Сбогуване с Никифор

СБОГУВАНЕ С НИКИФОР

Такъв дъжд селото не помнеше. Нямаше нито вятър предния ден, нито облаци, нито пък се затопли – усетиха го през нощта да чука по ламарините. На сутринта старчоците завиха крачоли и нахлузиха ботушите. До обяд по улиците тръгнаха кални реки и всичко живо излезе да ги отбива. Продължи да вали и следващата нощ, на втория ден дерето почти се изравняваше с брега, а на третия разбраха, че в най-ниското водата е нахлула в мазите и курниците. На четвъртия селото замръкна без ток и вода, в горната махала бяха умрели от уплаха две баби и едно шугаво момче. Тъй като дъждът не спираше и не спираше, мъртъвците останаха още три дни непогребани. Живите бяха заети да изгребват тинята и да пренасят каквото могат по таваните. Нямаше как и да изкопаят гробове в тая вода, нито как да превозят умрелите до гробищата, защото беше се удавил и единственият кон в селото – коня на дядо Продан.

Водата си отиде тъй както беше дошла. Една сутрин се събудиха от мократа тишина наоколо. След като беше вилняла до насита, най-сетне тя остави селото да погребе мъртвите и да изчисти тинята.
Продан слезе най-напред в дерето – конят също можеше да почака до погребението си. Върбалаците се хилеха накичени с найлонови торбички, пластмасови бутилки и прогнили парцалетини. Събра четири чувала боклуци и чак тогава се зае да разчиства двора. Дълго пъшка над кофите с тиня, докато най-сетне Го видя – То се беше свило като ранено зверче в краката на умрелия кон, но никак не приличаше на животно. Зеленикаво-виолетово, просто си лежеше там и на пръв поглед изглеждаше като мокра  мраморна плоча. Усети тънка, едва доловима и малко неприятна миризма, но все пак миризма от живо същество. Приклекна, докосна го предпазливо и се вдърви от страх. Нещото трепереше. Беше студено и лъскаво, но под обвивката се усещаше едва доловим трепет и неясно жужене като от повреден транзистор. То беше живо. Изглеждаше толкова безпомощно и окаяно, а от допира с коравите му ръце притреперваше като човек, на когото са докоснали оголен нерв, че старецът успя да надвие отвращението и да Го внесе в къщата. Тя му се стори необичайно приветлива, тази добра старица, сякаш някой го беше чакал. Раздуха огъня и се зае с гостенчето. Личеше си, че е болно и му е студено. Изми Го, подсуши Го като бебе и се умисли. Каквото и да беше тайнственото същество, то със сигурност беше живо, изгубено и отделено от своите. Откъде го беше домъкнала калната река, сигурно само Господ знаеше. Затова и постъпи тъй, както са постъпвали прадедите му, намирайки на прага си пеленаче - погледна попския календар и разчете името на светеца, отбелязан срещу датата – Никифор. Кръсти нещото Кифо и го положи на възглавницата. Вече не му изглеждаше страшно, беше просто едно непознато дете, което майка му беше изгубила в пороя и сигурно щеше да дойде да го потърси някой ден.

Оттогава спеше, без да чува нощните шумове на къщата. В четвъртък изведнъж се усети, че от няколко дни е забравил да си взема хапчетата за кръвното. Незнайно как, главата беше престанала да го боли, беше се прояснило и съзнанието му. Започна да си спомня толкова забравени неща, че чак се чудеше дали са били истина – оценките си от училището, цвета на роклята на учителката, когато беше в първо отделение, сети се за имената на ротния и аверите от казармата, за числата от тотото, с които беше играл години наред. Когато започна да си спомня и рождените дати на всичките си роднини, му прищрака, че с главата му става нещо нередно. Не можеше на седемдесет и осем години изведнъж да ти изчезнат и кръвното, и склерозата, и да се усетиш, че помниш даже цели статии от „Работническо дело”. И чак когато ред по ред започна да си припомня учебника по история от пети клас, разбра, че спомените идваха, докато си лежеше в кревата, а до главата му кротко бръмчеше Кифо. Жуженето, което идваше от глъбините на тайнственото му същество, сякаш го миеше с жива вода. Спряха да го болят коленете, раменете му се изправиха, походката му стана пъргава като на младини. В селото зашушукаха, че Продан сигурно се е залюбил с някоя от по-младите вдовици, не можеше току-тъй да се подмладиш след калния потоп, който отнесе добитъка и порази къщите!
А старецът не се и сещаше за вдовици и любов. Толкова беше зает с новия си приятел, че забравяше да си запали печката, друг път изпускаше деня, когато в селото докарваха хляба и после по цяла седмица ядеше макарони. Кифо беше нахлул в живота му като ангел, изкара на бял свят всичките му хубави спомени, а страшните дни на болести и смърт бяха потънали в пепелищата на миналото.

Двадесетина дни след потопа забеляза, че дървенията в къщата се беше напукала, а мазилката се лющеше от стените на парцали. Насред нощ се събуди от някакво шумолене, сякаш някой влачеше вършини. Светна лампата и се огледа. Всички цепнатинки – по гардероба, скриновете, по врати и прозорци, се бяха изпълнили с нежни зелени пъпки. Голяма влага, брей, - изсумтя старецът, на това му се викало да ти цъфнат налъмите! – и пак се шмугна в топлия юрган. По изгрев слънце къщурката лумна от зелени клонки, до обяд цъфна черешовият скрин, а към края на деня ореховият гардероб напъпи в реси. Вратите и прозорците се кипреха в борови иглички, от кирпичените стени осилът разстилаше ечемичени килими.
Цветовете окапаха и завързаха плодове. Старецът обикаляше стаите на пръсти, както се ходи в църква и наблюдаваше зеленията. За два дни къщата заприлича на истински рай, скринът се увеси от череши, ябълковите дръвца край печката се бяха окичили със още зелени плодове, а от гардероба започнаха да падат узрелите орехи. Наоколо се чуваше само тихичко припукване и отвреме навреме тупването на някой узрял плод. Той обрули гардероба, излющи орехите и ги настла да съхнат. Ябълките нареди по первазите на прозорците, между боровите клонки на чама, а черешите насипа в кацата за джибри. Беше капнал от шетня и си легна рано, защото на сутринта трябваше да слиза в града за пенсията.
Противно на обичая си, като преброи парите, не се отби нито в кръчмата, нито в пощата, да се обади на своите. Ако им бях домилял, сами щяха да ме потърсят, бъбреше си той. Купи си само цигари и се разбърза, сякаш у дома го очакваше някой.
Кифо наистина го чакаше – щом старецът влезе в стаята, мораво-зеленикавото му тяло порозовя. Продан вече знаеше, че гостенчето порозовява само когато се радва или му е смешно. Вечерта се гушна до него и заспа с още по-бистра глава, защото от няколко дни вече не посягаше и към чашката.

Зимата се върна в празната къща в последния ден на март. Привечер на прага се изправи голямата му дъщеря, огънала снага под тежките чанти. Промуши се между клоните на долапите и занарежда на масата пилета, баници и туршии, без да забелязва малкия рай из стаите. Прегърна го разсеяно, опита се да заплаче и най-накрай седна на масата, очаквайки нетърпеливо баща й да я попита за какво е дошла. Безцветните й очи гледаха надолу – гузни и молещи едновременно. Не си дошла ти току-тъй с тия кокошки и погачи като за пред кръстник, мислеше си старецът, не да даваш, да искаш си дошла, щерко!
- Кажи, татювата, как тъй се сети? Че то, ние с вас взехме да се виждаме само по сватби и погребения.
- За нивите бе, тате, - изскимтя дъщерята, - да ни разделиш на тримата и ние да му берем грижата…
Нагла беше станала голямата му щерка, галеното дете на голямата къща! Добре се беше поучила от американските шашкънии по телевизията – никаква дипломация, карай право в целта.
Старецът я погледна тъжно и зачака.
- Нали го знаеш моя, бе, тате, нали си му сърбал попарата - ден и нощ ме яде. Неговият баща разделил нивите поравно на всички, сега и на моя баща било ред. Пък аз му викам, да склони тате, ще трябва някой от нас да го прибере, че като му вземем нивите, с какво ще си купи я дръвца, я нещо друго…
- А-а-х! – стовари старецът пестници в кекса. – Ах, мамицата ви! – и по масата се посипаха напудрени със захар парченца. – Да си дам аз бащинията, пък сетне да ходя немил-недраг по чуждите къщи…
Дъщерята се сниши, готова да изтърпи всичко, само и само с празни ръце да не си тръгва. Беснее тате, ама що не е отнякъде да види как ме ядат и своите, и чуждото: „Дай, дай, дай”  - зейнали като лами, света ще налапат.
- Че вий питате ли ме мене как се оправям, откак се е споминала майка ви? – изхълца неочаквано старецът. – Никой не е идвал да ме подири, като лудите и аз взех сам да си приказвам, гласа си не мога да позная. От седмици не ми е стъпвал човек в къщата; дотам я докарах, с една мраморна плоча да се конущисвам. – Род, сватовщина, приятелство – вятър, само Кифо го слушаше и понякога, сякаш в отговор, жужеше. Откак закла прасето, в двора му не остана живинка – кучето беше умряло от отровено месо, умря коня, котаракът се затри нейде и сега Продан си нямаше никой, никой… само зеленикавата плоча, дето не се знаеше какъв дявол е.
- Нивите ще са на тоя, който дойде тук да ме гледа – тросна се старецът.
- Как да дойда бе, тате, като от седем години само внучета гледам? – и се разплака не на шега. – Пенсията си изтървах, точки не мога да събера, два лева в джоба си нямам… как да си оставя къщата, децата, внуците…
Баща й я изгледа косо:
- Какви деца ма, какви внуци – синовете ти оженени, в тоз град детски градини няма ли, да си дадат децата?
- Много боледуват бе, тате…
- Боледуват я, как няма да боледуват, като по цяла нощ няма кой да ги преповие, окопчаят ги с ония памперси и все мокри, горките, как няма да боледуват…
Дъщеря му седя цяла нощ будна до печката, гледаше баща си как се мята и как бъбре насън. И все онова нещо на възглавницата милва. Тате, тате! И ний не сме стока, увълчили сме се, озлобихме се, ама и ти се чалдисал, Господ да ти е на помощ!

На сутринта Продан се събуди като след тежък махмурлук. Дъщеря му си беше отишла и само отрупаната маса остана за спомен от родната му кръв… в стаята беше надвиснала предишната мрачина, зелените клонки се бяха спаружили и съсъхнали, сякаш опърлени от пожар. Наоколо изведнъж се понесе тежката миризма на изгнили ябълки, затракаха празните черупки на орехите. Тогава старецът попипа възглавницата и сложи треперещи ръце на ушите си, да не се чува сам как плаче.
Плочата Никифор, наричан от него Кифо, си беше отишъл.