адвокат как да поделят парцел или да узаконят обор.

Адвокатът бършеше ръцете си в парче тоалетна хартия.

- Припознавам ли се, или вие сте...

- Не се припознавате. Аз съм Иван Кондов.

- С какво мога да ви бъда полезен?

 Явно прехвърляше в ума си вероятгните причини един столичен политик да търси услугите му.

- Историята е малко дълга. И не съвсем обичайна.

- Свикнал съм с такива. За всеки човек неговата история не е съвсем обичайна...

 «Вдига си цената.»,помисли си Кондов.

- Дълги години сте били юристконсулт на болницата.

- Да, беше много работа за малко пари...

- Съставили сте една декларация за отказване от родителски права за едно лице преди много години...

- Съставил съм доста. Може да се каже всичките от тридесет години насам. Тук идваха много млади момичета. Вашият случай е такъв, нали?

- Ако знаете името на майката...бихте ли могли да издирите детето?

 Тинков сякаш не го чу. Бавно затвори чекмеджето на бюрото, още по-бавно се изправи и едва тогава го погледна.

- С каква цел?

- Детето е мое.

- Всеки може да го каже. Това не е доказано тогава, нали? Мисля,че сте закъснял и за съжаление...

- Вината не е моя. Научих за него преди три дни. Моля ви да поемете случая.

- Първо,не е много редно, нито законно...Но можете да ми разкажете. Тогава ще преценя. Не ви обещавам нищо, искам да запомните това. И всичко си е между нас.

 Когато Кондов свърши той продължи да чертае нещо с химикалката си по листчето.

- Искате от мене да наруша закона.

- Не. Искам да издирите едно лице. Пълнолетен мъж на почти двадесет и седем години. В това няма нищо нередно. Много ваши колеги го правят.

- Тогава защо не отидохте при някой столичен адвокат?

- Детето е родено тук и по- добре от вас, местния човек, никой не би се справил. Да бъдем честни пред себе си, господин Тинков. Ако вие не можете да издирите осиновителите, кой тогава? Станало е тук, може би са от този град, може би са тук!

 Когато изрече това, Кондов потръпна. Тук, неговият син можеше да бъде тук! В отсрещното кафе или в сградата на банката наблизо...В някоя от големите къщи с магазини на партера, или във вехтата «Лада», паркирана през две пресечки...Може би водеше детето си на разходка в парка...Та той беше на двадесет и седем години и сигурно беше женен!

- Не говоря за пари...не знам колко ще ви струва, но няма да е малко!

- От вас искам едно име и адрес...Със съответно доказана достоверност. Срещу тях ще имате...

- Сто бона. Ориентировъчно, засега. Добре ще е още отсега да ми дадете една част.

Кондов кимна и отвори куфарчето.

- Може да се наложи да бутна на някого...

- Вие си знаете. Мене това не ме засяга.

- Много архиви са унищожени при преименуването на турците. Надявам се в съда да не е така...

- Може ли един въпрос? Може би вие сте уредили осиновяването...

- Не »може би», господин Кондов, а сигурно! Но не си спомням, не е само то...

- Момичето беше русо, с дълга коса, много хубаво...

- Телефона ви записах, нали?

 Това беше деликатният начин на Тинков да намекне , че не му е оставил адреса и номера си. Кондов не можеше да се начуди на необикновената си разсеяност. Как беше пропуснал толкова важно нещо!

 Беше благодарен на предвидливостта си да сложи на срочен влог известна сума от хонорари и интервюта тайно от Елка. Беше чувал за тарифите на адвокатите и назованата от Тинков сума не го учуди. Каквото и да говореха, но това си беше услуга на ръба на закона. Ако го хванеха, последиците можеше да са много сериозни, да не говорим за скандала, ако се разчуе за кого е работил.

 Когато се прибра в София, завари ноечакван гостенин. Братовчед му Димо се беше разположил като цар на дивана , а дъщерите му Мими и Джини се кискаха до премала.

- А този знаете ли го- един борец влиза в златарски магазин и търси кръстче на приятелката си...Хайде, бе човек, откога те чакам!

- Чичо Димо, разкажи вица докрай!- Джини още малко и щеше да се разплаче.- А после кажи на татко за папагала! Макар, че е малко мръсен за него...

- Искам да говоря с тебе насаме- каза му Иван.

- Аз също.

 Димо Кондов от много време се мъчеше да забогатее по най-различни начини. Беше монтьор, после моряк от океанския риболов. След това ходи на работа в Ирак и Либия , в Германия , от където прекара много стари коли и ги продаде на мераклии с малко пари. Това не му беше достатъчно, откри магазин за авточасти, а после и собствен сервиз. Работеше много, но и доста пилееше. Не пиеше, както повечето мъже от техния род,но умираше за приятна женска компания. Беше връстник на Иван, а синоветте му бяха вече големи, ученици в техникум.

 Беше трудна работа да останат сами , преди Димо да изчерпи запаса си от вицове. Момичетата излязоха на дискотека и за малко да замъкнат чичо си там. Елка, жената на Кондов,се усамоти да гледа някакъв късен филм по кабела.

- Исках да знам дали ти беше известно...- попита Иван-...и да те убия, ако си знаел!

- Нищичко не знаех, брат! Тогава точно огън ми гореше на главата! Нали знаеш, че щяха да ме изключат от техникума за неизвинени отсъствия, едва се спасих! Баща ми, какъвто е луд, не ми даде пари за бала и трябваше да работя при един частник да си изкарам за костюма...Хич не ми беше до Диана и разни там пикли!

- В село били говорили...

- А, те и за мене говореха, и за баща ми...Селският филиал на КГБ си работеше без засечки...Кой да обърне внимание!

- Всъщност, това няма значение. Важното е, че тя не ми каза...

- Слушай, ти наистина ли мислиш да позлатиш тоя адвокат?

- Това е най- дребното нещо сега...

- Защото мога да изпратя двама от моята охрана да преговарят с него...в спортни екипи!

- Димо, без глупости!

- Майтап, бе приятел! Но сто бона не се намират току-така...Ако искаш заем...

- Абе що не се разкараш!

- Знаеш ли какво ти харесвам и не ти харесвам от едно време?

- Кажи да чуя.

- Хем не знаеш дали можеш, хем се опъваш до дупка!

 Иван се засмя.

- Значи , много се ядоса на Диана...

-Сигурно трябва да съм щур от радост...

- Аз си мисля, че просто не е имало избор момичето...В ония времена беше голям срам. Да те търси е все едно да ти се моли...да се ожениш за нея. Така не ставаше, не и при нея! Пък и ти все едно, нямаше да се ожениш за нея...или дори и да го беше направил, щяхте да се разделите скоро след това...

- Не че я осъждам..- Иван беше много уморен и учудено разбра , че наистина мисли каквото говори- но не мога да оставя това току-така.

- А какво ще правиш , когато го откриеш?

 Иван не беше мислил за това.

- Виждаш ли, не знаеш. Той си има свой живот, защо му е да знае кой си, къде си бил...Нали не си бил с него...А осиновителите? За тях изобщо не помисли, нали?

 Иван мълчеше.

- Може би е голям, може би има семейство.Може би има нужда от помощ, но дали ще я приеме от тебе? Кой мъж би го преглътнал така лесно? Ако прилича на тебе, едва ли.

- Нека разбера как е. После ще мисля.

- Обещай ми, че няма да прибързваш!

- Кога съм го правил?

- Много пъти. Винаги, когато се разделяше с Диана и винаги, когато се събирахте...

- Интересен поглед имаш на нещата!

- Защото познавам жените по-добре от тебе.

- Признавам , че е така.

 Изведнъж Димо превключи:

- Какво прави онова сладурче,докторката, дето едва не я утрепаха?

- Предполагам , че е добре. Не съм я чувал скоро.

- Направо не те разбирам. Как можа да хареса точно тебе!

- Може би защото ме срещна преди тебе...

- Я не се занасяй! Тя е висока топка за мене! През цялото време се забавляваше да ме четка, не забеляза ли! С една дума,чакай да му пусна малко гювеч на този, какво ми струва, нали е в идеални граници!

- Наистина познаваш жените. Тя е много сърдечна с всички, но...

- Майтапа настрана,ако мога да помогна...

 Иван изпитваше вече отдавна изчезналото , типично за младежката възраст хубаво чувство от непомраченото мъжко приятелство на братовчед си. Беше странно, защото Димо почти през цялото време беше любовник на Диана. Но това не беше негов избор, нито на Иван. Тя избираше, тя решаваше с кого от двамата да бъде. Дори когато веднъж се бяха сварили при нея , Иван не можеше да обвини другиго, освен себе си. Може би беше закъснял, може би беше прибързал, кой знае!

 Тогава Димо му беше казал:

- Ако ти знаеш със сигурност искаш ли я само за себе си, достатъчно е да кажеш и се покривам! Мъжка дума, брат ми!

 Но братовчед му беше замълчал.

- Ето, виждаш ли! И ти не можеш да кажеш! Тогава не се сърди , че не съм забравил адреса й...

 Беше късно през нощта и те още разговаряха, когато се върна Джини:

- Вицове ли си разказвате?

- Да,от серията «гнусни»!

- Пфу, чичо Димо, замълчи! Само тях не мога да ги понасям!

 

- И баща ти не може, но си трае и се прави , че му е смешно!

- Каква прелест!

Момичето недоволно сбърчи нос и тръгнва към банята.

- Джини ,нека ти кажа един виц! Един софиянец се изкъпал...

- О, я не бъркай в жива рана!

  Беше по време на водния режим в София през деветдесетте и почти цялата провинция тайничко злорадсваше и се подиграваше на дотогава примвилигерованите столичани.

- Момичето си и момиче- каза Димо- Не е като моите темерути. Нищо не мога да изкопча от тях! Не знам дори дали вече са спали с момичета!

  Иван отново се засмя. Това ли била най-голямата му грижа!

- Защо мислиш , че трябва да ти кажат?

- Редно си е, аз все пак имам повече опит...

- Ти да не би някога да си споделял с баща си!

- Ти си луд! Мацката беше колкото майка ми, как да му кажа!

- Не се притеснявай, по телевизията достатъчно ги ограмотяват...Като имам предвид и видеото...можеш да бъдеш спокоен за сексуалната им култура!

- Какво ти спокойствие, сега има толкова опасности!

- Имаше ги и за нас. И още ги има.

- За нас не важи.

- Защо? Ако се съди по това , което ми казваш, точно ти имаш рисково поведение...с повече и непостоянни партньорки!

 Дразнеше го както някога, но Димо не се обиждаше.

- Ако научиш...за сина си, искам да кажа, може ли и аз да разбера?

- Иска ли питане!

- А ако надушат репортерите?

- Няма да надушат. Никой няма интерес да го разпространява.

- То и преди беше така,но...

 Имаше предвид една друга история от преди година.

- Сега е различно.

- Не разбирам- каза Димо- Защо те човъркат? Пък и не само тебе...Дори и без повод...Никой не е по-търпелив към тях от тебе, а постоянно за нещо те дъвчат!

- Така си мислиш. Не е само с мене. Няма начин, когато си пред очите на всички. Могат да изопачат думите ти, жеста, да съкратят нещо ...Различни очи, различни уши...вече свикнах.

- Ти сам се навираш между шамарите.

- А ти на мое място какво щеше да направиш?

 Мълчание.

- Не казвам, че не си прав- Димо явно се колебаеше- Не знам, ако бях аз, дали щях да имам смелостта да стигна докрай...като тебе. Винаги си бил по- упорит от мене,дори когато се биехме. Не беше по-силен, но по-упорит и не се отказваше...

 В сините очи на Димо блестеше забравен спомен от някогашните дни, необременени с тайни и удари под пояса. Кестенявата му коса беше беше тук там прошарена от бели косми , но лицето беше гладко, мъжествено, доста светло на фона на тъмната вълнена риза на карета и черното поло под нея. Димо се носеше все така , като момче от седемдесетте. Не обичаше официалните дрехи и елегантните костюми. Беше стегнат, мускулест мъж , добре сложен, малко по-нисък от класическите шест стъпки на Иван.

 На светлината на аплика косата на Иван изглеждаше още по- черна и сякаш излята от метал. Почти не личаха отделните косъмчета,нито побелелите слепоочия. Гладкото високо, леко полегато чело, правият нос, много тъмните очи под почти спуснатите клепачи, очертаните гънки от края на носа до ъгълчетата на устните, добре оформената брадичка с едва забележим белег и доста пълните устни придаваха необичаен за тия географски ширини вид  и това впечатление се засилваше от тъмния тен, гладките ръце със златна халка на безименния пръст на дясната ръка, стройната, леко приведена фигура и внимателните движения. Беше особен и запомнящ се. Външността му определено вълнуваше жените около него, без при това да им е дал какъвто и да е повод. Очарованието идваше от сериозния му вид, малко невесел, като че ли излизаше от някакво свое преживяване. Димо беше свикнал с братовчед си от детство , но всеки път се учудваше от  реакцията на нежния пол. Сигурно щеше много да се изкушава , ако беше на неговото място!

 Беше време да си лягат и Джини им пожела лека нощ като силно се прозяваше.

 Тинков се обади скоро, дори неочаквано скоро. Може би имаше стабилни връзки в архивите или просто бързаше да си получи необичайно високия за провинциален адвокат хонорар. Този път се срещнаха в дома му.

- Вие пожелахте едно име и адрес, нали така?

- И доказателства за истинността им.

 Отвори черно куфарче и извади нова, педантично подредена папка.

 Ксерокопие от декларация за отказване от родителски права, подписана от Диана и майка й, решение на Карловския районен съд за присъждане на родителски права на Стефан Мавродинов Стайнов и Ирина Андонова Стайнова върху дете от мъжки пол, родено на седми май шестдесет и седма от майка Диана Маринова Борова и неизвестен баща. Ксепокопие от акт за раждане вече с имената на осиновителите, единният граждански номер на Антон Стефанов Стайнов. Осиновителите живееха в Карлово, на улица «Роза», номер осемнадесет.

 Значи, неговият син се казва Антон. Името придаваше особено чувство за истинност и неизбежност,неочаквана точност във времето и пространството. Детето, за което не знаеше почти нищо, заемаше своето място.

- Това ли е адресът и в момента?

- За съжаление не. Семейството е в Канада от дълго време.

- Не може да бъде!

- Познавах осиновителя, всички го познаваха. Беше свещеник, много добър човек. Отзивчив, приказлив. Бяха доста възрастни с попадията, когато осиновиха детето. Може би на повече от чтиридесет години.

- Спомняте ли си как стана?

- Когато прочетох решението и имената в него...

- Не ви питам как успяхте...

- Не ви и отговарям. Имах късмет, а покрай мене и вие.

- Какво стана с тях, как така заминаха?

- Отидоха при роднини в Зайчар, Югославия и оттам през Австрия...Не знам как са успели, сърбите връщаха българите...Беше през осемдесет и първа, спомням си добре, защото племенникът ми учеше с Антон. Заедно кандидатстваха за английската гимназия в Пловдив, но Антон го приеха, а Сашо отпадна. Калпазанин си беше, не му се учеше много...

- Познавахте ли го?

- Антончо ли? Смътно си го спомням...Беше много хубаво дете, нежно и бяло като момиче. Децата му се подиграваха заради професията на баща му...После престанаха. Колко съм се карал на Сашо...Мисля, че беше саможиво дете, свито. Странно нещо е човешката памет! Запомнил съм него, знам, че е осиновен, но майката...

- Адреса в Канада знаете ли?

- Да, скоро събирах адреси на карловци в чужбина за червения кръст...Жената го беше взела, щяха да търсят пари за болницата...

- А как мога да бъда сигурен, че е същият?

- Можете да проверите. Племенницата на попа, която ми го даде, живее тук. Ето и телефонът й. Можете да се обадите още сега.

- Не се сърдете, но ще се възползвам...Госпожа Веска Стайнова ли е? Обажда се един приятел на братовчед ви Антон. Върнах се от Канада и искам да ви предам много поздрави...

- О,чудесно, тъкмо си мислех, че дълго време не сме се чували...Как е чичо, нали не беше добре...

- Оправя се, малко трудно...Нали знаете, възрастта...- излъга хладнокръвно Кондов- Тони ви се сърди, че не сте му отговорили на писмото!

- Какво писмо? Точно обратното, аз му писах, не той на мене! Писах му за червения кръст, трябва да го е получил вече...

- Може да сте сбъркали адреса...

- Не вярвам, те толкова време живеят на това място...Знам го наизуст!

- Е, тогава сигурно ще го получи! За всеки случай да ви го повторя...-и той прочете няколко думи от листчето като се стараеше произношението му да бъде възможно най- английско , като на човек живял дълго в чужбина.

- Същия е. А вашето име как е, да знам кой се обажда...

 Затвори. Нека мисли, че телефонът е прекъснал. Дълго мълча с поглед втренчен през прозореца.

- Извинете, че се усъмних.

- Няма нищо.

- Ето ви останалите пари.

- Няма нужда. Беше по-лесно , отколкото си мислех. Това , което ми дадохте ,стигна. Можеше да е в друг град и тогава...Не мога да взема толкова пари.

 Иван бавно прибра пачката от по петстотин лева.

- Не всички адвокати са мошеници и обирджии.

- Никога не съм го казал.

- Исках да ви кажа, че не сте първият баща, който издирва извънбрачното си дете...Жените понякога правят всичко на своя глава. И ако детето не е признато, никой не може да направи нищо...

- Хората са лоши понякога..

- Не. Отношенията помежду ни са лоши. Законът допуска всичко да се уреди съвсем прилично. Но хората много лесно настръхват един срещу друг. Вие сте били много млад тогава. Ако имате нужда от съвет, потърсете ме. Целият ми живот премина с тези проблеми. Осиновяването е най- благородното дело, но понякога е проява на чист егоизъм. Осиновяват не за да отгледат детето, не за да му създадат бъдеще или за да му дадат топлина, а за да има кой да ги гледа на стари години...Искат, изискват от това дете...Да е напълно здраво, да не е от малцинствата...Питам се , ако беше тяхно собствено, дали щяха да са толкова придирчиви? Ето, вие не се питахте, не поставихте условия...Но синът ви сигурно е прекрасен младеж...И от това може би само ще ви боли. Какво ще правите сега?

- Канада е много далеч.

- Моят съвет е да не се опитвате да се свържете с него, преди да говорите с поп Стефан.

- Няма да се свързвам. Тези хора са направили всичко заради него. Рискували са,   за да го изведат от страната, осигурили са му свободен живот...Нямам право да предприемам нищо. Мислех , че мога да се срещна с него и да разговаряме като познати, може би приятели...това щеше да ми е достатъчно. Но сега и това е невъзможно.

 Кондов стана.

- Поне нваправихте каквото съвестта ви изисква, дори повече. Сега всичко е ясно. Кой знае, може и да поиска да се върне...

 Без да иска, Тинков правеше обичайните успокоителни предположения, нехарактерни за професионалиста. Позволяваше си го само с клиенти, които му бяха симпатични извън деловите отношения.

- Може.

- Вие сте единственият баща , на когото съм помогнал.

- Така ли? И защо?

- Човек с възрастта преоценя много неща. Попаднахте тук точно в такъв момент. Пиша една книга за случаите , които съм имал...Може би ще бъде интересна, но и много хора ще ме осъдят за мненията, които изказвам...

- Желая ви успех.

 Вървеше по улиците на града, без да мисли, без да определя посоката. Ето, тук е бил, тук е израснал, тук е ходил на училище...Иведнъж трепна.

 Улица «Роза», пишеше на табелата. Сърцето му заби бързо. Може би ще види къщата. Ето я, с приземен и първи етаж, не е голяма. Явно някой живееше там, защото имаше пердета на прозорците и саксии с цветя. Дали е била в същия вид? Може би е ремонтирана, все пак са минали тринадесет години.

- Търсите ли някого?- беше мъж на около четиридесет години , дребен и слаб, който изнасяше кофа с боклук.

- Тук някъде имало часовникар...

 Колко убедително лъжеше вече!

- Часовникарят е в центъра. Направо и после в дясно.

 Благодари и отмина. Сигурно го бяха познали , в този малък град със запазени от някога , може би от времето на Апостола, улички. Но кой ли би свързал появата му точно с осиновения син на поп Стефан?

 Толкова далеч, толкова далеч...Изглеждаше предопределено. Непреодолимо. Сигурно бащата е искал да го отведе надалеч от корените му, там, където никога няма и да си помисли да се върне към тях...

 Защото самият Иван се беше опитал да го направи преди няколко месеца, почти в деня, когато научи, че е осиновен. И стигна до истината, че никой от кръвните му роднини не е вече жив.

 Но за Антон не беше така. Провидението беше решило баща му да узнае за него, то го отведе в точно този квартал на София, точно в блока на самотната учителка на Диана...Ако не беше станало така, имаше ли начин да научи?

 Имаше, но за него Кондов научи много по- късно от самия Антон. Дори разбра , че се е срещал с поп Стефан, без да го познава, без да знае чий син отглежда. Беше разговарял с него , без да запомни разговора...

 Прибра се в къщи съвсем разбит от преживяното и дългото шофиране. Въпреки това, не забрави да прибере документите в личния си сейф. Не искаше още сега да се обяснява с Елка, нито с дъщерите си. Не знаеше как точно ще им го каже, особено на жена си. Досега не беше я лъгал, просто премълчаваше някои неща, обикновено връзки с жени, които не смяташе за значими. Но тя все пак узнаваше.

 Не очакваше съчувствие от нея. Тя сигурно знаеше много подробности за отношенията му с Диана. Сигурно мислеше, че е болест. Нямаше да го съжали, нито разбере. Щеше да си мисли с горчивина, че мъжете никога не ценят истинската привързаност и вярност. Но и са наказани за това.

 Познаваше я добре. Нямаше да вдигне скандал, може би щеше да е по- мълчалива, когато са заедно и щеше да спи сама под някакъв предлог. Това беше добре дошло и за него. Даваше си сметка, че никога всъщност не й е бил сексуално верен , а тя го заслужаваше. Не знаеше дали изобщо може да бъде другояче. За него Елка не беше на първо място сексуален обект. Винаги имаше някакво нейно друго качество , което ценеше повече и заради което я обичаше.

 Обичаше я заради подредеността на живота й , заради вещината , с която вършеше всичко , с което се захванеше, заради упоритостта й да защитава това, което се отнасяше до семейството и дома. Обичаше я дори заради желанието й да свърши сама всичко, без ничия помощ. Беше поел честно своя дял от трудностите, но тя никога не му разреши да се намеси в дейностите , където се считаше по-добра.

- Гладен ли си?

 Стандартен въпрос, който издаваше и друга нейна черта. Тя си опитваше да не му отнема някаква домашна свобода. Свободата да се отказва от ядене, от вечеря в определен час с другите членове на семейството. Беше гладен, трябваше да е гладен. Поне това не трябваше да й отказва. Възможността да го нахрани.

Гледаше я как слага масата, облечена в шарен пенюар, който прикриваше още стройната й, малко набита фигура и придаваше свеж вид на умореното й лице. Всъщност, тя беше обикновена жена и може би точно това обичаше в нея сега. Ако някой го запиташе дали има желание да се люби с Елка, Кондов доста би помислил преди да отговори.

“Навярно, би казал, но не непременно.”

.........

 Стоян Тинков внимателно притвори вратата след Кондов. Седна пред телевизора като се услушваше. Очакваше телефонен разговор с Канада.

 Беше минало повече от месец. В подробно писмо отец Стайнов го молеше да влезе във връзка с родителите на Антон и най- вече с биологичния му баща. Отецът беше сериозно болен. Жена му беше починала преди няколко години , а и на него лекарите не обещаваха кой знае колко. Знаеше, че синът му иска да се върне в България, ако не за постоянно , то за достатъчно дълго време, но не смее да го съобщи поради състоянието му.

 “Разбери ме, скъпи приятелю Стояне, пишеше отецът в типичния си тържествено приповдигнат стил, не искам да оставя момчето само на този свят. И ако този човек приеме да бъде негов приятел , ще бъда повече от доволен. Научих, че бил много влиятелен сега. Може да му помогне, а може и да не иска. Това си е негова работа. Не знам как ще се свържеш с него и как ще му кажеш, дали няма да го сметне за изнудване...но това не ме интересува. Мисля само за моя Антон. Знам ,че никой не може да ме измести от неговото сърце и съм спокоен.”

 Тогава Тинков се чудеше на приумицата на стария си приятел. Де се е чуло и видяло осиновителят да търси да свърже сина си с биологичните му родители! Не знаеше как ще потвърди истинността на всичко пред Кондов. Ами ако отречеше , че е имал връзка с тази жена? Беше извадил ксерокопие на документите, но нямаше никакво неопровержимо доказателство. Чудеше се дали да не отиде най- напред при майката и да я помоли за съдействие. Жените са по-чувствителни, та тя е била съвсем младо момиче , може да се развълнува от възможността да види отдавна изоставения си син.

 Ала кой знае, артистка е, може и нещо да я прихване...Тинков нямаше добро мнение за жените. Беше видял прекалено много майки да изоставят децата си и не можеше да прости на женския пол като цяло такова извращение на естественото му предназначение.

 А и бащата...Какъв стимул имаше да приеме този син , за когото изобщо не знаеше? Освен това, синът не беше малолетно изоставено хлапе , което се нуждае от подкрепа и мизерства, а млад образован мъж с добра работа в чужбина, с добро материално положение, много по-добро от това на депутата...Защото в Канада нямаше кой знае колко работа за православни свещеници и отец Стайнов се занимаваше много успешно с търговия със строителни материали. Имаше прилична фирма, добри доходи и делови връзки и се надяваше синът му да поеме всичко това.

 Но младият мъж предпочете преподавателската работа в университета, където завърши икономика. Той смяташе да прехвърли ръководството на фирмата на съдружниците на баща си.

 Тинков се чудеше защо Антон се отказва от бизнеса след като баща му захвърли расото заради него. Но в същото време си даваше сметка, че промените в България могат да представляват интерес за един млад учен и това да е истинската причина за желанието на момчето.

 Наля си чаша ракия, два пръста под ръба, толкова му беше нормата и седна отново пред телевизора. Отецът можеше да се обади и среднощ, трябваше да помисли какво да му каже.

- Дойде, значи?- попита Стайнов.

- Да. Стана, както искаше.

- Взе ли му пари?

- Не много. Беше готов да даде и повече.

- Не е трябвало. Ти знаеше всичко. Страхуваше ли се?

- Не, искаше да знае всичко. И да го види. После каза, че няма да предприеме нищо ...Поне засега. Ако реши да го прави, първо ще се обади на тебе.

- Ако ме свари жив...

 Тинков трепна.

- Толкова ли е сериозно? Нали те оперираха?

- Абе оперираха ме,но това си е рак. Пък и сърцето взе да прескача...Изобщо, Господ вече ме иска.

- Уредил ли си всичко?

- Не се притеснявай. Божието Богу, кесаревото кесарю, нали знаеш...Нямам земни дела, от които да се срамувам.

- Говори ли с Антон ?

- Не. Нямам смелост. Ще научи всичко след като...вече ме няма.

 Нещо прищрака.

 Тинков изчака малко.

- Отче?

- Стига ти толкова, лягай да спиш!- някак ядосано завърши отец Стефан.

....

 А в това време Кондов напразно се опитваше да заспи. В главата му цареше хаос. Трябваше да има начин да се срещне с Тони и той щеше да го открие.

 Но какъв? Нима можеше просто да отиде в Канада и да поиска да се запознае с него? Може би под предлог за среща с емиграцията...Само че каква емиграция има в малкото градче, където живееше свещеникът? Може би пътят беше през друг човек...

 Точно чрез Стайнов...Ако го потърси насаме, ако му каже истината, ако го помоли да измисли някакъв предлог пред Тони  и пред майка му...Нея пък съвсем беше забравил! Може би отецът ще се съгласи.

 А ако не иска? Безсънието ставаше нетърпимо и Иван не измисли нищо по-добро от това да стиска очи до премала и да се насили да мисли за нещо друго. Но не можеше.

 Заспа на разсъмване и в съня си видя Джини облечена в бяло, с венче на главата.

 “Татко,да ти представя съпруга си...Тони, това е баща ми!”

  Стресна се. Глупаво, много глупаво.

  От какъв подсъзнателен страх беше свързал Джини в кръвосмесителен брак с далечния и непознат канадец? Спомни си какво му беше казал адвокатът:

 “Сигурен съм , че има кръвосмесителни бракове. България е прекалено малка. Те са плод на глупавата традиция да не се казва на децата , че са осиновени...Има доста деца с вродени уродства,дали само Чернобил е виновен?”

 Съвсем се разсъни. Видя, че вече е съмнало и си каза , че не бива да заспива отново. Стана и отиде в кухнята. Мивката беше пълна с немити съдове. Спомни си ,че жена му накара Джини  да ги измие, но тя се беше оправдала с нещо.

 “Нищо, когато се омъжи всеки ден ще го прави!”

- Какво правиш?- Беше жена му.

- Измих чиниите.

- В пет сутринта?

- Не можах да спя. Впрочем, защо толкова се учуди, доколкото си спомням, никога не оставям немити чинии , когато ям след вас...

 Тя сложи вода за кафето.

- Питам се дали щеше да ги измиеш, ако Мими ги беше оставила.

 Елка смяташе, че прекалено глези малката си дъщеря и беше права.

- Довечера ще изоблича Джини. Ще й кажа: ”Госпожице Виргиния Кондова, вие сте най- мързеливата принцеса в този замък!”

- И тя ще заплаче от разкаяние!

 Той се приближи до нея и леко я целуна по бузата.

- Стига, това са само няколко чинии!

- Само няколко чинии, само няколко легла за оправяне, само няколко удара с тупалката...Джини е нежна и артистична душа и затова нека сестра й опъва каиша!

 Вече пиеха кафето.

- А ти защо стана толкова рано?

 

- Имаше пълнолуние,пречи ми да спя.

- Пусни завесите.

- Не се занасяй, знаеш че не помага!

 Не, не можеше да й каже! Не можеше да пие кафе с Елка в шест сутринта и да изтърси, че има извънбрачен син! Не и на нея, не и сега! Ами на момичетата? Особено на Джини! Та тя се чувства абсолютна господарка на бащиното си сърце, сигурно щеше да прояви ревност. Сестра си как да е, изтрайваше, но един брат? Добре поне , че не е женен!

 Ставаше сложно. Питаше се дали не трябва да отиде при Диана. Да й каже какво е научил. Но защо? Тя не искаше да знае нищо за сина си. Поне така каза.Може и тайно да искаше, но не беше направила нищо. Откриването на сина им беше негова заслуга и засега тя не заслужаваше да знае

 Възможността да отиде в Канада всъщност не беше толкова хипотетична, нито пък далечна. Високото обществено положение си имаше някои предимства и създаваше повече вероятности за пътуване до американския континент.

 За щастие на Кондов, два месеца след като научи за съществуването на Тони, той можа да се срещне с него...

 

 

 

-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-