Беше рано сутринта. И то доста рано. Все едно току-що беше настъпила нощта, а и не мислеше да си отива. Звездите, които успяваха да се мернат на нощното небе, проблясваха закачливо. Луната, тъкмо започнала растящия си цикъл, едвам осветяваше улиците, на които липсваше улично осветление, а те бяха доста. Все пак беше краен квартал и повече приличаше на отделен град, отколкото на част от столицата. И отгоре на това въобще не беше в добро състояние.
Тя беше облегнала глава на студения прозорец на автобуса. От време на време главата ù леко се удряше в него, поради неравностите на пътя. Не ù беше приятно, но нямаше сили да помести глава, а и ако случайно успееше, със сигурност щеше да падне от седалката. Беше сама в целия автобус и нямаше на кого да се облегне.
Улиците не бяха празни. Хората леко бяха осветени от табелите на баровете, хвърлящи бледи проблясъци на синкаво и червено, което ги превръщаше повече в демони, отколкото в нормални хора. Крачещи наляво-надясно, влизащи в малките тесни опушени пространства, все едно са в самия ад, хората се смееха и дори тя ги чуваше през ужасното бръмчене на автобусния акумулатор.
Опитваше се да се усмихне, но не можеше, а и се боеше. Чудеше се дали някой от демоните няма да я вземе за луда и да ù се подиграе. А тя беше така чувствителна, че дори сега, когато чуваше кикота им, имаше чувството, че са отправени към нея.
Автобусът спря и вратите се отвориха. Никой не се качи. Тя отново беше сама. Винаги беше така. Ако шофьорът можеше да избяга, със сигурност щеше да го направи. Горката, не разбираше защо се получава така с нея. Винаги се усмихваше, дори и отвътре да я съдираха демони, винаги беше налице, дори и когато нямаше време сама за себе си.
И сега, когато отново пътуваше към света на усмивките, се чудеше защо прави всичко това!? Но знаеше, че когато вратите се отворят и тя събере сила да слезе, ще грее. Ще се смее така, както никой не може да се смее. Ще говори, ще помага, ще разбира и никой няма да избяга от нея.
Вечерта, когато се качи на последния автобус, отново ще е сама, отново ще я избягват, отново ще е изтощена и няма да може да се мръдне от мястото си или дори да се усмихне на зловещите улици и демоничните им обитатели. Когато дойде време да слезе, ще пропълзи и на луната светлина, и на леките проблясъци на синкаво и червено, с леката димна завеса, излизаща от близкия бар, самата тя ще се превърне в един тъжен самотен демон.